Джоди Елън Малпас
До този мъж (17)

Седемнадесета глава

Отново чувам познатото бръмчене, когато се събуждам. Сядам и моментално усещам гадене. Отпускам се назад на възглавницата със стон и скоро оценявам грешката си, тъй като стомахът ми отново реагира и ми показва, че нямам време да полежа и да реша точно колко зле се чувствам. Ще повърна.

Скачам от леглото, връхлитам в банята и едва успявам да стигна до прекрасната тоалетна, преди да я украся със снощната си вечеря.

— Не! — хленча на себе си, докато дръпвам рулото тоалетна хартия. Вече нищо не изглежда както трябва. Тялото ми напълно отхвърля доволните мисли. Прегръщам тоалетната чиния цяла вечност. Главата ми е опряна върху ръцете ми, докато се боря с потта и стена жално на празното пространство около мен. — Гадост! — оплаквам се. — Защо ми причиняваш това? — Поглеждам към корема си. — Ти ще бъдеш също толкова предизвикателен, колкото и баща ти, нали?

С дълга, провлечена въздишка се изправям и отивам в спалнята, където дръпвам най-близкото нещо, което по случайност е захвърлената риза на Джеси от снощи. Не си правя труда да оправям вида си, защото искам той да види, че страдам. Слизам долу и го срещам пред фитнеса, великолепен в шортите си, с кърпа върху голите рамене и с разбъркани кичури по лъщящата му от пот глава. От това започва да ми се гади още повече.

— О, бебче! — мърмори той съчувствено. — Зле ли си?

— Ужасно. — Опитвам се да се цупя, но изтощеното ми тяло не ми позволява. Просто стоя безжизнено пред Джеси и ръцете ми висят отстрани на тялото. Изпитвам ужасно самосъжаление.

Джеси ме вдига и ме отнася в кухнята.

— Щях да попитам защо не си гола.

— Не си прави труда! — оплаквам се. — Ще повърна върху теб.

Той се смее и ме поставя да седна на плота, после избутва дивата ми грива от бледото ми лице.

— Красива си.

— Не ме лъжи, Уорд! Приличам на лайно.

— Ава! — гълчи ме той нежно. Не се извинявам главно защото едва събирам сили да говоря. — Трябва да ядеш.

Повдига ми се при самата мисъл да вкарам храна в стомаха си и поклащам глава умоляващо. Знам, че ще загубя битката. Няма да ме остави на мира, докато не закуся нещо.

Чувам входната врата да се отваря и затваря, а после и веселите звуци от песента на Кати. Облечена съм единствено с ризата на Джеси, но нямам сила дори да се притеснявам, затова оставам където съм, равнодушна, неразтревожена и се чувствам много зле.

— Добро утро! — изпява тя към нас и поставя огромната си чанта на плота. — О, скъпа! Какво е станало?

Джеси отговаря вместо мен, което е добре, защото аз съм неспособна да говоря.

— Ава не се чувства добре.

Мръщя се на неговото омаловажаване и насочвам чело право към гърдите му.

Чувствам се ужасно слаба, направо мъртва.

— О, страшното сутрешно гадене? Ще мине — заявява Кати, сякаш не изглеждам така, все едно ще се катурна. Значи тя също знае.

— Така ли? — мърморя в гърдите на Джеси. — Кога? — Усещам как ръката му гали гърба ми и целува косата ми, но той мълчи. Добър признак е, че той също иска да знае отговора.

— Зависи. Момче, момиче, мама, тате — казва тя и чувам как включва чайника. — Някои жени го имат няколко седмици, но други се мъчат през цялата бременност.

— Боже! — вия. — Не казвай това!

— Шшшт! — Джеси ме утешава и разтрива по-усърдно гърба ми. Държа се по-лошо дори от бебе. Наистина е много зле.

— Джинджифил!

Тази случайна дума ме кара да повдигна лице от потните гърди на Джеси.

— Какво?

— Джинджифил! — повтаря тя и започва да рови в чантата си. Поглеждам към Джеси, но той изглежда също толкова объркан. — Трябва ти джинджифил, скъпа. — Вади пакет джинджифилови бисквити. — Дойдох подготвена. — Избутва Джеси, отваря пакета и ми подава една бисквита. — Яж по една всяка сутрин, щом се събудиш. Вършат чудеса. Яж!

