Джоди Елън Малпас
До този мъж (28)

Двадесет и осма глава

— Дан? — казвам предпазливо и се взирам в гърба на брат ми. Той седи срещу Джеси на бюрото и се обръща, щом чува името си. — Какво правиш тук? — внезапните астрономически последици от посещението му ме цапардосват здраво.

— Здрасти, хлапе! — Изправя се усмихнат и идва при мен. Навежда се и ме прегръща. — Честито!

— Може да искам да кажа на някого сама — ръмжа и хвърлям на Джеси укорителен поглед през рамото на брат ми. Джеси свива глуповато рамене и се цупи. Оформя с устни „обичам те“ и дръпва сакото и ризата си, сякаш ми напомня, че е облечен както поисках, затова да карам полека с него.

— И какво правиш тук? — повтарям и накланям глава към Джеси, но той само отново свива рамене и запазва мълчание. Това е новост.

— Извинявам се — Дан ме пуска и прокарва ръка през тъмната си коса. — Не исках да си замина, без да съм оправил това.

— О? — Поглеждам към Джеси, но проклет да е, той отново свива рамене. — Значи сте приятели?

— Нещо такова. Все едно, трябва да бягам. Ще се виждам с Харви — обръща се към Джеси. — Благодаря.

— Няма проблем — кимва Джеси, но се старае да е учтив и става, за да изпрати Дан.

Това, както и равнодушните свивания на рамене ме правят много подозрителна.

— Кога си тръгваш? — питам Дан, който отново е с лице към мен.

— Не съм сигурен. Зависи от полетите. Ще ти се обадя. — Целува бузата ми и тръгва покрай мен. На вратата го среща Голямото момче. Джон поклаща заплашителната си глава към мен, после отвежда брат ми от кабинета на Джеси. Какво прави той тук все пак?

Насочвам подозрителността си към Джеси и съм сигурна, че знае какво мисля, защото отказва да ме погледне.

— Какво става тук?

— Моля?

Отивам до дивана и пускам чантата си, после заемам стола, който брат ми току-що освободи.

— Погледни ме! — настоявам. Тези две думи винаги въздействат, но не защото Джеси ми се подчинява. А защото винаги е шокиран да ги чуе. Не ми пука. Може да ме гледа смаяно, колкото си иска. — Защо Дан беше тук?

Изправя се и взима телефона си от бюрото.

— Извини се.

Смея се в лицето му. Дан никога не би се извинил, не и на Джеси. Познавам го цял живот и знам, че е прекалено горд, за да даде на заден, особено пред мъж като Джеси. Дан се чувства по-низш, както повечето мъже. Тестостеронът, който се излъчва от тях, не изчезва само защото ми е брат.

— Не ти вярвам.

— Това ме натъжава, бебче. — Слага маска на сериозно изражение на лицето си, което само ме прави още по-подозрителна. — Кажи ми сега! Какво каза Патрик?

Знам, че изражението на лицето ми вече не е намръщено подозрително, а виновно и този път аз отбягвам очите на Джеси.

— Не си му казала, нали? — пита и в гласа му почти се усеща гняв. — Ава?

— Не беше в офиса — изтърсвам бързо. — Но ще дойде утре, така че ще говоря с него тогава.

— Късно е, жено. Ти вече имаше възможност. За кой ли път.

— Това не е честно! — споря. — Казах на Микаел, че няма повече да работя с него, така че не можеш да кажеш, че не се опитвам да разреша проблема. — Разбирам веднага, че съм направила страшна грешка, защото раменете му се вдървяват, а зелените му очи се разширяват.

— Какво си направила?

— Не мисля, че той ме е упоил, Джеси. Той каза, че ме иска, така че няма защо да ме наранява? — Трябва да млъкна, по дяволите. Устата му е увиснала отворена от чутото.

— Защо, по дяволите, си говорила с него? — Подпира юмруци на бюрото като мъжка горила, готова да нападне. Това ме кара да седна обратно на стола си.

— Той знае, че ти си… — започвам неистово да почуквам предния си зъб с нокът — забавлявал други жени, докато бяхме заедно. — Задържам дъх, знам, че увеличавам натрупващата се ярост.

— Съгласихме се повече никога да не говорим за това. — Той направо смила думите през зъби, а челюстта му е стисната до счупване.

