Джоди Елън Малпас
До този мъж (23)

Двадесет и трета глава

— Взехте ли всичко? — Мама все още е по халат, докато се мотае по алеята.

— Да — въздъхвам с истинско раздразнение за десети път.

— Беше за кратко, но съм толкова щастлива, че дойде да ни видиш. — Стиска бузите ми и ме целува. Не трябва да си приписвам заслугите за това. Ако не беше Джеси, кой знае докога щях да отлагам това пътуване. — Трябва да се грижиш за себе си.

Извъртам очи, но я прегръщам.

— Беше толкова хубаво, че се видяхме.

— Да не намекваш, че не мога да се грижа за моята съпруга? — пита Джеси сериозно, докато затваря багажника на колата.

— Не, казвах й да се грижи за себе си — мръщи се леко на Джеси. — Никога не бих намекнала, че не можеш да се грижиш за моята дъщеря — тя го дразни. Сякаш жените О’Ший имат непреодолим импулс да предизвикват Джеси Уорд.

Джеси тръгва бавно към нас и оставя татко да разглежда напълно заредения DBS.

— Няма нужда да се грижи за себе си, защото аз го правя. — Дръпва ме от ръцете на мама, в знак че присвоява съпругата си от майка й. — Тя е моя — ухилва се и ме прегръща, за да подсили ефекта.

— Заплаха! — пухти мама и се опитва да не се засмее. — Джоузеф! Да не ти хрумват никакви идеи!

Обръщаме се и виждаме татко да прокарва длан по лъскавия капак на астън мартина. Ако бях достатъчно близо, съм сигурна, че щях да чуя въздишка.

— Само му се възхищавам — казва под нос. — Мислех, че твоята е с черна кожа.

Поглеждам към Джеси и пращам телепатично съобщение да измисли бързо как да обясни защо интериорът е станал от черна кожа на кремава.

— Моята е в сервиз. Дадоха ми тази, докато я оправят — обяснява бързо, без да се запъва. Той е толкова по-добър лъжец от мен, а аз мразя това.

Татко се смее.

— Аз не получавам такива коли от моя сервиз.

Джеси се усмихва и ме повежда към седалката. Избутва ме надолу нежно и закопчава колана ми, после нагласява ремъците върху корема ми. Избутвам ръцете му и си спечелвам ръмжене.

— Способна съм да се справя и сама — мърморя.

— Да, ти си много способна — присвива раздразнено очи към мен — да ме докараш до лудост.

— Ти сам се докарваш до лудост — възразявам. Избутвам го и затварям вратата.

Спускам прозореца. — Довиждане! — Пращам въздушна целувка на родителите ми.

Джеси стиска ръката на татко и целува мама по бузата, после обикаля колата от предната страна и дълбае дупки с поглед в мен през прозореца.

Влиза вътре и пали двигателя.

— Този уикенд ще бъде много по-приятен, ако правиш каквото ти се казва — мърмори и потегля от алеята пред къщата на родителите ми.

Махвам им за довиждане и се обръщам на седалката към Джеси.

— Мога сама да си сложа колана.

— Но аз искам да го правя лично — настоява той сърдито. — Това е моя работа.

— Да ми слагаш колана ли? — смея се.

— Сарказмът не ти отива, жено. — Започва да натиска копчета по волана. — Моя работа е да се грижа за теб. Няма ли сутрешно гадене днес?

— Не — въздишам. — Ти се грижиш за това, като ми натъпкваш джинджифилова бисквита в устата в мига, в който се събудя — отбелязвам саркастично. Подскачам, когато стереоуредбата се включва и самият мистър Джей Ти^[1] се присъединява към нас. Обръщам към Джеси очи, изпълнени с изненада и веселие. Той знае, че го гледам, но се прави на разсеян. — Накарал си ги да сложат този диск вътре, нали? — Използвам цялата си воля, за да не се усмихна.

Той се мръщи, гледайки пътя.

— Не ставай глупава!

— Направил си го. В частта със специални изисквания на формуляра, който си попълнил, си написал: „Моля ви, заредете уредбата с Джъстин!“ — правя пауза. — Сложи ли сърчице и целувчици също? — Вече определено се хиля.

Бавно се обръща към мен, но в очите му няма весели нотки.

— Мислиш ли, че си забавна?

— Да. — Пресягам се и усилвам звука. После започвам да танцувам и да пея в седалката си, общо взето, дразня моя фанатизиран по Джей Ти бог. — Хей! — изписквам, когато пръстите му стискат хълбока ми и музиката внезапно отново стихва. — Това ми харесваше.

— И би трябвало. Той е много талантлив мъж — заявява Джеси честно.

— Ти си много талантлив мъж.

— Знам. — Свива рамене. — Имаме много общи неща. Джей Ти е страхотен.

— Срещал ли си го?

— Не, той продължава да ми праща предложения за приятелство, но аз съм прекалено зает — сега вече и Джеси крие усмивката си.

Смея се, а той си слага слънчевите очила, но не преди да ми намигне и да размърда рамене.

Това е отпуснатият Джеси. Боже, обичам този мъж.

Джеси ни повежда на приключение около летището. Завива и обикаля около коли, прави завои в грешната посока и, общо взето, просто сякаш няма никаква представа къде отива. Гледам как знакът за паркинга на летището отплува покрай прозореца ми и се мръщя на себе си. После поглеждам часовника. Единадесет и половина, а се предполага да излетим след половин час. Не сме се чекирали, не сме минали проверка, нищо.

— Мамка му! — изтърсвам и грабвам чантата си от пода.

— Ава, езикът! Какво има? — Завива прекалено рязко и ръката ми се стрелва, за да се закрепя за вратата.

— Ще караш ли по-полека! — сопвам се ядосано. Дали сега не е добър момент да му посоча, че шофира глупаво?

— Ава, няма по-безопасно място за теб от това да си в кола с мен. Какво има? — Не поглежда към мен, затова не може да оцени невярващото изражение на лицето ми, но тогава бързо си припомням защо изобщо изругах.