Мъдро решавам, че с Джеси, който се върти отзад, и с Кати, която се държи майчински, няма никакъв смисъл да споря, затова вземам бисквитата и гризвам леко.

— Ще успокои стомаха ти. — Усмихва ми се топло и обгръща бузата ми с дланта си. — Толкова се вълнувам.

Не мога да отговоря на ентусиазма й, не и когато се чувствам така, затова се усмихвам болнаво и оставям Джеси да ме постави нежно на един бар стол.

— Новото момче ми даде тези. — Тя подава на Джеси купчина с поща. — Сладък малък негодник, нали?

Това ме разсмива, особено когато Джеси изсумтява възмутено и грабва пликовете от сбръчканите й пръсти.

— Много е сладък — потвърждавам, внезапно открила сила да оформя цяло изречение. — Но няма ли да ти липсва Клайв, Кати?

— Не, изобщо. — Вади гевреците и ги вдига. Двамата с Джеси кимваме в отговор. — Той ще ме изведе тази вечер.

Смушквам Джеси с лакът, докато гриза ръбовете на бисквитата си, но той не ми обръща внимание и вместо да угоди на любопитството ми, започва да отваря пощата си.

— Ще бъде много хубаво — чуруликам.

— Така е — съгласява се тя, докато зарежда тостера и вади яйцата.

Бъбря щастливо с Кати, ям си закуската, слушам къде ще я води Клайв и я осведомявам за последните си пристъпи на гадене, когато осъзнавам, че Джеси мълчи от цяла вечност. Също така не е помръднал. А геврекът му стои непипнат пред него. Побутвам чинията към него.

— Яж си закуската!

Той не помръдва, нито ми обръща внимание.

— Джеси? — поглежда към мен като в транс. — Джеси, добре ли си?

Той обръща един плик и прокарва поглед по него. Аз също.

Джеси Уорд

Лично и поверително

— Какво е това? — питам.

Той ме поглежда, и то предпазливо. Това не ми харесва.

— Върви горе!

Мръщя се.

— Защо?

— Не ме карай да моля два пъти, Ава!

Отдръпвам се и се опитвам да го преценя, но единственото, което мога да определя, е, че не е доволен от мен. Освен това знам, че трябва да си отнеса задника горе, преди да ме е помолил отново. Това е един от онези пъти, когато знам, че не трябва да споря. Той започва да нервничи и въпреки че нямам представа защо, съм сигурна, че не е за ушите на Кати. Спускам се от стола, извинявам се, след което напускам кухнята и се качвам тихо до основната спалня, като през цялото време се чудя какво му става. Не се чудя дълго. Той влиза в стаята, като все още държи документа и плика.

Кипи от гняв. Виждам го в лекото треперене на ръцете му и в проблясъка на черно в очите му. Приковава ме с вбесен поглед.

— Какво е това, мамка му?

Очите ми се спускат към документа, който държи, но нямам представа какво е.

— Какво? — питам нервно.

Той хвърля документите в празното пространство между нас.

— Щеше ли да убиеш нашето бебе? — изрича го напълно спокойно.

Земята се срива под мен и имам чувството, че пропадам в черна дупка. Не мога да го погледна. Очите ми парят от напиращите сълзи, докато проследявам всеки квадратен сантиметър от пода в краката му. Не мога да мисля, но дори да ми беше дал някакъв добър повод, за да изрека подходящите думи, щях да лъжа и Джеси го знае.

— Отговори ми! — изревава и аз подскачам, но не мога да се насиля да го погледна.

Напълно съм засрамена от себе си. Сега, след като съм прекарала последните няколко дни с Джеси и съм видяла колко щастлив е той, колко е грижовен и внимателен, вината направо ме задушава. Мислех да прекъсна тази бременност.

Мислех да отърва тялото си от това бебе. От неговото бебе. Нашето бебе. Няма извинение за мен. — Ава, за Бога! — Преди дори да се опитам да изрека нещо, той ме хваща за раменете и навежда лицето си към моето. Но аз все още отбягвам зелените му очи, защото съм неспособна да видя това, което знам, че ще видя там.

Презрение… отвращение… неверие. — По дяволите, погледни ме!

Поклащам глава леко, каквато жалка страхливка съм. Той заслужава обяснение, но аз не знам откъде да започна. Умът ми е изключил напълно, сякаш се предпазвам от неизбежното, което в случая би било Джеси да загуби самоконтрол. Той вече едва се сдържа.

