Джоди Елън Малпас
До този мъж (35)

Тридесет и пета глава

Аз съм в Рая.

Джеси беше изписан цяла седмица след като се събуди и напусна болницата, осланяйки се на моята подкрепа. Отказа инвалидната количка, доставена до стаята му, което изобщо не ме изненада. Моят голям, мускулест мъж беше лежал три седмици и беше зависим от грижите на непознати хора, затова не мога да му откажа да излезе с достойнство — на краката си, без подкрепата ми от болницата, въпреки че това ни отне един час. Върнахме се в „Луссо“, където Кати започна да се суети и да пърха около нас като квачка, да проверява дали шкафовете са пълни, дали прането е изпрано и дали целият апартамент изглежда като в деня на откриването, преди някой да е живял в него. После й дадох няколко седмици почивка. Нуждаехме се от уединение в нашия дом. Трябваше да се погрижа за Джеси. Трябваше да го превърна отново в мъжа, когото познавам и обичам.

Първата седмица беше провал. Потоци от постоянни посетители заляха дома ни.

Дори родителите на Джеси идваха. Отношенията им все още са малко странни и напрегнати, но виждам светлина в очите на съпруга ми, каквато не съм виждала никога досега. Различна е от блясъка на желанието или от гневните потъмнявания.

Това е мир.

През тази първа седмица и полицията ни посещава много пъти. Вероятно беше прекалено рано, но Джеси настоя да отметнем този проблем в нашия живот, за да се върнем към нашето нормално съществуване. Патрик се отби заедно с бившите ми колеги и изрази искрени извинения, че ме е поставил в такава ужасна ситуация, но той нямаше как да знае, нито пък горката Сал. Тя напълно се е върнала към печалната, облечена с карирана пола Сал, но изглежда достатъчно доволна. Микаел се е отказал да закупи „Рококо Юниън“ и Патрик предложи да ме върне на работа, но аз учтиво отказах, а Джеси не се опита да ме убеди в противното. Не мога да се върна на работа, а и не искам.

Следващите три седмици след тези трескава дни бяха пълни с постоянен контакт точно както го харесва Джеси. Взимахме вана всяка сутрин и се наслаждавахме на дълги разговори. Аз сменях превръзката му, а той втриваше масло в корема ми. Аз готвех закуска, а той ме хранеше (и двамата голи). Той четеше на глас наръчника за бременни, аз слушах внимателно. Той пропускаше пасажите, които биха успокоили нелепите му тревоги, а аз грабвах книгата от ръката му и му ги четях на глас. Той се мръщеше, аз се хилех. Той искаше много секс, но аз не исках да го нараня, което е ирония след постоянната ни битка по този повод, откакто забременях. Трудно е.

Бушуващите ми хормони не ми дават мира.

Сега — четири седмици по-късно, съм просната с разперени ръце и крака на леглото в основната спалня на Рая. Гола съм и се наслаждавам на най-високото ниво на Седмото небе на Джеси.

— Удобно ли ти е?

Повдигам глава и откривам местоположението на моя господар, който стои на вратата на банята гол, също като мен.

— Не, защото ти не си тук с мен. — Потупвам матрака до себе си, а той ме поразява с усмивката, запазена само за мен. Но не ляга веднага. Разтваря краката ми и изпълзява между бедрата ми, после подпира свежо избръснатата си брадичка на растящия ми корем и поглежда към мен с тези великолепни зелени очи.

— Добро утро, красиво момиче!

— Добро утро! — С пръсти разрошвам косата му и потъвам още по-дълбоко в леглото с доволна въздишка. — Какво ще правим днес?

— Всичко съм планирал — заявява той и гризва корема ми. — Ти ще правиш каквото ти се казва.

— Това включва ли карти? — питам небрежно, но с голяма надежда. Този път ще се погрижа да загубя, за да не се налага да прехвърлям властта.

— Не.

Разочарована съм.

— А сънлив секс на здрачаване?

Усещам как се усмихва, нежно гризвайки със зъби корема ми.

— Може би по-късно.

— Тогава ще правя каквото искаш. — Бедрата ми се стягат при мисълта за още една мечтателна сесия в пясъка и ми се иска денят да е изминал, за да може това „по-късно“ да дойде по-бързо.

— Денят ти започва сега, госпожо Уорд. — Целува шумно пъпа ми няколко пъти, после се надига и ме възсяда. Протяга ръка към нощното шкафче и вдига един плик. — Ето.

