Джоди Елън Малпас
До този мъж (26)

Двадесет и шеста глава

Тази сутрин се чувствам различно. Лежа по гръб, но не съм изтегната върху леглото и лекият бриз не гъделичка кожата ми, и не мога да се протегна. Отнема ми няколко секунди, за да осъзная защо. Защото съм свита под Джеси, който лежи наполовина върху мен, за да не притиска корема ми. Лицето му е сгушено в мястото между брадичката и рамото ми, дланта му е върху корема ми, а горещият му ментов дъх топли врата ми. Защо не е излязъл да тича? Моят пробуждащ се мозък е малко объркан, но не задълго. Бързо включва на скорост и ми напомня за събитията от снощи, за болката, за скръбта и за шока. Раят се е обърнал с главата надолу.

Малкият ни пашкул щастие е срязан. Родителите на Джеси вече знаят за мен и след малката му прегазваща мисия в ресторанта знаят също, че е женен и че чака близнаци.

Плъзвам пръсти в косата му и масажирам нежно, докато гледам в тавана. Не искам да мисля за това. Не искам да дълбая повече и наистина не мисля, че има нужда.

Беше достатъчно да го видя толкова смутен, за да получа потвърждение какво изпитва към родителите си. Трябва само да бъда до него, да го изслушам, когато пожелае да говори, и да го държа, когато има нужда от утеха. Болезненият вид на лицето му върна всички спомени за нас от черното ни минало — момента, в който стояхме в дневната на Кейт и той ме умоляваше да не го напускам, когато го оставих пиян в „Луссо“ и когато го открих в кабинета му с размахалата бич Сара. Всички тези инциденти доведоха до още мъчителна болка и аз трябва да избягвам повторение на всяка цена. И ще го направя. Този мъж е имал много проблеми, но аз ще залича цялата болка и страдание. Нищо чудно, че иска да ме държи далеч от всичко това. Аз съм неговото късче рай и никога няма да му позволя да се върне към адското си празно минало.

Докато лежа и размишлявам, усещам, че е буден. Усещам лекото пърхане на дългите му мигли до шията ми, но не показвам, че знам. Оставам тиха и му оставям време да помисли, и продължавам нежно да усуквам косата му и да масажирам главата му. Той би разбрал, че съм будна, дори да не помръдвам.

— Никога нямаше да те доведа тук, ако знаех — дрезгавият му глас нарушава тишината след толкова дълго мълчание, че съм загубила представа за времето. — Никога не съм искал животът ми с теб да бъде опетнен от миналото ми.

Нашият живот бе почернен по много начини и аз знам, че той не е искал миналото му да ни засегне. Но това се случи. А може да се случи отново, ако му позволи.

— Случилото се не ни е засегнало — уверявам го. — Моля те, не му позволявай да го направи!

— Те нямат място в живота ми, Ава. Не са имали досега, още по-малко ще имат за в бъдеще. — Ръцете му започват бавно да се движат по корема ми.

Знам защо го казва. Бебетата му няма да заменят Джейк. Няма да облекчат вината на родителите му. И знам със сигурност, че няма да са повод за помиряване. Някои неща са непростими. И едно от тях е родителите ти да не те обичат и подкрепят.

Баща ми винаги е твърдял, че никога няма да ми нарежда какво да правя, а само ще ме съветва. Че няма да ме принуждава за нещо, ако знае, че то би ме направило нещастна. Че винаги ще ме подкрепя, независимо дали изборите, които правя, са правилни или грешни, и че би оправил нещата, ако съм сбъркала. И го е правил.

Много пъти. Не в толкова тежки ситуации като тези, които е предизвикал изборът на Джеси, но принципът е същият. Това правят родителите. Те не влияят на децата си за собствена изгода. Състраданието ми е свирепо. Джеси винаги е казвал, че аз съм всичко, от което се нуждае. Знам, че го казва от цялото си сърце. И това е напълно разбираемо, като се има предвид какво е преживял този мъж — не само жените и пиенето, а и родителите му, и в това е коренът на всичко.

— Няма нужда да ми обясняваш каквото и да било. Ти и аз — повтарям думите, за да подсиля моите собствени.

Той се превърта на гръб и ме дръпва, за да се покатеря на гърдите му. Настанявам се и започвам леко и бавно да проследявам белега му.

— Това място беше на Кармайкъл — казва тихо. — Беше част от имуществото му, както и лодката.

— Знам — усмихвам се. Бях права в моето лично заключение.

— Откъде знаеш?

— Иначе защо да имаш вила толкова близо до мястото, където живеят родителите ти.