Той сграбчва грубо брадичката ми и я вдига, така че съм принудена да го погледна.

Очите ми са пълни с горещи сълзи, но виждам съвсем ясно болката на лицето му.

— Съжалявам — хлипам. Това е единственото, което измислям да кажа. Това е единственото, което трябва да кажа. Наистина съжалявам, че имах такива ужасни мисли.

Лицето му се сгърчва от болка и възпламенява вината ми още повече.

— Ти разби шибаното ми сърце, Ава. — Пуска ме и отива до гардероба. Жалка съм и треперя. Гаденето е отстъпило и е дало път на парализиращ срам. Внезапно се чувствам отвратена от себе си, така че имам много добра представа какво мисли Джеси за мен.

Той се появява отново с някакви дрехи в ръце, но не ги натъпква в сак, нито отива в банята да вземе нещо друго. Просто излиза, облечен все още само с шортите за бягане. Гърлото ми се стяга, така че дори не мога да извикам след него да остане.

Парализирана съм. Не мога да разсъждавам, от очите ми се търкулват сълзи. Тогава чувам тръшкането на входната врата и се сривам на пода, тихо ридаеща.

— Ава, скъпа? — нежният топъл глас на Кати е едва доловим заради хлипанията ми. — Ава, Боже мой, какво има? — Сигурно е очевидно, че не страдам от сутрешно гадене, а и вероятно е чула как ми крещи Джеси.

Усещам я до мен и инстинктивно се обръщам към нея и я прегръщам.

— О, скъпа, о, не. — Започва да ме люлее нежно, да ме утешава и да шепне тихи думи в ухото ми. — Ава, хайде, скъпа! Кажи ми какво стана!

Опитвам се да кажа нещо, но само се разплаквам още по-силно. Желанието да си излея душата и да споделя угризенията си само подчертава колко невероятно егоистично съм мислила.

— Ела! Нека ти направя чаша чай! — утешава ме Кати, като вдига закръгленото си тяло от пода на стаята, после ме дръпва за ръката и ме насърчава да се изправя.

Едва успявам да го сторя и тя ме сгушва под ръката си и ме повежда надолу към кухнята.

Подава ми кърпичка от джоба на престилката си, после се заема да прави чай.

Гледам я мълчаливо и в кухнята не се чува нищо друго освен странните вибриращи вдишвания, когато се опитвам да установя контрол върху треперещото си тяло.

Опитвам се с всички сили да не го правя, но е неизбежно — мисля за всички ситуации, в които го карах да откачи до лудост, само че сега той изглеждаше наистина зле. Този път направих нещо непростимо.

Кати поставя чайника на кухненския плот и налива две чаши. Слага няколко бучки захар в моята, въпреки че не е питала, нито пък аз съм й казвала.

— Нужна ти е енергия — заявява, докато разбърква, после вдига чашата и я поставя между дланите ми. — Пий, скъпа! Няма нищо, което чаят да не може да излекува. — Взима своя и духа отгоре. Парата се понася във въздуха и изчезва пред мен. Взирам се в парата, докато изчезва, и оставам да зяпам с празен поглед в нищото. — Сега ми кажи какво докара моето момче до този ужасен вид и теб до такова състояние?

— Мислех да правя аборт — казвам на въздуха. Не искам да виждам ужасеното изражение, което несъмнено ще се появи на лицето на сладката, невинна и разумна икономка на Джеси.

Мълчанието й и чашата чай, която застива пред устните й, само потвърждават мислите ми. Тя е шокирана и след като съм чула думите на глас, аз — също. И съм засрамена.

— О! — казва тя просто. Какво друго може да каже?

Знам какво би трябвало да кажа. Би трябвало да обясня причините, но освен че имам чувството, че съм предала Джеси и съм унищожила щастието му, искам и да го защитя. Не желая Кати да го съди, ако й кажа защо се оказах бременна, което е нелепо. Това е единствената причина да обмислям прекъсването на бременността.

Мислех също, че не съм готова, но последните няколко дни ми доказаха, че греша.

Джеси разкри в мен едно дълбоко чувство на надежда, щастие и любов за това бебе, което расте в мен — част от мен и част от него, съчетани в едно, за да създадат живот. Нашето бебе. Сега мисълта да го махна от тялото си ми е абсолютно противна. Отвратена съм от себе си.