— Трудно е, когато хората продължават да ми го напомнят. — Вече се навеждам напред, открила у себе си моментен порив на смелост. Няма да ме накара да се чувствам досадна по тази тема. — Откъде знае? — Разбирам отговора, преди да може да отрече, че знае. Сдъвканата устна и още няколко неща ме водят до бързо заключение. Бившата жена на Микаел. — Тя е била една от тях, нали? — питам. Очите му се затварят, а аз се изправям и се навеждам през бюрото в отражение на заплашителната му поза. Няма нужда да отговаря. — Ти каза месеци. Каза, че не си бил с нея от месеци, че не разбираш защо внезапно е започнала да души наоколо. И си спал с нея повече от веднъж!

— Не исках да те разстроя. — Все още е враждебен. Очебиен защитен механизъм.

— Кажи ми! Ти ли ги викаше и ги караше да се редят на опашка пред вратата ти?

— Не. Чуха, че съм се запил, и бяха като мухи на лайно.

— Мразя те.

— Не, не ме мразиш.

— Напротив, мразя те.

— Не разбивай сърцето ми, Ава! Има ли значение коя е била?

— Не. Има значение, че ме излъга.

— Предпазвах те.

— И е ужасно смешно, че всеки път, когато правиш това, накрая ме нараняваш.

— Знам.

— А научи ли си урока?

— Уча го всеки шибан ден! — Хваща агресивно брадичката ми, но казва нежно: — Съжалявам.

— Добре — кимвам. Внезапно отбелязвам, че лицата ни се докосват, както сме се навели над бюрото. Изгаряме се с гневни погледи, изпълнени с тонове страст. — Как се случи това? — Осъзнавам, че задавам въпроса на глас, въпреки че не смятах да го направя.

— Защото, мое красиво момиче, сме създадени да бъдем заедно. Постоянен контакт. Целуни ме!

— Приех, че си задник, така че няма нужда да ме подчиняваш на докосването си. — Но ще го целуна.

— Липсваше ми, бебче.

Покатервам се на бюрото и се приближавам на колене, озовавам се в скута на Джеси и устните ми са притиснати в неговите. Глупаво, но и на мен ми липсваше.

Един работен ден след Рая и се чувствам жестоко измамена. Страдах от отсъствието на Джеси и сега най-сетне мога да го притискам в обятията си.

— Иска ми се да беше чист и недокоснат — мърморя. Прокарвам устни по всеки сантиметър от лицето му. Това ми се иска най-много от всичко — никоя да не е била преди мен или дори докато е бил с мен. Простила съм му наистина, но се мъча да забравя.

— Аз съм. — Сяда на кожения си стол и ме дръпва, докато не се предавам и не го оставям да ме настани в скута си. — Най-важната част от мен е недокосната. — Хваща ръката ми и върти пръстените ми замислено няколко мига, после поставя дланта ми върху гърдите си. — Или беше, преди ти да стъпиш в кабинета ми. Сега целият съм завладян и се пръскам от любов по теб.

Усмихвам се.

— Обичам да усещам как бие. — Отварям сакото му и притискам ухо към ризата му. — Обичам и да го слушам — това е едно от най-успокоителните неща на света.

Ръката му ме обгръща и ме придърпва по-близо.

— Как беше денят ти?

— Гаден. Искам Рая.

Смее се и целува върха на главата ми.

— Аз съм в рая, когато съм с теб. Нямаш нужда от вила.

— Ти беше по-отпуснат там — казвам истината. Знам, че връщането ни в Лондон бавно ще извади невротичния властен маниак отново на повърхността.

— Сега съм отпуснат.

— Да, защото седя в скута ти и си ме обгърнал — отговарям язвително, с което си спечелвам леко ръчкане в хълбоците ми. Смея се и се обръщам в скута ми с лице към бюрото. — Как беше твоят ден?

Ръцете му се плъзват около корема ми и брадичката му се настанява върху рамото му. Устата му се пълни с косата ми. Изплюва я и я отмята настрани.

— Дълъг. Как са фъстъците ми?