— Паспортът ми — казвам. Гмурвам се в чантата си и търся напълно напразно, защото знам, че не е там. Не го сложих там и забавям процеса, когато осъзнавам точно къде е паспортът ми. Джеси ще откачи. — Оставих паспорта си в кутията с дреболии — казвам му и наум се проклинам, задето още не съм подредила тази кутия.

Джеси протяга ръка и отваря жабката.

— Не, не си, но си забравила да смениш името си, госпожице О’Ший. — Пуска паспорта в скута ми и ми хвърля укорителен поглед.

— Значи пътувам неомъжена? — питам. Отварям паспорта и се възхищавам на моминското си име.

— Млъкни, Ава! — набива спирачки и изскача. Бързо заобикаля колата, идва от моята страна и отваря вратата. Щях да го направя и сама, но просто зяпам навън през предното стъкло с леко зинала уста. — Хайде!

Вдигам поглед точно когато един облечен с костюм и ботуши мъж приближава заедно с мъж в капитанска униформа. Паспортът ми е измъкнат, някакви документи са подписани и разменени и после багажът ни е изваден от багажника.

— Цял ден ли ще седиш там, жено? — Джеси ми подава ръка, аз автоматично я взимам и му позволявам да ме издърпа от колата.

— Какво е това? — питам и кимвам към подобния на играчка самолет, който стои на няколко метра от нас.

— Това е самолет — отговаря весело. Дръпва ме към самолета, но аз изобщо не се чувствам по-ентусиазирана, когато го приближаваме, защото той не става по-голям.

Не се изпълвам с повече увереност и когато Джеси трябва да се свие, за да влезе в проклетото нещо, без да си удари главата. Спирам пред нелепо малкото количество стъпала, които ще ме отведат на борда и щом ръцете ни се опъват, Джеси се обръща, за да види какво ме задържа. — Ава?

— Няма да се кача на това нещо! — Нападната съм от неразумен пристъп на страх.

Никога не съм се страхувала да летя, но този малък самолет сякаш изпомпва тревога по вените ми. Имам чувството, че не ми стига въздух.

Джеси се усмихва, но в същото време се мръщи.

— Разбира се, че ще се качиш — дръпва ръката ми нежно и насърчително, но аз не помръдвам. Дори отстъпвам назад. — Ава, никога не си казвала, че те е страх да летиш. — Отново се навежда и застава прав от външната страна на самолета.

— Не ме е страх. Харесвам големите самолети. Защо не се качим на голям самолет? — Поглеждам зад мен и виждам купища големи самолети. — Защо да не отидем с един от тези?

— Защото вероятно не отиват там, където искаме — казва тихо. Усещам как ръката ми се отпуска пред мен, когато Джеси приближава и слага длан на бузата ми. — Напълно безопасно е — уверява ме и извръща лицето ми от големите самолети, на които бих предпочела да се кача. Не ми пука, че не отиват там, където искаме. Ще отида там, където ме отведат.

— Не изглежда безопасен. — Поглеждам край него и виждам идеално изглеждаща жена с идеално подредена коса, идеален грим и идеална усмивка. — Изглежда прекалено малък.

— Ава — нежният му успокоителен глас ме кара да го погледна. Джеси ми се усмихва. — Това съм аз, твоят неразумен, прекалено покровителствен властен маниак. — Целува ме нежно. — Наистина ли мислиш, че доброволно бих те подложил на опасност?

Поклащам глава, напълно наясно, че се държа като дете. Но страхът ми ме изненадва. Би трябвало да съм шокирана, че Джеси е наел частен самолет, но не съм. Фактът, че от мен се очаква да летя на този частен самолет, е по-шокиращ.

— Чувствам се малко нервна — признавам тихо. С тревога регистрирам близостта на целия персонал, включително и на капитана зад мен.

— Отговори на въпроса ми! — притиска ме Джеси.

— Не, не мисля.

— Добре. — Обръща ме и хваща раменете ми, като нежно ме избутва нагоре по стълбите. — Ще ти хареса, довери ми се!

— Добро утро! — Идеалната жена, която стои идеално на място, ни поздравява, като протяга ръка, за да ни посочи накъде да отидем. Не е необходимо. Има само два пътя, а аз няма да пристъпя близо до кабината.

Когато салонът се разкрива пред мен, забелязвам едва няколко седалки, всичките масивни, кожени и наклонени и само в два реда — по един от всяка страна на самолета. Насочват ме към средата, обръщат ме и ме настаняват на меката седалка.

Мълча и се боря с порива да скоча, докато Джеси затяга колана ми и сяда срещу мен. Веднага вдига краката ми в скута си.

— Шампанско, сър? — Идеалната дама се е върнала. Забелязвам, че се усмихва щастливо на моя бог, но съм прекалено заета да се занимавам с жалката си тревога, за да я прегазя.

— Само вода — отговаря Джеси кратко без усмивка, без благодарност и без „моля“.

Дамата се оттегля набързо. Джеси сваля балетните пантофки от краката ми, пуска ги безгрижно на пода, после се настанява удобно и поставя краката ми така, че да са под добър ъгъл за масаж. — Добре ли е? — пита той.

— Не съвсем. — Нямам представа какво ме прихвана. — Имаше редовни полети, нали? — питам подозрително и бързо хвърлям поглед навън през малкия прозорец.

— Не знам. Не проверих. Ние не пътуваме с граждански полети, Ава.

— Ти не. Аз да — размърдвам пръстите на краката си. — Краката още не са ми се подули.

Палците му правят възхитителни кръгове по свода на стъпалото ми.

— Затвори очи и се настани удобно, бебче! — нарежда ми нежно и аз го правя. Очите ми бавно се затварят, а последната картина, която виждам, е на моя бог, който нежно масажира краката ми и се опитва да разсее неоправдания ми пристъп на нервност.

Преставам да разсъждавам и се зарейвам в полусъзнателно състояние на блаженство. Не е трудно да го постигна, когато Джеси ме докосва, дори само по краката. Както винаги той сякаш изсмуква от мен всичките ми грижи, независимо дали става дума за оправдани или напълно несъстоятелни и ненужни грижи, като внезапния ми страх от летене. Подсъзнанието ми слабо отбелязва, че независимо какви са грижите, Джеси е техният създател.