Обръщам се към Кати.

— Никога нямаше да го направя. Бързо осъзнах, че е глупаво. Но просто бях шокирана. Не знам как е разбрал. — След като вече съм се успокоила малко, започвам да се чудя наистина как е разбрал.

Онзи документ. Писмото.

— Ава, той очевидно е шокиран. Дай му време да го осъзнае! Ти все още си бременна и само това има значение. Той ще прогледне скоро.

Усмихвам се, но думите на Кати не ме карат да се чувствам по-добре. Тя не знае какво се случи последния път, когато той ме изостави.

— Благодаря за чая, Кати — казвам и се смъквам от стола. — По-добре да се приготвям за работа.

Набръчканите й вежди се сключват и тя поглежда чашата ми.

— Но ти едва си го докоснала!

— О! — Бързо го грабвам и отпивам няколко горещи глътки, като вероятно си изгарям небцето, но в главната спалня на пода лежи парче хартия, което ме мами да го прочета. Целувам Кати бързо по бузата и тя разтрива ръката ми с привързаност, после изчезвам от кухнята.

Тичам нагоре бързо и грабвам писмото. Пред мен се озовават купчина брошури, закачени за някакъв лист. Оказва се, че това е съобщение с час за ултразвук.

Брошурите предоставят информация за аборт. Бързо осъзнавам какво държа в ръцете си и когато вдигам поглед към горната част на писмото, забелязвам моето име и адрес. Не, не моят адрес. Това е адресът на Мат.

Ахвам и смачквам хартията, после я хвърлям към стената с ядосан вик. Толкова съм тъпа! Не съм сменила адреса си в болницата. Не съм сменила адреса си никъде.

Цялата ми поща е отивала при Мат и явно шибаното копеле я е отваряло. Сигурно е бил в стихията си да открие това. Какво му има, по дяволите? Гаден, шибан боклук!

Не мога да определя емоциите си. Аз съм тъжна, наранена и съм бясна.

Не искам да рискувам да си го изкарам на вратата или на стената, или на нещо друго, което мога да докопам, затова се хвърлям под душа.

Все още треперя от яд, когато излизам във фоайето пред апартамента половин час по-късно. Вече съм закъсняла, но работата, за първи път в живота ми, е последният ми приоритет. И много добре, защото стоя и се взирам празно в клавиатурата без никаква представа кои цифри да натисна. Поглеждам обратно към вратата и обмислям дали да не се върна обратно и да питам Кати, но решавам да не го правя.

Вместо това набирам яростно кода на противопожарния изход и излизам. Трябва да изразходвам част от тази ярост, преди да се озова в близост до хора. Може да откъсна главата на някого, а искам да си спестя гнева, причинен ми от Мат.

— Добро утро, госпожо Уорд! — Дружелюбният глас на Кейси е първото, което чувам, щом излизам от стълбището задъхана от изтощение вместо от яд.

— Кейси! — изпухтявам и надявам отново токчетата си.

Той ме оглежда от горе до долу. Бог знае как изглеждам. Не си бях направила труда да използвам огледало, вместо това бях издухала косата си и бях набола фиби там, където сметнах, че трябва да са.

— Добре ли сте? — пита той.

— Да.

— Честито! — казва. Поглеждам го разтревожено. Джеси не би споделил добрата ни новина с новия портиер. Не го харесва. — За сватбата — добавя Кейси. — Не знаех.

Мръщя се. Дали Джеси му е казал? Вероятно. Вероятно просто е трябвало да маркира собствеността си.

— Благодаря! — Минавам покрай него и слагам очилата си, преди да изляза на слънчева светлина, като се надявам, че огромните стъкла ще скрият по-голямата част от изтормозеното ми лице. Джон е тук. Свива рамене, а аз поклащам глава.

— Няма да дойда с теб, Джон. — Натискам копчето на моето „Мини“ и тръгвам през паркинга.

— Хайде, момиче! Да не насилваме нещата! — Гласът му е нисък тътен, въпреки че ме моли.

— Джон, съжалявам, но днес аз ще карам сама — настоявам с най-твърдия тон, който мога да импровизирам. Искам отново да се разплача. Той ми е бесен, но все пак е изпратил Джон да ме откара на работа. Както обикновено, не може да се удържи.