— Какво е това? — питам намръщена и предпазливо го взимам. Не обичам изненадите от този мъж.

— Отвори го! — настоява нетърпеливо, после започва да гризе устната си.

Нервността ми се усилва, когато и зъбните му колелца започват да се въртят бясно.

Не съм сигурна, че искам да продължа, но любопитството удавя опасението ми, затова бавно го отварям и погледът ми отскача от Джеси към плика и обратно. Бавно вадя листа хартия, разгъвам го и чета първия ред.

Управление на собственост „Хаскет и Сандлър“

Това нищо не ми говори. Продължавам да чета, но не мога да проумея правния жаргон. Все пак успявам да осъзная огромното число, което следва знака на лирата в долната половина на страницата.

— Купил си още една къща ли? — изтърсвам и поглеждам към него над листа. Казвам „къща“, но ако съдя по числото, до което сега забелязвам, че е написано „за сумата от“, може да е дворец или дори крепост.

— Не, продадох Имението. — Хапането на устната е станало направо канибализъм.

Дъвче я яростно, докато преценява реакцията ми на съобщението му.

— Ти какво? — Опитвам се да седна, може би мисля, че изправената позиция ще намали шока, но няма да разбера, защото съм натисната обратно на леглото.

— Продадох Имението. — Ляга върху мен и обхваща лицето ми с големите си длани.

— Чух те. Защо? — Не разбирам. Аз посадих семето, знам, но не очаквах той да забележи.

Джеси се усмихва и навежда устните си към мен дразнещо. Отчаяно искам да знам какво е причинило това, но също така отчаяно искам вълшебната му уста, както винаги. Пускам документа и се оставям на ритъма, който той е определил. Докосвам големите му рамене, а после очертавам с пръст пътя до челюстта му. Засега ме е разсеял, но няма да се измъкне без обяснение. Имението е всичко, което той познава, въпреки че вече не се възползва от удобствата му.

— Ммм, вкусът ти е божествен, жено — захапва долната ми устна и дръпва, за да я пусне да се плъзне леко между зъбите му.

— Защо? — Притискам го, но го задържам близо до мен и обвивам бедра около тесните му хълбоци. Няма да пусна, докато не изпее.

Взира се в мен замислено няколко мига, после поема дъх.

— Нали знаеш, когато си дете? Имам предвид в началното училище.

— Да — казвам бавно, челото ми е набръчкано, а очите ми несъмнено са любопитни.

— Ами — въздъхва Джеси, — какво ще правя, по дяволите, ако децата ме помолят да отида за един от онези отворени дни, които се провеждат в училищата?

— Отворен ден?

— Когато татковците стават и казват на съучениците на децата си, че са пожарникари или ченгета.

Стискам устни и отчаяно се опитвам да не се разсмея, защото той явно се тревожи.

— Какво бих казал аз? — пита сериозно.

— Ще им кажеш, че си господарят на Секс Имението. — Не е хубаво. Смея се. Боже, обичам този мъж! Джеси хваща бързо изчезващите ми хълбоци и смехът ми се усилва. — Спри!

— Сарказмът не ти отива, жено.

— Моля те, престани!

Пуска ме и аз се съвземам от пристъпа на истерия, но долавям загриженото му изражение. Наистина се тревожи.

— Щеше да им кажеш, че притежаваш хотел, точно както щяхме да кажем и на бебетата. — Не мога да повярвам, че се опитвам да му дам извинение. Очевидно винаги се е тревожил, но никога не съм го притискала, защото знам какво значи голямото провинциално имение за него.

Извърта се по гръб и аз бързо заемам позиция върху него. Хваща горната част на бедрата ми и ме поглежда.

— Вече не го искам! — Наистина е непреклонен.

— Но това беше рожбата на Кармайкъл. Не си го продал, когато майка ти и баща ти са искали да го продадеш. Защо сега?

— Защото имам вас тримата.

— Ти винаги ще ни имаш и без това. — В думите му няма логика.

— Искам вас тримата и не искам нищо да усложнява живота ни. Не искам да лъжа децата си за моята работа. Нямаше да им позволя да идват там, а това щеше да ограничи времето, което прекарвам с вас. Имението е пречка. Не искам никакви пречки. Аз имам минало, бебче, и Имението трябва да остане в него.