— Добре. — Бележникът му хваща окото ми. — Защо името на брат ми е записано тук? — Пресягам се, за да го дръпна по-близо, но съм прекалено бавна. Джеси го измъква изпод носа ми и го бутва в горното чекмедже на бюрото си. Дръпвам ръката си шокирана от бързото му движение. — Даниел Джоузеф О’Ший? — Мръщя се на себе си. Мисля, че определено видях цифри на листа и не бяха от телефонен номер. — Защо имаш номера на банковата сметка на Дан?

— Нямам я — бързо отхвърля въпроса ми и е напрегнат. По дяволите, изобщо не се е научил.

Ставам от скута му и заставам до него. Наказвам го с поглед, равен на неговия кръвнишки „не насилвай късмета си“.

— Давам ти три секунди, Уорд.

Устните му се свиват в права, раздразнена черта.

— Обратното броене е моя привилегия — заявява детински.

— Три — дори вдигам три пръста по възможно най-провокативния начин. Аз съм толкова лоша, колкото е и той. — Две — свивам пръст, но не стигам до нула, защото всичко ми става ясно. — Ти му даваш пари!

— Не — поклаща глава по възможно най-неубедителния начин и премества краката си, както седи. Става толкова лош в лъжите, колкото съм и аз. Много се радвам.

— Ти също си лош лъжец, Уорд. — Завъртам се на пети и побягвам главно за да хвана брат ми, преди да си отиде, но също и за да избягам от Джеси, преди да ме хване.

— Ава!

Не обръщам внимание на заплашителното извикване на името ми както обикновено и хуквам с пълна скорост, щом стигам до лятната стая. Знам, че ме гони, и то не само от стъпките му, които отекват зад мен. Подминавам кухнята, бара и ресторанта и се хлъзвам, когато откривам Дан да стои до огромната кръгла маса във фоайето. Не прави нищо, нито говори с някого. Джон също е тук и знам защо.

Причината е същата, поради която Джон ме придружаваше навсякъде в началото.

Гледам с опасение как Дан се оглежда наоколо, а Джон се опитва да го изведе навън, но брат ми не помръдва въпреки подканванията от страна на Голямото момче.

Гърдите на Джеси се удрят в гърба ми. Той ме вдига и ме обръща в ръцете си. Не е щастлив.

— Мамка му, жено! Ще увредиш мозъците на бебетата. Никакво тичане!

Ако не бях толкова разтревожена от местонахождението и поведението на брат ми, щях да се изсмея на откачения идиот, който ме държи здраво в ръцете си.

— Я се стегни! — Измъквам се на свобода и се извъртам. Дан ни гледа. Челото му е смръщено, а Джон изглежда на ръба на нервен срив.

Дан лениво оглежда фоайето отново. После любопитните му очи се спират на Джеси.

— Ако това е хотел, тогава къде е рецепцията?

— Какво? — Тонът на Джеси е нетърпелив, почти отбранителен и ми се иска да не беше. Издава се и се моля бързо да измисли нещо.

— Къде гостите ти взимат ключовете за стаите си? Ами местните атракции? Не е ли обичайно да има щендери с купчина брошури, които да казват на хората къде да отидат? — поглежда към Джон. — И защо тази горила трябва да ме придружава навсякъде?

Аз се присвивам, Джеси се напряга, а Джон ръмжи. Брат ми схваща по-бързо от мен. Аз не обмислих нито едно от тези неща с изключение на Джон. Напъвам празния си мозък за нещо, каквото й да е, но не ми хрумва. Аз или по-скоро ние бяхме хванати напълно неподготвени. И тогава чувам глас — единствения глас на света, който ми се иска да не чувам точно сега.

Кейт.

Видимо клюмвам и усещам ръката на Джеси на кръста ми. Защо той не казва нищо? Гледам и слушам ужасена как Кейт и Сам танцуват надолу по стълбите, кикотят се, опипват се и, общо взето, изглеждат възбудени. Това е бедствие.

Смушквам с лакът Джеси в ребрата с тиха молба да каже нещо. Боже, моля те, кажи нещо!

Кейт и Сам изобщо не забелязват тихата група, която ги чака в основата на стълбището, докато те се галят и милват, и говорят неподходящи неща, едно от които е думата „дилдо“. Аз съм в ада, а още никой не е казал нищо освен виновната ми най-добра приятелка и нейния дързък приятел. Но те не са наясно… все още.