Спирам и се обръщам с лице към големия дружелюбен гигант. Той стои до капака на своя „Рейндж Ровър“ и протяга към мен ръце умолително. — Той добре ли е? — питам.

— Не. Той е откачил, момиче. Какво става?

— Нищо — казвам тихо. Благодарна съм, че Джон няма представа защо Джеси е откачил. Вероятно е прекалено възмутен от мен, за да го сподели с някого, и има право.

— Нищо ли? — смее се, но изведнъж страшното му лице става адски сериозно. — И няма нищо общо с онова датско копеле?

— Не — поклащам глава. Мисля, че Микаел може да е нещо друго, заради което Джеси да загуби контрол.

— Добре ли си? — Очилата му са все още плътно на лицето, но знам, че гледа към корема ми. Мисли, че нещо е станало с бебето.

Кимвам. Ръката ми сама се плъзга по синята ми разкроена рокличка и към пъпа.

— Добре съм, Джон.

— Ава, момиче, нека те откарам до работата, за да мога поне да се върна в Имението и да му кажа, че си стигнала безопасно! — Махва с ръка към купчината от блестящ черен метал.

Трудно ми е да откажа на Джон. Той мисли за Джеси и знам, че е загрижен за мен.

При друго обстоятелство щях да го оставя да ме закара, но сега имам бивш, с когото да се разправям, и нямам търпение да го разкъсам на парчета.

— Съжалявам, Джон! — Скачам в колата си и набирам Кейси, за да ми отвори. Не знам кода, нямам и устройство за портите. Всеки би си помислил, че Джеси се опитва да ме държи като затворничка. Оставям явно вбесения Джон на паркинга на „Луссо“ и тръгвам за работа.

Погледът, който хвърлям към колегите си в мига, в който влизам в офиса, кара всички предпазливо да наведат глави към бюрата си. Глупавите приказки и престореното щастие са неща, с които не мога да се занимавам днес. Трябва да се съсредоточа да изкарам деня възможно най-бързо и тихо. Общуването с някого е риск, който не мога да поема. Може да избухна, а тогава целият ми гняв ще бъде разпилян напразно.

Оставят ме да работя на спокойствие. Единственото ми разсейване е моето препускащо въображение, което се мята от това какво би правил Джеси сега до това, което ще направя с Мат. Оцелявам добре до мига, в който Патрик кацва на ръба на новото ми бюро. Виждам го, преди да го чуя, което не се е случвало абсолютно никога. Скърцането, което обикновено ме предупреждава, липсва и това ме обърква леко. Бях се привързала към познатия звук, въпреки че той ме караше за задържам дъх и да се моля бюрото ми е да е здраво укрепено.

— Цвете, кажи ми как върви работата! Не сме говорили от няколко дни. Вината е моя, знам.

Нямам нужда от това. В главата ми препускат всякакви мисли, само не и за работа, а се боя и от въпрос за Микаел. В момента изчаквам да мине работното време, но няма как да му го обясня сега.

— Няма много за разказване. — Продължавам да пиша имейла, по който работя през последния един час. Написала съм само два реда, а това е елементарно — искане на мостри от един производител.

— Тогава всичко е наред, така ли?

— Да, всичко. — Тонът ми е малко рязък и отсечен, въпреки че се опитвам с всички сили да не е.

— Добре ли си, цвете? — Тревогата на шефа ми е явна, а би трябвало да ми каже да се стегна и да му отговоря както трябва.

Спирам да пиша и се обръщам с лице към работодателя си.

— Съжалявам. Да, добре съм, но имам купчина задачи, които искам да свърша до края на деня. — Умствено се аплодирам, задето съм успяла да изрека тази малка реч.

Наистина изглеждам добре и сякаш нямам търпение да продължа работата си — нещо, на което Патрик никога не би се противопоставил.

— Чудесно! — Той се смее. — Тогава ще те оставя. Ще бъда в кабинета си. — Става от бюрото ми и за първи път от четири години то не изскърцва, но аз все пак трепвам.

— Ава, извинявай, че те притеснявам. — Загриженият глас на Сал почти ме кара да се чувствам виновна.