Усещам неописуемо облекчение и усмивката, която изгрява на лицето ми, е доказателство за това.

— Значи те получавам за цял ден, всеки ден?

Свива рамене глуповато.

— Ако ме искаш.

Хвърлям се върху него и покривам с целувки цялото му красиво лице. Но бързо сядам отново, щом се сещам за нещо.

— Ами Джон и Марио? И Сара? Какво ще стане със Сара? — Не изпитвам лоялност към тази жена, а само състрадание, но не искам отново да се опита да се самоубие.

Към Джон и Марио обаче изпитвам истинска обич.

— Говорих с тях. Сара ще приеме предложение за работа в САЩ, а Джон и Марио са повече от готови за пенсия.

— О! — казвам разбиращо, но подозирам, че всички те са получили приятна малка сума за услугите в Имението независимо от начина, по който са служили. — А членовете ще подновят ли членството си при новите собственици?

Джеси се смее.

— Да, ако обичат да играят голф.

— Голф ли?

— Земите ще бъдат превърнати в голф игрище с осемнайсет дупки.

— Еха! Ами спортните съоръжения? — питам.

— Всички те ще останат. Ще бъде доста внушително. Няма да бъде много по-различно от моята структура, но частните апартаменти вече наистина ще бъдат превърнати в хотел, а общата стая ще служи за зала за бизнес конференции.

Мога да си представя, че ще бъде внушително.

— И това е краят?

— Да. Сега трябва да те приготвя за остатъка от деня ти. — Опитва се да стане, но аз го приковавам отново долу.

— Трябва да освежа белега ти — соча към гръдния му мускул, където съвършеният ми кръг почти е изчезнал, после поглеждам към собствената ми едва видима синина. — И ти трябва да поработиш върху моя.

— Ще го направим по-късно, бебче. — Вдига ме и ме поставя на крака. — Иди си вземи душ! — Шляпва задника ми, като ме праща към банята. Тръгвам, без да се оплаквам. На лицето си имам глупава усмивка. Няма имение, няма Сара, а Джеси е само мой… и на бебетата.

Накисвам се под прекрасния горещ душ и се обръсвам навсякъде, после изсушавам грубо косата си и започвам да ровя в гардероба за някакви дрехи.

— Вече ти избрах нещо — казва Джеси зад мен. Обръщам се и виждам, че е облякъл свободни шорти за плуване и държи в ръце къса дантелена лятна рокля.

— Малко е къса, нали? — разсъждавам и прокарвам очи по нежната дреха с тънки презрамки и разкроени поли.

— Ще направя изключение. — Свива рамене и я разкопчава, после я задържа пред краката ми. От това изявление заключавам, че няма да ходим на публично място.

Гледам го как коленичи, за да ме напъха в роклята, после ме закопчава и отстъпва назад, хванал замислено брадичката си в ръка. — Сладка е — кимва одобрително, хваща ръката ми и ме повежда към двойната врата, която води към верандата.

— Трябват ми обувки.

— Ще шляпаме във водата — отхвърля тревогата ми и ме повежда през верандата, после по тревата, докато стигаме до портата, която води към плажа.

— Може ли да шляпам по гръб? — питам дръзко и той спира. Поглежда ме с развеселени очи.

— Бременността прави чудесни неща с теб, госпожо Уорд.

Знам, че челото ми се е набръчкало.

— Винаги те искам толкова силно.

— Знам. Липсва ти нещо — казва, след което вади една кала иззад гърба си и я затъква зад ухото ми. — Много по-добре.

Вдигам ръка и опипвам свежия цвят. Усмихвам се на Джеси малко смаяно, но съм прекалено доволна, за да разпитвам. Той ми намига, целува бузата ми и ме повежда.

Обръща се, щом стига до стъпалата, за да е сигурен, че ще ги взема внимателно.

— Внимавай с това парче нацепено дърво! — казва и сочи назъбения край на едно от стъпалата. — Внимавай!

— Тогава трябваше да ме оставиш да си обуя обувки — оплаквам се, пропускам стъпалото и скачам на следващото.

— Ава, без скачане! — пухти той. — Ще разтърсиш бебетата.

— О, я млъкни! — смея се и скачам по останалите стъпала, докато краката ми не потъват в топлия златен пясък. — Хайде! — затичвам се по брега, но скоро вдигам глава от краката си, за да погледна къде вървя, и спирам на място.