Очаквам всичко това да се промени скоро и не ми изглежда вероятно Джеси да е този, който ще проговори. Той мълчи зад мен, вероятно също толкова сащисан, колкото съм аз. Аз съм в преддверието на ада. Все едно гледам влакова катастрофа на забавен каданс. Дан и Имението, Дан и Кейт, Дан и Сам, Дан и Джеси. Скоро ще се размирише.

— О! — Доволният писък на Кейт отеква из фоайето, последван от възбуденото ръмжене на Сам. После се приземяват в основата на стълбището със сплетени ръце и притиснати устни. Трябвало е да си останат в апартамента, защото изобщо не са свършили. — Сам! — Тя се смее и се обляга на ръката му. Поглежда ме и се ухилва още по-широко, докато не забелязва брат ми. Вече не се смее. Всъщност изглежда близо до припадък. Изправя се и избутва недоволния Сам, после приглажда дивата си червена коса и дръпва размъкнатите си дрехи. Но не казва нищо. Сам също мълчи и просто оглежда всички.

Дан нарушава крещящата тишина.

— Хотел ли? — Пробива дупки в Кейт и Сам на равни интервали, после се обръща към Джеси и пита: — Често ли позволяваш на приятелите си да се държат така в твоето заведение?

— Дан — пристъпвам напред, но не стигам далеч. Джеси застава пред мен.

— Мисля, че трябва да се върнеш в кабинета ми, Дан — Гласът на Джеси е заплашителен, както и езикът на тялото му.

— Не, благодаря. — Дан почти се смее и не откъсва очи от Кейт. Никога не съм я виждала да се чувства толкова неудобно, а Сам сигурно се чуди какво става. — Ти си курва в бардак?

— Какво, по дяволите? — извиква Сам. — На кого мислиш, че говориш, мамка му? — Тръгва напред, но Кейт хваща ръката му и го дръпва назад.

— Това не е бардак и аз не съм курва — казва тя треперливо и неуверено, докато се държи за Сам. Искам да скоча в нейна защита, но никакви думи не ми идват. Джеси ми спестява грижата.

Приближава Дан, увива длан около тила на брат ми и се навежда, за да прошепне нещо в ухото му. Това е възможно най-заплашителното действие и дори не искам да мисля какво му е казал, особено след като Дан показва готовност да последва Джеси без повече убеждения. Аз също тръгвам след тях — искам да разбера какво става, но съм спряна. Знаех си, че ще стане така.

— Чакай ме в бара, бебче! — опитва се да ме обърне, но аз съм малко непокорна. Не съм сигурна, че съм щастлива, че Джеси отвежда Дан в кабинета си.

— Искам да дойда — казвам не много уверено. Познавам този поглед. Може да ме е нарекъл „бебче“, за да смекчи заповедта, но никой не се заблуждава, че това е заповед. Няма да отида в кабинета му. Не, аз съм на път към бара и не вървя.

Поставена съм на стола си, Марио е призован, а аз получавам погледа „не настоявай“.

— Ще стоиш мирна! — Целува бузата ми, сякаш това ще ме усмири. С поглед мятам ками по гърба му, докато се отдалечава от бара с дълги и равни крачки.

— Ах! — Щастливата въздишка на Марио привлича вниманието ми от изчезващия гръб на съпруга ми. — Виж се! Цялата… как го казвате? Като цвете. Цъфтиш! — Целува бузата ми през бара и ми подава бутилка вода. — Без повече „Гордостта на Марио“ за теб!

Изсумтявам, но се усмихвам и отпивам дълга глътка от ледената вода. Оставям Марио да обслужва другите членове. Сам влиза. Изглежда весел и с трапчинката на обичайното й място. Объркана съм.

— Хей, мамче! — Нахално потрива корема ми. — Как се чувстваш?

— Добре… — Думата се измъква бавно от устата ми. — Къде е Кейт?

— В тоалетната — отговаря бързо и махва на Марио за бира.

Поглеждам покрай него и се чудя дали не трябва да отида при нея.

— Тя добре ли е?

— Да, добре е. — Не ме поглежда, но имам чувството, че е наясно с объркването ми и с това, че цялото ми внимание е насочено към него. Поглежда ме с ъгълчето на окото си и сяда с въздишка. — Знам, че всички мислите така, но аз не съм глупав.