— Какво има, Сал? — Поглеждам към нашето обикновено момиче, превърнало се в сирена, и се насилвам да се усмихна, докато не виждам карирана пола. Черна е, а аз бях толкова заета да хвърлям предупредителни погледи към всички, когато пристигнах сутринта, че не съм забелязала. Също така не съм забелязала липсата на лакирани нокти и на широко деколте. Или лицето, което изглежда така, сякаш току-що е получило най-ужасната новина. Сал е била зарязана.

— Патрик ме помоли да проверя всички фактури, които трябва да се платят. Това е списъкът. — Подава ми разпечатка на клиенти. — Всички подчертани секции подлежат на плащане до седмица и Патрик иска внимателно да напомним на клиентите си, така че да получим плащанията навреме.

Мръщя се и хвърлям поглед по листа.

— Дори не им е дошъл срокът за плащане. Не мога да им напомням, щом дори не са забравили. — Достатъчно срамно е да преследваме просрочените фактури.

Сал свива рамене.

— Аз съм просто приносителят на съобщението.

— Никога не е искал от нас да правим това.

— Аз съм просто приносителят! — сопва се тя и аз се свивам в стола си. После се разплаква. Би трябвало да скоча и да я утеша, но просто седя на мястото си и гледам как ридае на бюрото ми. Тя пухти и сумти, което привлича вниманието на всички, включително на Патрик, който се подава от кабинета си, за да види за какво е врявата, но се връща бързо, щом забелязва разплаканата Сал. Том и Виктория тупат с моливите си и никой от двамата не идва да ми помогне в бедата. А аз съм в беда.

Не знам какво да правя със Сал, но след като никой не изявява желание, от мен зависи да я стегна. Оставям листа на бюрото си и ставам. Хващам Сал за лакътя и я повеждам към тоалетните, където натъпквам хартия в ръцете й и чакам тихо да се оправи.

След около пет минути тя най-после проговаря.

— Мразя мъжете! — е всичко, което казва.

Това ме кара да се усмихна. Мисля, че всяка жена на планетата е казвала това изречение в някакъв етап от живота си.

— Нещата не вървят много добре между теб и…

— Не казвай името му! — изтърсва тя. — Повече не искам да го чувам.

Много добре, защото не мога да си го спомня.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не — изсъсква тя, докато разтрива бузите си. По хартията не остава грим. Тя изцяло се е върнала към скучната Сал. — Никога! — добавя с мръсен поглед.

Облекчена съм. Мозъкът ми не би поел информацията, дори да ми беше казала.

Щях да слушам, но не и да участвам.

— Добре. — Разтривам ръката й. Жестът трябва да подскаже, че разбирам, но всъщност съм по-скоро облекчена.

— Тук е, после го няма. Обажда се, после изчезва. Какво значи това? — Поглежда ме очакващо, сякаш може да знам отговора.

— Имаш предвид, че те мотае? — включвам се.

— На повикване съм, когато той поиска, така че, да. Седя и чакам да ми се обади, а когато наистина иска да ме види, е прекрасно, но тогава той иска да говорим само за мен. За приятелите ми, за работата ми — подсмърча отново. — Кога ще поиска да правим секс?

Започвам да кашлям от смях.

— Тревожиш се, защото още не се е опитал да те вкара в леглото ли? — Това е рядкост. Трябва да е доволна.

— Да! — Срива се на стената. — Не знам още колко можем да говорим.

— Хубаво е, че иска да те опознае, Сал. Прекалено много мъже преследват само това. — Тя да не е сексуално объркана? Или няма никаква представа от секса?

Изобщо правила ли е секс? Не мога да си го представя и ако съдя по увеличаващата се червенина по бузите й, може би имам отговор. Сал е девствена. По дяволите! На колко години е все пак?

Внезапно съм повече от готова да се включа в разговора, но главата на Виктория се подава през вратата и осуетява добре замислената ми тактика за разпит.

— Ава, телефонът ти звъни на пожар. — Не може да устои да не се огледа бързо в огледалото, преди да излезе.

— Сал, по-добре да отговоря. — Може да е Джеси, а той ще е извън себе си. — Ще се оправиш ли?

Тя кимва, подсмърча и духа носа си, после обръща насълзените си очи към мен.

— Ти по-добре ли се чувстваш? — пита.

— Да. — Мръщя се. Забравила съм скорошното си отсъствие от работа. Още не съм готова да споделя новината.

— Не изглеждаш добре. Какво има все пак?