Не го виждам, но знам, че се усмихва.

— Моето красиво момиче ме плаши.

— Защо? — питам и мръщя лице.

— Защото обикновено настоява за информация.

Трябва да се съглася, че научих повече, откакто се убедих да си държа устата затворена, отколкото когато тропах с крак и крещях.

— Не може да ми кажеш нищо, което да ме убеди отново да избягам от теб.

— Радвам се, че каза това — отговаря тихо.

Ако можеше да каже нещо, което да ме накара да се вцепеня и да ми се иска да върна думите си назад, е точно това. Не помръдвам, защото, ако погледна към него, само ще го насърча да продължи, а вече знам, че няма да ми хареса това, което ще чуя. Затова оставам точно където съм и очите ми се стрелкат по гърдите му. Иска ми се да се сритам. Защо казах нещо толкова глупаво? Сякаш несъзнателно изтръгвам признания от този мъж.

Невежеството е блаженство. Невежеството е блаженство.

— Ава? — казва той тихо.

— Какво?

— Трябва да ти кажа нещо — опитва се да стане, но аз се опитвам да го затрудня максимално. Не че има някакво значение. Отмества ме от гърдите си с минимални усилия и ме обръща по гръб. Възсяда кръста ми, но не се отпуска напълно върху мен.

Не че това ще направи бягството ми по-лесно. Няма да ходя никъде. Джеси дъвче устната си няколко мига, докато аз го гледам, а изражението ми е скептично. Знам, че знанието е сила, но като се има предвид с какво ме е дарил Джеси в това отношение, съм уплашена до смърт.

Хваща ръцете ми и ги държи здраво.

— Оставих Сара в Имението, докато ме няма.

— КАКВО? — Повдигам глава и гласът ми внезапно пресипва.

— Тя се занимава с нещата, докато ме няма. Джон не може да се справи сам, Ава.

— Но Сара? Ти каза, че вече я няма, край! — разярена съм. Кръвта ми кипва и стопля лицето ми. Всички мисли за изчезнали родители и болезнени истории биват заличени при споменаването на нейното име. — Защо си допуснал това, след всичко, което направи тя? — Измъквам ръцете си от неговите и се опитвам да го избутам. — Махни се!

— Ава, успокой се!

— Защо? Тревожиш се, че може да нараня бебетата ти ли? — изплювам към него.

Тези думи заличават загриженото му изражение и от очите му вече струи неодобрение. Мръщи ми се, но изобщо не ми пука.

— Не говори шибани глупости! — Успява да хване размаханите ми ръце и ги затиска над главата ми.

— Ти го мислиш — крещя в лицето му. — Постоянните ти наставления и прекалено покровителственото ти държание ми казват всичко, което трябва да знам.

— Винаги съм бил прекалено покровителствен, така че не размахвай тази карта!

Прав е, но аз съм бясна и ще използвам всичко срещу него, което ми напомня, че сме се отклонили леко от курса.

— Или тя се маха, или аз!

Той всъщност поглежда встрани. Не го оценявам. Извивам се и той ме пуска, но само защото не иска да нараня бебетата му. Това ме вбесява още повече.

— Ава, бях объркан. Ти отказваш да работиш за мен, а се нуждая от човек, който знае какво прави.

Спирам и се обръщам към него.

— Значи тя отново работи за теб? — Не мога да повярвам. Нейната състрадателна реч в кафенето не значи нищо. Вероятно се радва на това. Джеси става и тръгва към мен. — Спри където си, Уорд! — Насочвам пръст към лицето му. — Не се опитвай да ме успокояваш или да ме убеждаваш, че всичко е наред, защото, мамка му, не е!

— Внимавай с шибания език!

— Няма! Тя те обича. Знаеш ли това? Всичко, което тя направи, е, защото иска да те отнеме от мен, затова дори не помисляй да ме убеждаваш, че идеята ти е добра.

— Знам.

Затварям уста и се отдръпвам леко.

— Как така знаеш?

— Знам, че ме обича.

— Така ли?

— Разбира се, Ава. Не съм глупак.

Присмивам се.

— Очевидно си. Ти би прегазил всеки, който се опита да ме отнеме от теб, но точно под носа ти тя върши страхотни интриги, а ти решаваш да ги пренебрегнеш. — Обръщам се и тръгвам към кухнята. Трябва ми вода, за да облекча гърлото си.

— Напротив, Ава. Говорих с нея, тя призна и съжалява за всичко.