И тогава в ума ми започва да изплува всичко, свързано с Джеси, и аз се усмихвам едва забележимо: мисля си за дантелата, за калите, за фъстъченото масло и за укорите, че ругая. Въздъхвам. Различните видове чукане в стила на Джеси, избухливостта, игривостта и нежността. Може би вече наистина се усмихвам.

Белезниците, запушената уста, разпятието, гребната машина и Ава еклерът. Пулсът ми се ускорява. Тъмнорусата коса, ясните зелени очи, изваяното съвършенство и наболата от ден или два брада. Начинът, по който изправя яките на тениските си, различните видове усмивки за жени и за мен, а сега и за корема ми. Неговата пламенност, покровителствеността, властното му държане. Начинът, по който върви, и начинът, по който мачка хората. Всички начини, по които ме обича, с неговото безпардонно и сурово обожание. Начинът, по който аз отвръщам на тази любов.

Премествам се в седалката в задрямалото си състояние и чувам смеха на Джеси.

Тих, нисък смях. После усещам влажната топлина на езика му върху палеца на крака ми. Усмихвам се, изтръгната от мислите за красивия ми съпруг. Отварям едно око и срещам усмивката, запазена само за мен.

— Сънуваш ли? — пита и захапва малкия ми пръст.

— Теб — въздъхвам. — Кажи ми кога ще излетим, за да сложа глава между краката си!

— Аз ще сложа моята между краката ти. — Засмуква палеца ми и аз потрепервам.

— Само ми кажи!

— Погледни през прозореца, бебче!

Намръщвам се и поглеждам навън, като очаквам да видя писти и самолети, но вместо това виждам облаци.

— О! — За част от секундата се стягам, защото регистрирам, че няма никакво движение. Не се чува почти никакъв звук. Наистина е спокойно. Поглеждам встрани и забелязвам, че чашите ни с вода ни са поставени върху една полирана до блясък маса. После хвърлям поглед по пътеката и виждам идеалната жена да се размотава в другия край на самолета. — Защо не ми каза? — питам и се настанявам назад в седалката.

Джеси целува палеца ми.

— И да пропусна звуците и израженията, които правеше? — Пуска крака ми. — Ела тук! — Не се бавя и секунда. Разкопчавам колана и направо се гмурвам в скута му, като сгушвам глава под брадичката му и обвивам с ръце врата му. — Заспивай отново и ме сънувай, жено!

Няма нужда да моли два пъти. Ранното ни ставане и дългото шофиране си казват думата, а не искам да съм като пребита, когато кацнем, където и да кацаме. Все още не съм попитала, но не ме интересува. Ще бъде топло, слънчево и ще сме само аз и Джеси.

Събуждам се, все още притисната в тялото на Джеси. Чувам, че говори, но звуците са приглушени. Леко замаяна се повдигам и виждам, че идеалната жена кръжи около нас.

— Добре дошли в Малага, госпожо Уорд! — Поразява ме с неискрена усмивка, която явно е част от работата й.

— Благодаря! — Също се усмихвам, но определено по-искрено. Малага? Като испанската Малага? Малага близо до Марбея?

— Моето красиво момиче се върна. — Джеси целува бузата ми. — Хареса ли ти полетът?

Поглеждам го все още сънена и забелязвам брадясало, неясно, усмихнато лице и разрошена тъмноруса коса.

— Да не ти дърпах косата, докато спах? — изграчвам и се пресягам, за да я пригладя.

— Правиш много неща, докато спиш. Мога да те гледам вечно.

Опитвам се да помръдна, но не постигам абсолютно нищо.

— Трябва да се протегна — оплаквам се и се гърча.

Чувам щракване и внезапно вече съм свободна.

— Трябваше да те закопчея. — Помага ми да се изправя и ме гледа как вдигам ръце, почти докосвайки тавана на самолета. О, това е толкова хубаво!

— Не трябва ли да съм закопчана на моето място за приземяването? — питам. — Не трябва ли седалката да е в изправена позиция, масата прибрана и всичките ми принадлежности да са грижливо прибрани под предната седалка?

Повдига язвително вежда.

— Да. Наложи се почти да прегазя прекрасната дама — изправя се и дръпва блузата ми надолу, която се е покатерила над пъпа ми от протягането. И я държи на място, докато накрая спирам. — Свърши ли?

— Да. — Прозявам се, а той пуска ръба на блузата. Знам, че това вероятно е знак за всичко, което ме очаква през следващите няколко дни, но се надявам Джеси да се отпусне, и то бързо, защото съм си взела банския и ще го нося.

Излизаме на ярката слънчева светлина и аз се усмихвам. Жегата ме удря в лицето и ме стопля до сърцевината ми. Или още повече. Вече усещам прекрасната топлина да преминава през мен и знам, че ще ми става все по-топло през следващите няколко дни. Слизаме по стълбите до пистата, където сме приветствани от някакъв испанец, който подава на Джеси комплект ключове. Тогава забелязвам DBS-а.

— Не може да бъде! — изтърсвам. — Не можеше ли да вземем такси?

Джеси се подсмихва и подписва документите, които са му подадени.

— Аз не използвам обществен транспорт, Ава.

— А трябва. Ще ти спести цяло състояние.

Джеси връща документите и бързо ме настанява от грешната страна на колата, което ме обърква малко. Той ме закопчава, а аз успявам да събера мислите си, отпускам се в познатата, малко по-топла мекота на кожената седалка и се заслушвам в тропота от товаренето на багажа.

Джеси скача вътре и слага очилата си.

— Готова ли си да гуляеш през следващите три дни?

— Не. Заведи ме у дома! — ухилвам се. Навеждам се и целувам устните му.

— Никакъв шанс, жено. Цялата си моя и ще се възползвам пълноценно — отвръща на целувката ми. Дланта му е на тила ми и ме придърпва по-близо.

— Винаги съм твоя.

— Правилно. Свиквай! — Пуска ме, после бързо включва астън мартина на скорост и изсвистява надалеч от самолета.

