Джоди Елън Малпас
До този мъж (12)

Дванадесета глава

— Обичам те.

Ниският шепот ме кара да се усмихна. Претъркулвам се и сляпо посягам към него.

— Ммм — мънкам, докато придърпвам тялото му към моето.

— Ава, седем и половина е.

— Знам — мънкам във врата му. — Сънлив секс! — настоявам. Ръката ми се плъзга надолу към бедрото му и открива това, което търси. Хващам го свободно.

— Бебче, бих искал, но когато се събудиш напълно, ще се паникьосаш и ще ме оставиш наполовина недовършен. — Хваща ръката ми, вдига я до лицето си и целува сладко пръстите ми. — Понеделник сутрин е. Седем и половина. Не искам да обвиниш мен, че съм те накарал да закъснееш.

Очите ми се отварят и виждам мокрото му лице над моето. Взел е душ, което значи, че е тичал, което значи, че е късно. Скачам, а той бързо се премества, за да не го ударя с главата ми.

— Колко е часът?

Усмихва се нежно.

— Седем и половина.

— Джеси! — Скачам и побягвам към банята. — Защо не ме събуди, когато излезе да тичаш? — Пускам душа, обръщам се към мивката и слагам паста за зъби върху четката си.

— Не исках да те безпокоя. — Обляга се на вратата и ме гледа как трия зъбите си като луда. Усмихва се, несъмнено на малкото ми объркване.

— Никога… безпокои… ди… — Изплювам с пълна уста.

Усмивката му се разширява.

— Моля?

Поклащам глава и извъртам очи. Обръщам се отново към огледалото, довършвам и плакна устата си.

— Казах, че никога не те е безпокоило преди. Защо не ме измъкна от леглото и не ме наказа с двайсет и два километра? — Подозрението ми е явно.

Свива рамене и застава до мен пред огледалото, като взима собствената си четка.

— Ще го правя, ако искаш.

— Не, просто се чудя. — Няма да го притискам. Заставам под душа, бързо мия косата си и се бръсна, а после тичам до гардеробната. Стоя и се взирам в безкрайните редове дрехи, повечето все още с етикети на тях. Прекалено тежка работа е да се опитвам да избера. Има прекалено много, затова дръпвам червената си лятна рокличка. Ще свърши работа.

Когато изсушавам небрежно косата си, мацвам набързо малко грим и се приземявам долу, Джеси вече е облечен в тъмносин костюм с яркобяла риза и взима ключовете от колата си.

— Ще те закарам.

— Къде е Кати? — оглеждам го. Целия. Това е моят съпруг. Наистина ли трябва да работя?

Той се мръщи към мен.

— Не знам. Не й е присъщо да закъснява. — Хваща ръката ми и ме повежда извън апартамента. — Взе ли всичко?

— Да.

Слизаме до фоайето на „Луссо“ и когато приближаваме портиерското бюро, виждам Кати, облегната на него, да бъбри с Клайв. Ухилвам се и поглеждам към Джеси, но той не ми обръща внимание, въпреки че знае адски добре, че гледам към него, а вероятно и какво мисля.

— Това обяснява нещата — казвам с лек смях.

— Те просто говорят — мърмори Джеси и ме води напред.

— Изглеждат много приятелски настроени. — Гледам как Кати се върти и се кикоти, докато Клайв я забавлява с думи и жестове. Той изглежда също толкова увлечен, колкото и икономката на Джеси.

Тя ни забелязва.

— О! Аз тъкмо се качвах нагоре.

— Няма проблем. — Джеси не изглежда впечатлен и не спира. Аз обаче бих искала да се задържа и да видя развитието. Усмивката ми се разширява, докато минавам, а Кати и Клайв се изчервяват обилно. — Свърши ми фъстъченото масло — обажда се Джеси докачливо.

— Има цял кашон в шкафчето, момчето ми. Мислиш ли, че ще те оставя без масло? — Кати изглежда подразнена от критичния коментар на Джеси. Разсмивам се искрено, особено когато Джеси започва да се оплаква под нос.

— Не бъди толкова сърдит! Те само си говорят — мъмря го, когато излизаме на слънчева светлина и Джеси слага очилата си.

— Не е правилно. — Той потръпва и пуска ръката ми.

Започвам да ровя в чантата си за моите очила.