— Разбира се, че съжалява. Тя се провали! Вероятно съжалява, че не се е справила по-добре. — Тръшвам чашата на плота. — Можеше и да не говориш с нея. А предложи ли й погребение или кремация?

Лицето му се изкривява.

— Какво?

— Обичайният избор, който даваш на хората, които ме нараняват. Предложи ли го на Сара?

— Не. Предложих й работа в замяна на нейната дума, че никога повече няма да се намесва. Казах й, че ако ти поискаш, тя ще трябва да напусне.

— Искам! — крещя. — Искам да се махне!

— Но тя не е направила нищо.

Поглеждам с неверие дебелокожия идиот от другата страна на плота.

— Не е направила нищо ли?

Затваря очи и въздиша дълго и уморено.

— Имам предвид, че не е направила нищо, откакто я върнах. А и ти я награди с добър удар по челюстта за нещата, които беше направила преди това.

— Защо ми причиняваш това? Знаеш как се чувствам, Джеси.

— Защото тя е отчаяна, Ава. Тя няма друг живот освен Имението.

— Съжаляваш ли я? — питам по-спокойно. Обичам всичко в този мъж освен внезапното му съчувствие към всички тези жени от миналото му, които се опитват да провалят връзката ни. Като се има предвид какво направи с Мат, за Бога.

— Ава, първо искам да се успокоиш, защото не е добре за теб или за бебетата.

— Спокойна съм! — изпищявам. Вдигам чашата с треперещи ръце. Далеч съм от спокойна.

Джеси въздиша и накланя глава, за да изпука врата си, сякаш облекчава някакво напрежение. Нямам представа защо е толкова напрегнат. Да му кажа, че ще продължа да работя за Микаел и да видим каква реакция ще предизвика това!

Принципът е същият, почти.

Джеси идва при мен и взима чашата от ръката ми. Вдига ме и ме поставя на плота.

Хваща брадичката ми и повдига лицето ми към своето. Все още съм намръщена и го гледам ядосано.

— Сара няма нищо. Изритах я, когато си призна всичко, и повече не мислех за това — поема дълбоко дъх. — Докато Джон не й се обади и тя му наговори всякакви откачени неща. Най-тревожната част от които е, че е казала, че смъртта е по-добър вариант от живота й далеч от мен.

Това веднага ме прави подозрителна и мисля, че това е поредната тактика да го пипне. Не мога да се спра.

— Търси внимание — нападам и все още се мръщя. Миналите й действия са ясен признак докъде би стигнала.

— И аз така мислех, но Джон не беше толкова сигурен, затова я потърси. Беше си срязала китките и беше изпила купчина болкоуспокоителни — вдига вежди, когато се присвивам. — Това не беше вик за помощ, Ава. В постъпката й изобщо нямаше търсене на внимание. Джон едва е успял да я закара навреме в болницата. Тя е искала да умре.

Не мога да разсъждавам. Има много разумни въпроси, които би трябвало да задам, но нищо не ми хрумва. Празна съм.

— Не искам друга смърт на съвестта си, бебче. Живея със смъртта на Джейк всеки ден. Не мога да го направя.

Изпълнена съм от съчувствие.

— Тя дойде да ме види — казвам. Не знам защо го споменавам.

— Тя ми каза. — Погалва с длан бузата ми. — Но съм изненадан, че ти го премълча.

Какво мога да кажа? Че думите на Сара всъщност станаха причина всичко да ми се изясни? Че тя е причината да се озова в Имението в такова състояние?

— Не мислех, че е важно — отговарям вяло. Дали знае кога точно Сара ме посети, защото ако знае, тогава със сигурност знае, че няколко часа по-късно се държах като побъркана в отчаянието си да го видя.

— Сара е казала на Мат за пиенето ми — започва да хапе устната си.

Присвивам се още повече и отмества ръка от лицето ми. Така ли е разбрал Мат?

— И така ти си разбрал, че си събирам вещите от дома на Мат, нали?

Кимва.

— Тя каза, че те е чула да говориш по телефона с някого, че възнамеряваш да си събереш нещата. Бях прекалено бесен, за да съобразя. Действах импулсивно, а едва после започнах да си задавам въпроси.

Значи списъкът с простъпките й е още по-дълъг. Толкова отчаяно искам да я съжалявам.

— Тя каза, че вече не може да работи за теб — напомням му. — Как се оказа така, че работи?

— Аз я помолих. Никога няма да намеря човек за тази работа, което значи, че аз трябва да я върша, а не съм готов да се откажа от времето си с теб. И трябва да знаеш, че тя прие единствено при условие, че ти нямаш нищо против.