— Свикнала съм — отбелязвам. Подпирам лакът на вратата и намествам глава, за да наблюдавам непознатия свят около нас. Известно време всичко е много скучно и бетонно, но след това излизаме от летището и от врявата на централна Малага и поемаме по някакъв крайбрежен път, а гледката на Средиземно море, преливащо в небето, задържа вниманието ми за останалата част от пътя. „Менсън“ пеят за широко открито пространство, а миризмата на жега, смесена с вдигнатия прах от стария път, по който се движим, надмогва обичайния свеж аромат на ментова вода и аз негодувам от нашествието в носа ми. Но ако оставим настрана миризмата, всичко останало ми носи блаженство. Пътуваме в приятно мълчание, уредбата ни прави компания, ръката на Джеси е върху коляното ми, а моята я стиска. Хвърлям поглед към профила му и се усмихвам, после затварям очи, отпускам се още повече в кожената седалка и мисля за мирните, безгрижни дни, което ни предстоят.

Отпуснала съм клепачи, но не спя. Отварям очи, когато настилката под гумите става неравна и колата започва да подскача. Поглеждам напред и първото нещо, което забелязвам, е ужасното състояние, в което е пътят. Има чакъл навсякъде по надупчената му повърхност, което кара Джеси да шофира престижната кола внимателно. Никога не съм го виждала да кара толкова предпазливо, но е очевидно, че ако ускори малко, подът на колата може да се отцепи.

— Къде сме? — питам и се оглеждам наоколо за нещо интересно. Няма нищо, само пуста земя, този ужасен прашен път и няколко къщи. Не, не къщи. Колиби би било по-подходящо определение. Не може в тях да живеят хора.

— Това е раят, бебче — казва Джеси смъртно сериозен. Едва не се разсмивам, но тревогата ме спира. Виждала съм рая предимно на снимки, а няма начин това място да е по-далеч от него. На път съм да започна да настоявам Джеси да обърне обратно, но тогава пред погледа ми се появяват две дървени врати и вниманието ми е привлечено от висока, варосана стена, която се простира в двете посоки от портата.

И тогава виждам.

Рай.

Има табела на стената до портата и на нея пише „Рай“. Джеси не може да е сериозен. Рай ли? Това със сигурност не е рай и аз се чудя как е възможно Джеси да избере място за нашата почивка, с толкова евтино име? Рай ли? Тези стени изглежда не са били докосвани с вар от две десетилетия, а на мен започва да ми се гади от подскачането на прекрасната кола. Джеси ме е довел до това бунище? Има ме само за себе си за три дни, а ме е довел тук? Предпочитам да спя в колата. Вече не съм толкова отпусната, а заставам нащрек, след като съм обградена от такъв пейзаж. Да, тихо е, но цялото мъртвило на околността просто я прави зловеща, а не спокойна.

— Джеси… — не съм сигурна какво да кажа. Джеси изобщо не изглежда смутен от гледката, което ме кара да мисля, че е бил тук и преди. Ако е бил, тогава защо се връща? Не ми дава никакво обяснение, той просто натиска едно копче и се усмихва топло, когато дървената порта започва да се отваря. Бил е тук и преди. Решавам да си затварям устата, въпреки че вече съм наясно. Няма да остана тук. Няма начин.

Цупя се наум в седалката, но когато минаваме през портата, изведнъж потъваме в сумрак. Балдахин от най-наситеното зелено, което съм виждала, се простира над нас и над алеята напред. Забелязвам клонки, обсипани с бели цветове тук и там сред зеленината, а в колата се процежда най-могъщият аромат дори през затворените прозорци.

— Тази миризма — вдишвам дълбоко и въздишам.

— Това е нищо. С падането на нощта става по-силна. — Джеси също вдишва дълбоко и мънка от удоволствие, докато издиша. Напълно съм заинтригувана. Той се е отдал на спомени.

Въпреки че миризмата е божествена, все още съм притеснена за мястото, на което се намираме, но когато слънчевата светлина проблясва към края на алеята и лъчите пронизват стъклото на колата, аз присвивам очи дори през очилата. Сякаш е било включено някакво осветление и внезапно съм пренесена в…

Рай.

Дъхът ми спира в гърлото и аз разкопчавам колана, за да седна по-напред.

Примигвам, за да съм сигурна, че не си въобразявам. Мръсната бетонна джунгла на пустеещите земи е свършила и на нейно място се е появило идилично убежище, преливащо от зеленина, грижливо подрязани ливади и перголи, отрупани с китки червени цветя. Внезапно вече не се движим и аз изскачам от колата, без да губя време. Затварям вратата и попивам моето ново, прекрасно обкръжение. Тръгвам през неравната павирана алея към тухлената вила отпред, без да си давам труда да чакам Джеси, и дори не проверявам дали ме следва. Изкачвам стълбите до верандата, която обикаля цялата къща, и се обръщам, за да огледам добре мястото.

Рай.

Когато решавам, че съм видяла всичко, поглеждам отново към Джеси. Виждам го как седи на капака на колата с протегнати напред и кръстосани в глезените крака.

Ръцете му са скръстени на гърдите. Той се усмихва.

— Какво мисли красивото ми момиче? — извиква към мен.

Протягам ръка и дръпвам лист от храста, който виси от дървена рамка на верандата. Подушвам го и въздъхвам.

— Мисля, че току-що официално пристигнах на Седмото небе на Джеси.

— Къде? — объркването и усмивката в гласа му са ясни.

Усмихвам се, пускам листа и се затичвам към него, като смътно отбелязвам нарастващото му веселие, докато се изправя и се подготвя за нападението ми.

Изстрелвам се към него, тялото ми заема обичайното си положение на бебе маймуна и аз атакувам устата му, изпълнена с ентусиазъм. Джеси не ме спира. Държи ме под дупето и се усмихва на грубата ми сила.

— Това е най-любимото ми място на света — казвам, пускайки устните му.

Поглеждам към него и забелязвам, че слънчевите му очила са все още на мястото си.

Свалям ги, за да го видя.