Изправям гръб.

— Аз не мисля, че си глупав — защитавам се. Малко е разсеян може би, но не е глупав.

Усмихва се.

— Разбрах за Кейт и Дан. Разбрах за него още първия път, в който срещнах Кейт.

Името му беше споменато тогава. Знам защо тя скъса с мен и знам, че нещо е станало на сватбата ти.

Знам, че изглеждам виновна, и се чудя дали Кейт е наясно с това.

— Защо си мълча?

— Не знам. — Допира бутилката до устните си, явно и той размишлява за това. Аз знам защо, но дали трябва да го споменавам? — Тя е страхотно момиче — свива той рамене.

Кимвам замислено и се усмихвам вътрешно. Бих могла с радост да им ударя главите една в друга. Бих могла и да плача за Сам. Нещо ми подсказва, че никога не е споделял с някоя жена, че е сирак, но Кейт знае. И докато и двамата се държат толкова небрежно и безгрижно, аз знам, че тук има много чувства, които никой от тях, изглежда, не признава и за които никой не прави нищо. Толкова е обезсърчаващо.

— Мисля да потърся Кейт. — Ставам и потривам рамото на Сам в тих жест на разбиране, на което той отговаря с дръзка усмивка, след което се навежда и прошепва някакви сантиментални глупости на пъпа ми.

Оставям болния от любов Сам на бара и отивам да намеря тъпата си приятелка в тоалетните. Има двама други, на които трябва да натрапя вниманието си, но избирам Кейт. Никой от тях не ме чака с отворени обятия, обаче аз се доверявам на Джеси да се справи с това. Не мога изобщо да си представя какво се говори в кабинета му. Надявам се само каквото и да стане, Дан да не реши да доносничи пред родителите ми, но съм напълно сигурна, че съпругът ми ще предотврати това.

Отварям вратата и намирам Кейт да стои облегната на мивката. Червената й коса напълно скрива лицето й.

— Хей! — започвам внимателно, защото не искам да мине в защита.

Тя вдига глава с усилие и ми показва ясни сини очи, пълни с отчаяние.

— Мислиш ли, че съм курва?

— Не! — шокирана съм, че дори пита. Малко безразсъдна може би, но не и курва.

Сложила съм точно този етикет на жените тук, а истината е, че Кейт е дръзнала да опитва същите подвизи като всички тях, така че с какво е по-различна? Залята съм от угризения заради тези си мисли. Тя е различна, защото е моя приятелка и я познавам. Тя го прави само заради Сам или мисли, че трябва да го прави заради Сам. Внезапно започвам да виждам дамите в Имението в различна светлина. Знам със сигурност, че много от тях са тук с една-единствена цел и тази цел е висок, мускулест бог, който вече не е на разположение. Той вече има съпруга и очаква близнаци, което вбесява и шокира тези жени. За доказателство вече има отказани членства, а някои от по-непреклонните стигат и по-далеч — упояват ме, опитват се да ме избутат от пътя или ми пращат заплашителни бележки. Мисълта, че всяка от тези жени може да стои зад това, внезапно става много плашещо. Разбрал ли е нещо Джеси?

— В какво, по дяволите, се забърках, Ава? — въпросът на Кейт ме изтръгва от тревожните мисли.

— Любов? — изтърсвам, преди да мога да помисля дали е добре да го казвам или не.

Широко отворените й сини очи ми казват, че не е. — Ще отречеш отново, нали?

— Не — прошепва. — Мисля, че вече сме подминали тези глупости.

— Така ли? — смея се. — Кейт, ние ги бяхме подминали преди седмици. — Напълно съм вбесена, но съм и толкова облекчена. Сляпата ми приятелка най-после е видяла светлина или признава, че я е видяла отдавна, все едно. Не ми пука, честно казано. — Той е на бара и… — спирам и бързо преглъщам това, което щях да й кажа. Няма да я предупреждавам, че Сам знае за Дан. Те трябва да оправят това помежду си.

— Той какво? — Изглежда паникьосана, което само потвърждава решението ми да не довърша. Тя ще избяга, знам го. Ще допусне най-лошото и ще офейка, без да даде възможност на Сам да изрази мислите си.