Имам ли нещо против? Това ме кара да се чувствам адски гадно. Значи бъдещето на Сара е поставено в моите ръце? Ако кажа, че имам, дали отново ще посегне на себе си? А ако се съглася, дали ще се изправя пред поредния рунд опити й да ни раздели? Това е прекалено голяма отговорност. Защо е трябвало да се опитва да се самоубива, глупава жена!

— Ти не ми даваш особен избор — мърморя. — Ако откажа, тя може отново да среже вените си и тогава и двамата с теб да изпитваме неописуема вина. — Опитвам се да бъда логична, но се провалям. Не искам да губя Джеси заради Имението в най-добрите времена, още повече заради купчина документация, която само ще го напряга. Никога няма да го виждам. Но ако приема, тогава приемам това, което тя ни причини, а не мисля, че мога да го направя, дори при положение че се е опитала да се самоубие. Но думите на Джеси продължават да отекват в главата ми.

„Живея със смъртта на Джейк всеки ден. Не мога да го направя.“

И аз не мога да му го причиня само заради моята несигурност. Моите тревоги са обосновани, а вината на Джеси не е, но не мога да го натоваря с още проблеми — той вече има достатъчно на плещите си. Би било жестоко и себично. Прекалено много го обичам.

Отново хваща бузите ми и зелените му очи ме пронизват, пълни с прямота.

— Ще й кажа, че не става. Не мога да те гледам нещастна.

Разпадам се вътрешно. Той е готов да живее с възможността за още кръв по ръцете си, въпреки че не е виновен, само за да съм щастлива аз? Поклащам глава.

— Не. Повече ми се иска да бъдеш с мен по-дълго време, отколкото тя да изчезне от живота ни.

— Така ли? — изглежда изненадан.

— Разбира се, но трябва да ми обещаеш нещо.

— Всичко, знаеш това — целува челото ми.

Това не е съвсем вярно, защото ако той беше на мое място, не би искал да живея с вината. Изобщо не се чувствам великодушна към Сара, но е трудно да пренебрегна жена, която се е опитала да се самоубие, защото съпругът ми не я иска.

— Когато дойдат бебетата, няма да бъдеш в Имението ден и нощ. Ще бъдеш с мен толкова често, колкото е възможно. Не знам дали съм в състояние да се справя. — Идеята да съм сама с близнаците ме плаши. Не ме интересува, че току-що го признах. Бях достатъчно уплашена от идеята за едно бебе. А две? Ужасена съм и той трябва да го разбере.

Устните му се извиват в краищата. Смешна ли му се струва моята паника?

— Ава, ще трябва да ме заровиш на два метра под земята, преди да направя нещо друго. Ти можеш да се справиш, защото имаш мен. — Обгръща ме с ръце и ме дръпва от плота, така че не ми остава друг избор, освен да се притисна към него с крака около голите му хълбоци и с ръце около раменете му. — Всичко ще бъде наред.

— Знам — признавам. Чувствам се емоционално уязвима, сякаш търся постоянни уверения. Той винаги ми ги дава, но трябва да е леко загрижен за моята тревожност.

Едва ли показвам майчински инстинкти. Не трябва ли жената да чете книги и да купува фолиева киселина?

— Да не се караме! Сърцето ми се къса от болка, а не искам ти да се напрягаш.

Трябва да внимаваме за кръвното ти налягане. — Започва да крачи обратно към спалнята.

Сплитам пръсти на тила му и се отдръпвам, за да го видя.

— Конфискувам тази книга.

Той ми се ухилва.

— Книгата е моя и ще я задържа.

— Трябва да се сприятелим. — Изправям гръб и повдигам тялото си, така че зърното ми е до устата му. — Прочете ли онази част от книгата, където пише, че съпругът трябва да обслужва всички искания на жена си?

Захапва нежно и завърта език възхитително бавно, което изтръгва стон от мен и усмивка от него.

— Да, но самолетът ни ще излети след два часа. Трябва ми повече време, затова ще те обслужа във ваната, щом се приберем. Става ли?

— Не става — отвръщам и отново бутвам гърдите си към устата му. — Искам да остана в Рая.

— Ти си непоправима и това ми харесва. — Когато ме пуска на леглото, сумтя възмутено. — Но трябва да хванем самолета.

— Нуждая се от теб — хващам пениса му леко и го дразня, но Джеси отскача.

— Ава, когато се любим, искам да имам достатъчно време. — Целува ме леко по устните. — Събирай багажа!

Пльосвам се на леглото в пълно раздразнение, подхранено от бременността.

Времето ми в Рая е свършило.