— Щастлива ли си? — пита той, въпреки че е напълно очевидно, че не съм на себе си от радост.

— Не съм на себе си! — Сплитам пръсти в косата му и дръпвам.

— Добре. — Свежда уста към врата ми и ме захапва леко, после ме отстранява от себе си. — Нека взема куфарите!

— Ще ти помогна — казвам автоматично и тръгвам след него към багажника. Бързо спирам, когато Джеси се обръща и ме поглежда предупредително. — Добре, няма да ти помогна. — Вдигам ръце. Вместо това вадя чантата си от колата и тръгвам след Джеси към едноетажната вила.

Той оставя куфарите за кратко, докато опитва три различни ключа в ключалката, преди най-после да открие подходящия. Вратата се отваря и съм въведена в пълен мрак. Светлина прониква само през тънките процепи на затворените кепенци. Не виждам много, но мога да помириша това благоухание и тук, вътре. То е навсякъде.

— Чакай тук! — нарежда Джеси, оставя куфарите до вратата и изчезва отново навън.

Стоя и се взирам към стените за ключ за осветлението, но не виждам нищо, въпреки че вратата е отворена. И тогава сякаш прожектор огрява затъмнена сцена. Внезапна струя слънчева светлина се стрелва през стаята и се сблъсква с отсрещната стена.

После от друг прозорец се появява още една. Лъчът минава през първия и създава ярък кръст от светлина в полумрака на стаята. Следва ги още един, после още един.

Гледам как мястото се превръща в оживен кръстопът от светлинни линии, докато накрая вече няма мрак, а само слънчева светлина, която се излива от всеки прозорец и врата. Чувствителните ми очи искат да се затворят, но е невъзможно — има толкова много за гледане. Стените са гладки и бели, подът е покрит с огромни плочи с цвят на мед и кремави килими са пръснати напосоки върху тях. Огромен полукръгъл диван е разположен с лице към вратите, които водят към басейн, обграден от яркозелена трева. Отвъд него е плажът.

— Еха! — въздъхвам. Тръгвам нерешително напред. Вълнението ми нараства, когато пейзажът пред мен започва да се разкрива. Преди да се усетя, съм прекосила терасата и моравата и се боря с вратата от ковано желязо, която стои между мен и плажа.

— Ето! — Джеси внезапно слага ръка върху моята. В ключалката е поставен ключ, вратата се отваря и аз успявам да премина.

Десет дървени греди, оформени като стъпала и покрити с пясък и трева, ме отвеждат до плажа. Той е пуст и докато се оглеждам на всички страни в търсене на признаци на живот, осъзнавам, че се намираме в малък залив. Не се виждат никакви други имоти — нито барове на плажа, нито хотели, нищо. Наистина сме само ние, тази вила и полунощната синя топлина на Средиземно море.

— Все още ли си на Седмото небе на Джеси? — прошепва в ухото ми. Плъзва ръка над гърдите ми и ме придърпва, за да се облегна на него.

— Да. Къде си ти?

— Аз ли? — пита. Целува нежно бузата ми и плъзга длан на корема ми. — Бебче, аз съм в рая.

Затварям очи с доволна усмивка и потъвам в тялото му. Ръката ми открива неговата върху корема ми и пръстите ни се сплитат. Седмото небе на Джеси наистина е рай.

През остатъка от следобеда подреждаме багажа, получаваме доставка на хранителни стоки и Джеси ми показва къщата. Има шест спални с вградени бани и всичките имат врати, които водят към различна част на верандата. Кухнята е бяла и модерна с боядисани дървени плотове. В нея има разни дребни неща като окачена дървена решетка с чугунени тигани, висящи над мястото за готвене, които да подчертават провинциалния стил на вилата. Като интериорен дизайнер съм във възторг. Самата аз не бих могла да свърша по-добра работа. Стаите са с гладки стени, пищни тъкани покриват леглата, а на прозорците виси нежен муселин.

Окачени тук и там маслени картини отнемат голотата на гладките стени, а небрежно поставените килими разчупват покрития с плочи под на цялата вила. Това място е част от миналото на Джеси, сигурна съм, но не го притискам с въпроси. Той ми каза само, че обновяването е продължило много години с прекъсвания, затова допускам, че мястото е негово. Но още не го е потвърдил.

Сега седим на огромната дървена маса между кухнята и дневната с кана ледена вода и въпроси, които не са в състояние да останат в ума ми още дълго. Мястото има някаква значимост в живота на Джеси, но аз се мъча да сдържам любопитството си.

Джеси ме гледа с лека усмивка как вдигам чашата до устните си, после уталожва собствената си жажда, но задържа погледа си върху мен. Нямам търпение да разбера и той го знае, но ме кара да страдам. Вместо доброволно да ми даде информацията, за която знае, че жадувам, той ще ме накара да попитам, а аз обещах на себе си, че повече никога няма да го притискам за миналото му. То вече няма значение за мен, но това явно не пречи на любопитството ми. Не мога да се спра.

Благодарна съм, когато заговаря преди мен и осуетява изстрелването на цял откос въпроси.

— Искаш ли нещо за ядене?

Не мога да овладея изненаданото изражение на лицето ми.

— Ще ми сготвиш ли? — Тук няма Кати, а Джеси знае, че мразя да готвя.

— Можех да наема хора, но те исках само за себе си — усмихва ми се с онази палава усмивка. — Мисля, че ти трябва да се грижиш за мен и да изпълняваш задълженията си като моя съпруга.

Давя се и започвам да кашлям се от наглостта му? Моите задължения ли?

— Когато се ожени за мен, знаеше, че мразя да готвя.

— А когато ти се омъжи за мен, знаеше, че аз не мога да готвя — отвръща ми наперено.

— Но ти имаш Кати.

— В Англия имам Кати, която да ме храни, което е добре, след като жена ми не го прави — вече е сериозен. — В Испания имам моята съпруга. И тя ще ми направи нещо за ядене. Добре се справи с пилето.

Прав е, добре се справих, но това не значи, че ми хареса. Но бих излъгала, ако кажа, че не ми хареса да гледам как Джеси го яде. Погрижих се за него за разнообразие. При тази мисъл осъзнавам, че колкото и да е странно, съм готова да му приготвя ядене.