Мисля трескаво да измъкна приемлива причина за постоянното ми тичане до тоалетната и за настроенията.

— Летен вирус. — Това е най-доброто, което ми хрумва.

— А брачният живот? Добре ли е? Меден месец?

Стоя безмълвно няколко мига и се чудя как стана така, че разговорът се обърна към мен.

— Всичко е страхотно — лъжа. — Може би ще отидем на почивка скоро. Джеси е зает — отново лъжа, но Сал е един от малкото хора в живота ми, които не са разкрили лошия ми навик, затова съм уверена, че не е разбрала. Оставям я, преди да прояви още любопитство, и бързам към бюрото си, като се надявам да открия куп пропуснати обаждания от Джеси. Горчиво съм разочарована. Рут Куин е. Не съм говорила с нея, откакто си тръгнах от дома й, и не съм сигурна, че искам, но телефонът отново започва да вие в ръката ми. Няма нужда да й се обаждам. Тя ще ми звъни, докато не отговоря, а не мога да я избягвам вечно.

— Здравей, Рут! — звуча достатъчно нормално.

— Ава, как си? — Тя също звучи нормално.

— Добре, благодаря.

— Очаквах да се обадиш. Забрави ли за мен? — смее се.

Всъщност забравих. Лесбийското й увлечение отстъпи на други, по-важни неща.

— Не, Рут. Щях да ти се обадя по-късно — не спирам да лъжа.

— Е, тогава съм те изпреварила. Може ли да се срещнем утре?

Потъвам в стола си. Умът ми свисти през милиони извинения, но знам, че трябва да се изправя срещу това. Мога да бъда професионалист.

— Разбира се. Около един?

— Идеално. Чакам с нетърпение. Дочуване! — Тя затваря, а аз отпускам глава.

Обзалагам се, че чака с нетърпение. Утре ще нося панталони и изобщо няма да влагам старание.

Том смъква модерните си очила до края на носа си.

— Зарязана? — пита. Няма нужда да искам обяснение за тази една дума.

— Сложно е — отрязвам го и започвам да отбелязвам някакви скици, но нещо привлича вниманието ми извън офиса.

Брат ми. Стои на тротоара и гледа през стъклото. Едва след като сме се взирали един в друг сякаш цяла вечност, той бута вратата и влиза.

— Здравей! — усмихва се.

Вдигам ръка и помахвам.

— Здравей! — прошепвам. Отново сме в това неловко положение.

— Обяд? — пита той с надежда.

Усмихвам се и събирам чантата си. Настигам го при вратата на офиса. Къкрещият ми гняв се е охладил, но ще го подклаждам по-късно. Точно сега искам да оправя отношенията си с Дан, да ги върна в състоянието, в което бяха, преди да се е върнал в Австралия. Той беше истински задник, но не мога да му се сърдя, не и на брат ми.

— Том, ще се върна след час.

— Ммм — отговаря той. Поглеждам към него и виждам, че зяпа замечтано Дан. — Довиждане, брат на Ава! — припява той, махва с мека китка и трепка с мигли. Свивам устни и поклащам глава, особено когато очите на Дан се разширяват тревожно и той тръгва назад.

— Ъ, да — кашля и изправя рамене в очевиден опит да изглежда по-мъжествен. — Доскоро! — гласът му също е станал по-дълбок.

Смея се.

— Хайде! — Бутам Дан през вратата. — Имаш обожател.

— Супер! — отговаря саркастично. — Не че съм хомофоб или нещо такова. Каквото гъделичка вкуса ти.

— Мисля, че Том иска да гъделичка твоя вкус.

— Ава! — поглежда ме с ужас, но после се ухилва. — Очевидно има добър вкус.

— Не искам да смачквам самочувствието ти, но той се държи така с повечето мъже. Ти не си нищо специално.

Тръгваме рамо до рамо по Бъртън Стрийт към „Старбъкс“.

— Благодаря — смее се Дан и смушква рамото ми.

Аз също го смушквам и му се усмихвам. Всичко ще се оправи.

Дан поставя кафетата и своя сандвич и аз веднага изсипвам три пакетчета захар в моята чаша. Абсолютно не осъзнавам, че това, което правя, е напълно необичайно, докато не вдигам поглед. Веждите на Дан са събрани, докато ме гледа как го разбърквам.