Всички ме гледат. Всички до последния. Очите ми проследяват редицата хора и забелязвам всички, които познавам, включително семейството на Джеси. Ахвам и се обръщам. Джеси стои зад мен и ме гледа с усмивка.

— Какво правят те тук? — питам.

— Тук са, за да станат свидетели на сватбата ни.

— Но ние вече сме женени — напомням му. — Женени сме, нали? — Внезапно обмислям възможността той да обяви, че изобщо не сме женени, защото Имението всъщност не е имало разрешително.

— Да, женени сме. Но мама и татко пропуснаха нашия ден, а и трябваше да го направим по този начин още тогава. — Хваща ръката ми и побутва тялото ми нежно.

Тръгвам след него надолу по плажа, където ни чакат семействата и приятелите ни.

Всички се усмихват и са спокойни. Разделят се, за да пропуснат мен и Джеси, а аз поглеждам всеки от тях, но виждам само щастливи лица. Брат ми се усмихва най-широко от всички. Не мога да направя нищо повече, освен да свия рамене, с което да покажа изненадата си. Едва сега забелязвам, че шортите на Джеси са бели, както и моята лятна рокля. Значи ще се оженим още веднъж?

Разположена съм върху влажния пясък и нежните вълни облизват краката ми.

После ни поздравява мъж, който изглежда също толкова спокоен в облеклото си, колкото сме аз, Джеси и всички наши гости. Мълча и приемам приветствията му, докато съединява ръцете ни. Хванаха ме неподготвена, но ще приема това, което става, и ще повторя думите, които искат от мен. Поглеждам в пристрастяващите очи на Джеси и се усмихвам при всяка дума, която му казвам. Потвърждавам всичко.

Подновявам обещанието си да го обичам, да го почитам и да му се подчинявам, после се повдигам на пръсти, за да целуна нежно сочните му устни. Включила съм на автопилот и правя това, което се иска от мен, не защото не знам какво друго да правя, а просто защото това трябва да го направя. Въпреки всичко аз поверявам себе си на този мъж. Той ме води и аз го следвам. Защото знам, че му принадлежа.

Когато идва ред на Джеси, служителят отстъпва назад и Джеси се приближава, вдига двете ми ръце и полага устните си върху тях, като ги задържа там дълго.

— Обичам те — прошепва и гали с палец мястото, където доскоро бяха устните му. — Цяла вечност с теб няма да е достатъчна, Ава. От мига, в който те видях в кабинета си, знаех, че ще промениш живота ми. Планирам да посветя всяка секунда от него да те боготворя, да те обожавам и да ти се наслаждавам. И планирам да наваксам за празните години без теб. Отвеждам те в Рая, бебче. — Навежда се, хваща ме под дупето и ме повдига високо, така че сега той гледа нагоре към мен. — Готова ли си?

— Да. Вземи ме! — настоявам. Прокарвам ръка през косата му и дръпвам.

— О, аз те взех много отдавна, госпожо Уорд. Но точно сега всичко започва истински — целува ме силно. — Без повече ровене, за да се озовеш под мен. Знаеш всичко, което има да се знае. И без повече признания, защото не ми е останало нищо за казване.

— Мисля, че е останало — прошепвам. Сгушвам се във врата му и съм замаяна от цялата му свежа ментова прелест.

— Така ли? — пита и ме понася към блестящата хлад на Средиземно море.

— Да. Кажи ми, че ме обичаш!

Той се отдръпва. Зелените му очи проблясват. Запазената само за мен усмивка украсява идеалните му устни, а тъмнорусата му коса е просто рошава купчина, която ръцете ми дърпат настойчиво.

— Толкова много те обичам, бебче.

Усмихвам се. Отпускам глава назад и затварям очи, когато той започва да ни върти в кръг. Слънцето топли лицето ми, а тялото му, близо до моето, стопля всичко останало.

— ЗНАМ! — крещя и се смея. После се озоваваме под водата и се насочваме към устните си. Прилепям се към него, сякаш животът ми зависи от това, защото наистина зависи.

Това е. Това сме ние. Това ще бъде нашето нормално състояние завинаги, без повече шокиращи разкрития и без повече признания. Двата идеални белега на неговия ненормално идеален корем са постоянно напомняне за трудния път, който извървяхме заедно, но неумолимият блясък на щастие в шокиращо зелените му очи е постоянно напомняне, че аз все още имам този мъж.

И винаги ще го имам.

Край.