— Добре — изправям се. — Ще изпълня задължението си.

— Добре. Време беше да започнеш да правиш това, което ти се казва — отговаря Джеси откровено без усмивка и без следа от хумор. — Захващай се тогава!

— Не си насилвай късмета, Уорд! — предупреждавам. Оставям го на масата и отивам до хладилника. Не ми отнема много време, да реша какво да сготвя. Грабвам чушки, чорисо^[2], ориз, гъби и агнешки котлети и ги отнасям до плота, после откривам дъска за рязане и нож.

Залавям се за работа. Срязвам чушките наполовина и махам семките, после накълцвам гъбите и наденицата на тънко и ги запържвам. Сварявам ориза, нарязвам малко пресен хляб и изпържвам агнешкото. През цялото време Джеси седи и ме гледа, без да предложи помощ и без да направи опит за разговор. Просто тихо наблюдава как изпълнявам задължението си да го нахраня.

По средата на пълненето на чушките той се появява пред мен и се навежда през плота.

— Справяш се страхотно, жено.

Вдигам ножа и го насочвам към него.

— Не се отнасяй снизходително към мен! — Шокирана съм, когато отпуснатото му лице почернява и ножът е изтръгнат от ръката ми.

— Не размахвай шибаните ножове, Ава!

— Извинявай — изтърсвам. Поглеждам към ножа в ръката му и бързо осъзнавам глупостта си. Острието изглежда гадно, а аз го развявам като лента за художествена гимнастика. — Извинявай — повтарям.

Поставя ножа внимателно и явно се осъзнава.

— Няма нищо. Забрави!

Кимвам към масата, за да не започна да се извинявам отново. Джеси изобщо не изглежда щастлив.

— Искаш ли да приготвиш масата?

— Да — казва тихо. Може би мисли, че е прекалил, не знам, но необщителното му поведение и попареното ми от мъмренето настроение създават осезаемо напрежение.

Джеси ме оставя и тихо подрежда масата за двама, докато аз довършвам приготвянето на вечерята.

— Заповядай! — Плъзвам чинията му пред него, но преди да успея да дръпна ръката си, той я хваща и ме поглежда с изпълнени със съжаление очи.

— Прекалих.

Вече се чувствам по-добре.

— Не, няма нищо. Не трябваше да съм толкова невнимателна.

Усмихва се.

— Седни! — Избутва стола ми, но още щом сядам, той става. — Липсва ни нещо — уведомява ме. Излиза и ме оставя да се чудя къде е отишъл. Връща се бързо, в едната си ръка държи свещ, а в другата дистанционно. Намира кибрит, пали свещта и я поставя в центъра на масата. После натиска няколко копчета на дистанционното и вилата се изпълва с отчетлив мъжки глас. Разпознавам го веднага.

— Мик Хъкнал^[3]? — питам, леко изненадана.

— Или бог. Което и да е — усмихва се и заема стола си.

— Готов си да споделиш титлата? — питам и вдигам тъпия си нож и безопасната вилица.

— Той го заслужава — отговаря Джеси небрежно. — Това изглежда добре. Яж!

Виждам кимването му към чинията и се усмихвам леко. Нахвърлям се върху парчето агнешко, като устоявам на порива да размахам отново ножа си към Джеси, когато се навежда, за да погледне месото ми. Проверява колко добре е сготвено.

Помагам му, като обръщам чинията към него, за да види центъра на агнешкия ми котлет. Трябва да е доволен. Обичам пържолите малко по-сурови, но агнешкото трябва да е напълно опечено, за да ми хареса.

Набождам едно парче с вилицата и го вдигам към устните си.

— Може ли? — питам напълно сериозна и без следа от усмивка на лицето ми, защото отразявам изражението на Джеси.

— Може — казва. Реже агнешкото и отхапва първата си хапка. Дъвче, кимва и преглъща. — Ти можеш да готвиш, съпруго.

— Никога не съм казвала, че не мога. Просто не обичам да го правя.

— Дори и за мен?

Поглеждам го, за да преценя изражението му. Точно както се опасявах. Няма и следа от хумор и той не ми се цупи закачливо. Знам накъде води това и въпреки че наистина ми харесва да готвя за Джеси, не искам да го правя всеки ден.

— Нямам нищо против — отговарям хладно.

— Харесва ми да готвиш за мен — размишлява той. — Нормално е.

Замръзвам и оставям ножа долу.

— Нормално ли?

— Да, нормално. Както правят нормалните хора.

— Нормално, като жената да готви, а съпругът да яде ли? Това е шовинистично — смея се, но не и той. Все още е съсредоточен върху внимателно рязане и ядене. Иска да бъда нормална ли? Тогава да се опита да е малко по-нормален и самият той. Но дали аз искам да е нормален? Не, не искам. Нямаше да е Джеси, ако беше нормален. Нямаше да сме ние, ако той беше нормален. Вместо да го нарека пещерняк, захапвам парче агнешко. Ние не сме нормални, не напълно. И се надявам да си останем такива.

Джеси свива рамене, оставя приборите си до чинията и се обляга назад в стола.

Бавно вдига очи към моите, докато дъвче преднамерено бавно. Какво става в тази негова глава? Зеленината на погледа му ме завладява и ме кара и аз да дъвча бавно.

— Това не е ли нормално? — пита. Гласът му е нисък и гърлен.

— Имаш предвид да вечеряме заедно ли?

— Да.

Свивам леко рамене.

— Да, това е нормално.

Той кимва кротко.

— Ами ако те просна на тази маса по време на вечеря и те изчукам? Това ще бъде ли нормално?

Очите ми се разширяват леко от изненада. Не знам защо, тъй като това би било напълно нормално за нас.

— Нормално за нас е ти да вземаш каквото искаш, когато искаш. Можеш да се откажеш от ядене, сготвено от жена ти, ако искаш.

— Добре. — Взема ножа и вилицата. — Харесвам това, което е нормално за нас.

Мръщя се към него. Какъв беше смисълът?