— Той те чака — довършвам.

Цялото й тяло се отпуска и около нея сякаш се оформя лека омара от доволство.

— Значи трябва да отида? — пита и ме поглежда в очакване на уверение. Рядко я виждам да се съмнява в себе си и да търси насърчения или указания.

— Трябва да отидеш — потвърждавам с усмивка. — Трябва да рискуваш, Кейт. Мисля, че ще се изненадаш накъде ще те поведе Сам.

— Така ли?

— Наистина. — Усмихвам се, хващам моята обикновено толкова самоуверена приятелка в ръцете си и изстисквам цялата несигурност от нея. — Моля те, иди и говори с него! И му дай възможност и той да говори!

— Добре — съгласява се. — Ще го направя. — Избутва ме и се прави на възмутена. — Стига с лигавите глупости!

— Разбира се, аз съм виновна. — Обръщам се и заставам до Кейт пред огледалото и двете започваме да трием грима изпод очите си.

— За какво мислиш, че говорят Джеси и Дан? — Въпросът на Кейт ми напомня бързо, че са сами.

— Не знам — казвам намръщена, но подозирам, че знам. — Ще отида да разбера. Добре ли си?

— Направо фантастично! — Целува бързо бузата ми и излиза от тоалетните, като тръгва надясно към бара, а аз се отправям към кабинета на Джеси.

Нахлувам вътре с почти затворени очи, сякаш ги предпазвам да не видят брат ми подпрян до стената за гушата. Но той не е. Двамата са в същата седнала позиция като последния път, когато ги видях — Джеси отпуснат в стола си, а Дан с гръб към мен.

— Защо взимаш пари от Джеси? — питам нападателно в опит да накарам и двамата да видят, че съм сериозна. Определено не бъркам повдигането и напрягането на раменете на Дан. Може и да е разкрил заведението на Джеси, но аз разкрих тази малка спогодба, въпреки че не знам за какво е или дори дали искам да знам. Но това не ми пречи да го притисна. — Ще ми отговориш ли?

Дан не, но Джеси ми отговаря.

— Ава, казах ти да стоиш мирна.

— Не говоря на теб! — контрирам безстрашно, което го предизвиква да се намръщи.

— Е, аз говоря на теб — възразява той.

— Млъкни! — Приближавам бюрото и смушвам Дан в гърба. — Мълчиш. Нищо ли няма да кажеш?

— Виждаш ли с какво си имам работа? — Дланите на Джеси се протягат към небесата безнадеждно. — Шибан трън в задника.

Намръщвам се на Джеси и удрям брат ми по рамото.

— Говори! Какво става?

— Разорен съм — казва Дан тихо. — Без пари, без цент, както искаш го наречи.

Джеси се съгласи да ми помогне.

— Ти си го помолил за заем? — изтърсвам невярващо. Това е безочливо, като се има предвид какво беше отношението му към съпруга ми.

— Не, той предложи, и то без да ми поставя никакви условия… Или поне допреди десет минути.

— Ти подкупваш брат ми? — прехвърлям погледа си към Джеси. — Платил си му, за да си мълчи?

— Не. Заех му пари и добавих една малка клауза към договора по-късно.

Ужасена съм, но се чувствам и глупаво облекчена. Джеси каза, че родителите ми няма да разберат, и се грижи да спази обещанието си.

— Ами училището по сърф? И защо не попита мама и татко? Тя щяха да ти заемат пари.

— Не говорим за няколко паунда, Ава. Затънал съм до ушите. Взех огромен заем, за да платя моята част от бизнеса, а партньорът ми избяга с парите. Прецакан съм.

Присвивам се.

— Защо не каза нищо?

— Ти как мислиш? — Изглежда истински унижен. — Бях объркан, Ава. Нищо не ми е останало.

Отново стрелвам поглед към Джеси, който седи съвсем тихо, но ме изучава внимателно.

— Колко? — питам. Въпросът ми кара съпругът ми да изглежда така, сякаш му е изключително неудобно, а Дан се помръдва в стола си до мен, което може да значи само едно. Знам, че не говорим за няколко хиляди. — Пет хиляди? Десет хиляди?

Кажи ми!