— Откога слагаш захар в кафето?

Замръзвам насред разбъркването. Отчаяно търся приемливо извинение. Все още не сме говорили, но се чувстваме удобно. Ако сега му кажа, че съм бременна, помежду ни отново ще се настани неудобното мълчание, затова ще се държа като достойна за презрение кучка и ще го изчакам да се върне в Австралия. Тогава ще накарам мама да му каже.

— Преуморена съм. Нуждая се от захар. — Това е най-доброто, което успявам да измисля.

— Изглеждаш уморена. — Сяда и ме оглежда подозрително.

— Наистина съм уморена — признавам. Няма нужда да си усуквам косата.

— Защо?

— Стрес от работата. — Това е полуистина, но вече потискам желанието си да усуквам кичур около пръста си. — Е, ти добре ли си?

— Кейт ми каза да се махам, но съм сигурен, че вече знаеш. — Развива сандвича си и отхапва.

Да, знам, но няма смисъл да потвърждавам.

— Не трябваше да стигаш дотам и наистина не трябваше да стигаш дотам на сватбата ми.

— Да, не бях прав. Съжалявам. — Протяга ръка и я слага върху моята. — Никога не сме си разменяли лоши думи.

— Знам. Беше ужасно.

— Вината беше моя.

— Беше. — Усмихвам се. Дан топва пръст в пяната на кафето ми и я плясва на носа ми.

— Хей!

— Честито все пак! — усмихва се.

— За какво? — изтърсвам.

— Така и не те поздравих в деня на сватбата. Бях прекалено зает да съм задник.

— Благодаря! — Облекчението, което ме обхваща, ме кара да се отпусна на стола, но също толкова бързо се сковавам като дъска. Мат знае, а дотук винаги е успявал да държи родителите ми добре осведомени за моя любовен живот. Това за него ще е като тиня за прасе. Хладната ярост току-що е изкипяла в света на паниката. Бързо отхвърлям възможността да се е обадил на мама и татко, защото, ако беше така, Дан щеше да знае и сега нямаше да седи срещу мен, щастливо дъвчейки рибата тон.

Това е лошо. Трябва да стигна до Мат, преди той да информира родителите ми. Или мога да звънна на родителите си и сама да им кажа. Това би било разумно, но искам да бъда заедно с Джеси. Искам да направя това както трябва, което е абсурдно, но след начина, по който разбраха за Джеси и след шока от прибързаната сватба, искам да направя тази част специална.

— Добре ли си? — разтревоженият глас на Дан ме връща към настоящето от още един умствен срив.

— Да. Е, кога заминаваш?

— Ще се върна у Харви и ще проверя какви полети има. — Попива устни със салфетката и се подготвя за истинска извинителна реч.

Прекарвам следващия половин час в слушане, кимане и казване на „да“ и „не“, но съм на светлинни години от разговора. Мисля си какво е най-добре да направя. Защо Мат още не им се е обадил?

— Ще те уволнят.

— А? — Поглеждам към ролекса си и виждам, че е два и петнайсет. Вече съм закъсняла, но не изпитвам неотложна нужда да бързам към офиса. Единствената неотложна нужда, която имам, е да разреша моя малък проблем с Мат веднъж завинаги.

— Да, по-добре да се изстрелвам.

— Хубав часовник — кимва към китката ми.

— Сватбен подарък. — Ставам и оправям роклята си. — Накъде се отправяш сега?

— Към Харви.

— Добре. Ще ми се обадиш ли? Нали няма просто да заминеш?

Очите му грейват и той се изправя, после ме дръпва към себе си и ме гушва.

— Няма да ходя никъде, без да съм се сбогувал с малката си сестричка. — Целува главата ми. — Нека повече не се караме!

— Добре. Но си го дръж в панталоните! И се опитай да си учтив със съпруга ми, ако отново сте в една компания!

— Обещавам — уверява ме. Малко съм изненадана, че не посочва неучтивостта на Джеси, а той наистина беше неучтив. — Грижи се за себе си!

— Ти също. — Оставям Дан, но вместо да се върна в офиса, се обаждам, че отново не съм добре, и отивам да взема колата си. Вървя по тънък лед, но това наистина не може да чака. Мат няма да си е вкъщи, но ще е в офиса, а на мен изобщо не ми пука къде ще го размажа словесно.