— Нещо тревожи ли те? — питам.

— Не — отговаря прекалено бързо.

— Напротив, тревожи те — изстрелвам и мисля, че знам какво е. — Да не би внезапно да си се замислил, че няма да имаме възможност да правим някои неща където и когато искаме с две бебета около нас?

— Изобщо не.

— Погледни ме! — настоявам и той го прави, но ме гледа шокиран. Не му давам възможност да се присмее на заповедта ми или да ме пита на кого мисля, че говоря. — Това е, нали?

Шокиран е и намръщен.

— Където и когато.

— Не и с две бебета около нас. — Сега аз мога да му се смея. Тревожи се. Внезапно е напълно наясно, че няма да има власт над тялото ми, когато си поиска. Връщам се към вечерята си, доволна от откритието. Не мога да повярвам, че още не е мислил за това. — Те ще имат нужда от голямо внимание през повечето време.

Джеси насочва вилицата си към мен. Не ножа, а вилицата.

— Да, основното ти задължение ще бъде да се грижиш за децата ни, но освен това и ще трябва да се грижиш и за моето задоволяване. Където и когато, Ава. Може би ще трябва да контролирам страстта си към теб, но не мисли, че ще пожертвам целта на живота си, която е да те имам. Постоянен контакт. Където и когато. Това няма да се промени само защото имаме бебета. — Набожда парче агнешко и го откъсва от вилицата с уста.

Ако искането му да готвя за него беше крайно, тогава нямам представа как да определя малката му реч.

— Дори ако съм скапана от нощни хранения? — опитвам.

— Прекалено уморена, за да те имам ли? — пита шокиран.

— Да.

— Ще вземем бавачка. — Агнешкото му става жертва на ново свирепо забождане и аз вътрешно се смея до пръсване.

— Но нали имам теб? — напомням му.

Въздъхва и пуска ножа и вилицата до чинията.

— Да. — С пръсти започва да разтрива слепоочията си в успокоителни кръгове. — Ти имаш мен и винаги ще ме имаш. — Протяга ръка и взема моята. — Обещай ми никога да не казваш, че си твърде уморена или че нямаш настроение!

— Ти си този, който ми казва, че съм твърде уморена — направо пищя. — Ти можеш да ме отхвърляш.

— Това е, защото аз командвам — казва той откровено. — Обещай ми! — настоява той.

— Искаш да ти обещая, че ще бъда на твое разположение както и когато ти изнася.

Поглежда встрани съвсем за кратко, после ме поглежда замислено.

— Да — казва просто.

— Ами ако не го направя? — Нахална съм само заради идеята. Никога няма да съм твърде уморена за този мъж, но внезапното му откровение е всъщност доста забавно. Трябваше да е помислил за това, преди да започне да ми крие хапчетата.

Той се засмива и после арогантната свиня се обляга назад и издърпва тениската през главата си, разкривайки се в цялото си изсечено съвършенство. Поглежда към гърдите си, сякаш иска да освежи паметта си точно колко невероятно безупречен е.

Гледам го в очите. Макар и да точа лиги над агнешкото си, упорито устоявам на тактиката му. Опивам се от неговата божественост, очите ми се плъзгат по всяка част от твърдото му тяло и си отбелязвам наум да подновя белега си. Избледнява.

— Никога няма да устоиш на това — махва с ръка към торса си.

Поглеждам нагоре към самоуверените му яркозелени очи.

— Свикнала съм с това. — Откъсвам алчния си поглед от съвършенството на лицето му към чинията си. Но очите ми жадуват за още. — Става някак еднообразно след време — добавям колкото мога по-небрежно.

Той е върху мен след секунда. Дръпва ме от масата и ме мята върху един килим на пода. Нямам и миг, за да разбера какво се случва, докато не се оказвам задъхана и напълно под него.

— Лош лъжец си, бебче.

— Знам — отстъпвам. Не ме бива.

— Да видим колко си свикнала, става ли? — Премества ръцете ми отстрани до тялото ми, възсяда ме и ме приковава на място. Аз съм обездвижена и внезапно започвам да се тревожа от ситуацията. Преди много често бях в подобно състояние и в повечето случаи се превръщах в едно нещастно момиче.

— Джеси, моля те, недей! — умолявам безрезултатно. Знам, че думите няма да ме доведат доникъде. Джеси е в прегазващо настроение. Внезапно е осъзнал, че може да бъде изместен, и това подпалва животинския му инстинкт да заклейми собствеността си и вероятно и да ме маркира. Той е като лъв.

— Какво? — пита, въпреки че знае адски добре какво. — Нали си свикнала.

Напълно наясно е, че се преструвах на равнодушна. Никога няма да свикна и се радвам. Ще го гледам точно така, ще го оценявам точно така и ще разпалва желанието ми точно така до края на дните ми. И не мога да чакам. Страстта кипи във вените ми точно сега. И винаги се разпалва от няколко подходящи думи или докосване. След това преминава в нетърпение и в мъчително удоволствие, водещо до експлозия. Започвам да кипя сега. Мускулите на корема ми се стягат и вероятно Джеси е наясно, защото за разлика от преди сега е върху корема ми. Дали е получил просветление, че няма да нарани бебетата така, както беше просветлен, че вече няма да съм само негова?

Неудобната ми поза и неуморното туптене между бедрата ми не се облекчават, когато Джеси се повдига на колене и започва да разкопчава дънките си. Това ще бъде болезнено. Ако е решил да мине с пълна сила в режим на доминиране, искам да се възползвам максимално, а нямам никаква надежда да докопам инициативата, както съм прикована под него. Усещам как в мен се надига вик на безсилие и независимо колко усилено да се опитвам да откъсна ненаситните си очи от тези коремни мускули, докато разкопчава дънките си, се провалям ужасно. Свикнала ли?

Какво нелепо твърдение!

— Джеси, пусни ме! — Не си правя труда да се боря, защото само ще се изморя, а аз пазя силите си за това, което се надявам да последва.

— Не, Ава! — Смъква дънките надолу малко и разкрива тесните бели боксерки „Армани“. Става все по-трудно.