— Само няколко. — Дан се намесва, преди Джеси да може да ми каже сам. Не му вярвам и за миг.

— Джеси? — притискам и го приковавам на място с решителен свиреп поглед. Трябва да знам колко е закъсал брат ми.

Очите му се откъсват от моите за няколко мига и аз се насочвам към Дан, но Джеси поема дълбоко въздух и започва да разтрива слепоочията си.

— Съжалявам, Дан. Няма да я лъжа. Двеста, бебче — казва с дълга въздишка и продължава да облекчава напрежението си. Мисля, че и на мен ми трябва разтриване на слепоочията. Надявам се, че под двеста той има предвид паунда, но знам, че напразно се надявам. Олюлявам се леко назад шокирана и Джеси веднага се спуска към мен. Изглежда бесен.

— Проклятие, Ава! — Задържа ме на място за раменете. — Добре ли си? Замаяна ли си? Искаш ли да седнеш?

— Двеста хиляди! — крещя. — Що за банка дава в заем двеста хиляди? — Отърсвам се от Джеси и от шока и сега мога да възприема информацията, а неверието ми се превръща в гняв. — Добре съм!

— Не ме избутвай, Ава! — вика ми той, хваща ме за лакътя и ме повежда покрай бюрото, после ме избутва нежно върху масивния офис стол. — Не се тревожи, жено! Не е здравословно.

— Кръвното ми е добре! — сопвам се сприхаво, но подозирам, че вероятно е изхвърчало през покрива. — Двеста хиляди? Никоя банка с всичкия си няма да даде такъв заем за сърф училище! — Австралийските банки би трябвало да работят също като британските. Биха се изсмели в лицето на всеки, който иска такава сума. Колко ли може да струват няколко дъски за сърф?

— Не, права си. — Дан се свива още повече на стола си, сякаш се опитва да изглежда по-дребен. Това е признак как се чувства — дребен и глупав. — Но един лихвар би го направил.

— Боже! — Скривам с длани лицето си. Знам как действат лихварите, не че съм имала удоволствието лично. — Какво си мислил? — Усещам как Джеси ме разтрива с длани по гърба ми, за да се успокоя, но това изобщо не ме успокоява.

— Не мислех, Ава — въздъхва Дан.

Откривам лицето си, за да види разочарованието по него. Мислех, че е умен.

— Това ли е причината да се прибереш у дома?

— Те ме търсят. — Съкрушеното лице на Дан къса сърцето ми. — Не можеш да се измъкнеш и да не платиш нещо такова.

— Ти каза, че се справяш добре — напомням му, но не получавам обяснение, а само свиване на рамене. — Просто остани тук! — Сядам напред в стола. — Не се връщай! — чувам тихия смях на Джеси и виждам леката усмивка на Дан. Двете реакции ми показват, че не взимат решението ми на сериозно. Също така показват, че и двамата намират наивността ми за мила. Но аз не виждам проблем. Австралия е на другия край на планетата.

— Ава — Дан също сяда напред, — ако не се върна, те ще дойдат тук. Вече бях предупреден и им вярвам. Няма да подложа мама, татко или теб на риск, а… — Дан е прекъснат насред изречението от покашляне над рамото ми, при което той поглежда към Джеси. Няма нужда да се обръщам, за да знам какво е изражението на лицето на съпруга ми. Дан продължава: — Тези хора са опасни, Ава.

Главата ме боли, а ръката на Джеси ме разтрива все по-здраво. Отпускам се назад в стола и поглеждам към Джеси.

— Ти не можеш да депозираш толкова много пари в банкова сметка. Това не е ли пране? Не искам да се замесваш в това, Джеси — чувствам се ужасно да го кажа, като се има предвид, че брат ми е в ужасна ситуация и Джеси е единствената му надежда, но имаме достатъчно наши проблеми и без Дан да добавя неговите към тях.

Джеси ми се усмихва.

— Наистина ли мислиш, че бих направил нещо, с което да подложа теб и бебетата ми на риск? — кимва към корема ми. — Прехвърлям достатъчно пари в сметката на Дан, за да се върне в Австралия. Имам данните на офшорна сметка, където ще прехвърля двеста хиляди. Няма да знаят откъде идват парите, бебче. Не бих го направил иначе.