— Моля те!

Зад спуснатите му клепачи проблясва победоносен поглед, въпреки че и двамата знаем, че още не е свършил.

— Не, Ава — повтаря дрезгаво и пъхва палец в колана на боксерките.

Зървам тъмнорусите му косми и непогрешимата опъната гладка плът на члена му.

— Боже! — Затварям очи безнадеждно. Мразя го и го обичам в същото време.

Оставам в мрак и съм изключително озадачена, когато не получавам познатата команда да го погледна. Но не съм озадачена задълго. Усещам движение и нещо твърдо и влажно се плъзва по устните ми. Инстинктивно отварям уста, но не получавам нищо. Това може да доведе до повръщане, независимо че мечтая да поема члена му в устата си. Отварям очи и виждам корема му. Джеси е подпрял една ръка до главата ми, за да се наведе над мен. Търся лицето му. Знам какво ще открия, но това не ме спира. Знам какво изражение ще срещна, знам, че ще ме подлуди от желание, и знам, че няма да мога да направя нищо по въпроса.

И ето го. Моя господар — подпрян на яката си ръка, а ужасно дългите му мигли хвърлят сянка върху зашеметяващото му лице. Примигвам и се взирам в корем и гърди, които трябва да бъдат определени като опасност. Като се добави и фактът, че се подпира на една ръка и че едва докосва устните ми с огромното великолепие на члена си, аз съм съсипана.

— Дай ми го! — настоявам спокойно.

— Какво ти причинявам, Ава? — пита, явно уверен в отговора, който ще му дам, и продължава да ме измъчва с още един лек допир до устните ми.

— Ти ме парализираш, мамка му! — изкрещявам и се гърча безсмислено.

— Внимавай с шибания език! — направо пъшка, докато го казва, и това само усилва желанието и раздразнението ми.

— Моля те!

— Свикнала ли си с мен?

— Не.

— И никога няма да свикнеш. Това е нашето нормално състояние, бебче. Приеми го! — Плъзва се в устата ми със стон и аз го приемам охотно, въодушевено и жадно.

Стена около нахлуващия му член, смуча, лижа и хапя, но нямам пълен контрол. Той владее положението, но не ми пука. Нали все пак има контакт. — Бъди нежна, Ава! — казва задъхан и поглеждам нагоре, за да се насладя на напрежението по лицето му, докато гледа устата ми да задоволява възбудата му. — Обичам шибаната ти уста, жено! — Свободната си ръка я плъзва под главата ми, обхваща тила ми и ме задържа на място, докато се движи напред-назад нежно, бавно, равномерно и възхитително.

Не е необходимо да ме чука грубо, за да бъде доминиращият Джеси. Той е открил щастливата среда в нормалната ни връзка. Аз още не съм, но вече започвам да разбирам, а той адски добре се справя да ми показва пътя.

Захапвам нежно средата на твърдия му член. Издайническите признаци — обичайното пулсиране, придружено от напрягането на краката му, които са затиснали ръцете ми, ми дават нужния подтик. Започвам да лижа и смуча по-свирепо, пренебрегвайки искането му да съм нежна. Той ще свърши. Стена с члена му в устата си, той се извива с откос от ругатни и вече не е в устата ми. Повдига се на колене, хваща в шепа огромния си член и ме гледа с разтворени устни, докато свършва. Ядосана съм, но една от любимите ми картини за всички времена е освежена — еротичната, изключителна представа за Джеси, който се довежда сам до оргазъм. Но този път е още по-хубаво, защото тъкмо е протегнал ръка нагоре и е отметнал влажната коса от лицето си, а мускулите на гърдите му изпъкват още повече. Едва не се давя от задоволство. Ако имах още няколко мига, мисля, че щях да свърша само като го гледам. Мамка му, той изглежда божествено.

— Господи! — излайва. Отпуска се на пети и дръпва потника и сутиена ми надолу, после поставя члена си между гърдите ми и свършва. Диша тежко, потен и влажен и се отрива в мен, като пръсва семето си навсякъде.

Аз съм маркирана.

— Където и когато, бебче — пухти. Навежда се надолу и ме напада свирепо с устните си. Приемам и това с готовност, като му позволявам да продължи да взема каквото иска. — Просто идеално.

— Ммм… — мънкам. Няма нужда да казвам нищо. Беше идеално. Той е идеален.

— Ела тук! — Сяда, оправя сутиена и потника ми, после се изправя и ме вдига.

Отнася ме до масата, слага ме на стола ми и ми сочи чинията. — Довърши вечерята си!

— Не повърнах — казвам почти гордо.

— Браво!

— Защо не свърши в устата ми? — питам, докато си закопчава дънките.

Сериозен е и трепва, но само за миг. Заема стола си, кимва към ножа и вилицата ми в мълчалива заповед и взима своите.

— Може да отрови бебетата.

Ако устата ми беше пълна с агнешко, щях да се задавя, но вместо това се пръскам от безпомощен пристъп на смях.

— Какво? — кикотя се.

Не повтаря, само намигва и аз се влюбвам още малко.

— Яж си вечерята, жено!

Ухилвам се, гледайки в чинията си и започвам да се храня напълно задоволена въпреки липсата ми на оргазъм. Все още леко бълбукам, но не се тревожа.

— Какво ще правим утре? — питам.

— Не знам за теб, но аз ще гуляя.

— Ще ме държиш заключена в Рая цял уикенд ли? — Нямам нищо против, но би било хубаво да излезем на разходка, може би или дори да отидем на вечеря.

— Не смятах, но мога да уредя катинарите. — Пъхва бавно вилицата с парче пълнена чушка в устата си и ме гледа с вдигнати вежди. Давам му идеи.

Не получава духовит отговор от мен. Просто се усмихвам още по-сърдечно, погълната от щастие, докато продължавам с опитите си да довърша храната си.

— Боже, обичам тази шибана усмивка. Покажи ми я!

Вече не се хиля. Усмихвам се както подобава, а той ме благославя със своята запазена само за мен усмивка с проблясващи очи.

— Щастлив ли си? — питам.

— Не съм на себе си, мамка му!