— Наистина ли? — Искам да съм сигурна.

— Наистина — вдига вежди и се навежда да целуне бузата ми. — Има начини. Довери ми се! — Самоувереността му ме кара да се чудя дали не го е правил и друг път.

Изобщо няма да се изненадам.

— Добре — отстъпвам и го оставям да ме целуне, но после леко го избутвам. — Благодаря ти.

— Не ми благодари! — предупреждава сериозно.

Поглеждам през бюрото към брат ми, който забележимо се е отпуснал.

— Благодари ли на съпруга ми? — питам. Внезапно се чувствам малко засегната.

— Разбира се — отвръща Дан обиден. — Не съм искал, Ава. Дойдох да се помирим. Съпругът ти беше направил проучване — тонът на Дан не би трябвало да е обвиняващ, като се има предвид, че зависи от помощта на Джеси, за да се измъкне от кашата, но е.

— Така ли? — обръщам очи нагоре. — Направи ли го?

Джеси едва не извърта очи, сякаш ме мисли за глупава, задето сама не съм се сетила, че нещо не е наред.

— Познавам кога един човек се е забъркал в нещо, Ава.

— О! — прошепвам. Това е прекалено. Чувствам се изтощена. — Може ли да се прибираме? — питам.

— Съжалявам — Джеси ме вдига от стола и бързо оглежда тялото и лицето ми. — Пренебрегнах те.

— Добре съм, само съм уморена — въздишам и обръщам изтощеното си тяло към Дан. — Кога заминаваш? — тонът ми е рязък и сърдит, но нищо не мога да направя.

Знам точно защо Джеси му помага и то не е, за да накара Дан да мълчи. Това е съществена добавка, когато е нужна. Прави го, първо, защото няма да рискува австралийската мафия да се озове в Лондон и, второ, защото знае, че ще бъда съсипана, ако нещо се случи с Дан, което е много вероятно, ако Джеси не го измъкне от дяволската ситуация, в която идиотът се е забъркал. Няма да се изненадам, ако Джеси не види и пени от парите си отново. Дан не може да изкара тези пари за цял живот, за да му ги върне.

— Довечера. — Дан се изправя. — Ще тръгнат насам, ако не се върна до четвъртък, така че предполагам, това е сбогуване за известно време.

— Нямаше ли да ми кажеш, че заминаваш? — питам.

— Щях да се обадя, хлапе — усещам срама му, но от това не се чувствам по-малко засегната. — Аз вече не съм твоят любим мъж — добавя с усмивка. Няма да споря. Не е. Винаги е бил, дори по време на връзките ми с Мат и с Адам, но вече не. Моят любим мъж в момента държи умореното ми тяло и масажира корема ми с успокояващото си докосване.

— Грижи се за себе си! — Насилвам се да се усмихна. Не искам да нарушавам указанието на майка ми никога да не се разделям с любим човек с лоша дума.

— Може ли? — Дан иска разрешение от Джеси с разтворени ръце и пристъпва напред.

— Разбира се. — Джеси неохотно маха ръката си от корема ми, но все още ме държи, докато съм в прегръдката на Дан.

Не искам, но го правя. Оставям няколко сълзи да потекат и да попият в сакото на Дан, докато ме прегръща силно.

— Моля те, бъди внимателен! — умолявам го.

— Хей, всичко ще бъде наред. — Държи ме на една ръка разстояние. — Не мога да повярвам, че съпругът ти държи секс клуб. — Аз се усмихвам, а той изтрива сълзите от бузите ми с палец и целува челото ми. — Грижи се за нея! — Дан протяга ръка на Джеси, който я поема, без дори да изсумти възмутено на обидното искане на брат ми. Просто кимва и ме придърпва към себе си, преди Дан да ме е пуснал напълно.

— Можеш да им кажеш, че парите ще бъдат в сметката им преди края на седмицата. Имаш доказателството. — Пръстите на Джеси нежно минават през косата ми, докато говори рязко. — И без проблеми, когато заминаваш! — предупреждава.

Знам какво значи това, но не знам какво е доказателството. Умореният ми мозък е прекалено изтощен дори да попитам, а и не ми пука. Гледам как Дан кимва за потвърждение и после излиза от кабинета на Джеси, без да погледне назад.