— О, тя може да го кани горе, когато ни няма. Забелязах, че чаршафите в стаята за гости са малко… разбъркани.

— Ава! — крещи той и вдига изкривено от неодобрение лице към небето. — Недей!

Смея се.

— Не бъди толкова задръстен!

— Не съм. — Възмутената му физиономия се разведрява веднага. Вече се усмихва.

— На какво се хилиш така самодоволно? — питам.

Сваля очилата си и се приближава към мен. Навежда се и носовете ни се докосват.

— Купих ти подарък.

— Така ли? — Целувам го. — Какъв?

— Обърни се!

Отдръпвам се и гледам доволните му очи, докато кимва зад рамото ми. Бавно се извъртам и стоя няколко мига, оглеждайки парка за нещо, което трябва да видя, но нищо не изскача към мен. Ръката му се появява през рамото ми и комплект ключове за кола увисват пред лицето ми. Едва тогава забелязвам огромния яркобял „Рейндж Ровър“, спортен модел, с блестящи колела. Или танк, все едно.

„О, не!“

Не мога дори да измисля някакви думи. Как съм го пропуснала? Сега ме заслепява.

Присвивам се, когато раздрънква ключовете пред мен, сякаш смята, че не съм забелязала подаръка си, и се опитва да ми подскаже още. Няма нужда. Виждам го. И го мразя.

— Ето там. — Сочи и раздрънква ключовете отново.

— Имаш предвид космическия кораб ли? — питам сухо. Няма да карам това нещо, независимо колко пъти ще получа обратно броене или вразумително чукане като последствие.

— Не ти ли харесва? — изглежда засегнат. Мамка му, какво да кажа?

— Харесвам моето „Мини“.

— То не е безопасно. — Вече изглежда обиден, за което бях сигурна. Минава пред мен и поглежда към шокираното ми лице. — Това е по-безопасно.

Не мога да скрия изумлението, което се изписва на лицето ми.

— Джеси, това е мъжка кола, като за Джон. Огромна е, мамка му!

— Ава! Внимавай с шибания език! — мръщи ми се. — Поръчах я в бяло. Това е дамски цвят. Ела, ще ти покажа! — Хваща раменете ми и ме повежда към гигантската снежна топка. Колкото повече приближавам, толкова повече я мразя. Прекалено много бие на очи. Обичам моето „Мини“. — Виж! — Отваря вратата… и ахвам.

Става по-лошо.

Бяло… навсякъде. Бял кожен волан, бял кожен лост за скорости, бели кожени седалки. Дори стелките са бели.

Поглеждам към Джеси, към моя заблуден съпруг, и поклащам глава, но не мога да съм неблагодарна. Той изглежда толкова доволен от себе си. Мислех, че този мъж има добър вкус.

— Не знам какво да кажа — промълвих, но наистина не знам. — Можеше просто да ми купиш часовник или огърлица, или нещо такова. — Иска ми се да ми беше купил часовник или огърлица, или нещо такова.

— Скачай вътре! — Повежда ме към… нещото.

Ахвам. „О, не!“ Избродиран в облегалката за глава на предната седалка се мъдри надписът „Г-жа Уорд“.

Това отива прекалено далеч.

— Няма да карам това нещо! — изтърсвам, преди мозъкът ми да филтрира обидното изявление.

— Шегуваш се!

Е, това просто ме отървава от всякаква вина, която имах, и сега токчетата ми се вкопават твърдо.

— Не! Джеси, тази кола е прекалено голяма за мен.

— Безопасно е. — Вдига ме и ме поставя на шофьорската седалка. Чувствам се малка. — Виж! — Пресяга се, натиска копче и се отваря отделение, разкриващо компютърен екран. — Всичко, което може да ти потрябва. Заредих любимата ти музика — ухилва се, натиска копче и през всички милиони колони се разнася „Масив Атак“. — Можеш да мислиш за мен.

— Мисля за теб всеки път, щом се обадиш и чуя това парче — изскачам. — Искам твоята кола. Ти може да караш тази — и махвам към блестящата купчина метал.

— Аз ли? — По лицето му преминава разтревожено изражение. — Но това е малко… — прокарва очи по подаръка ми — … момичешко.

— Така е и знам каква игра играеш, Уорд. — Соча с пръст гърдите му. — Единствената причина да искаш да карам това нещо е, защото е огромно и има по-малка вероятност за нараняване, ако катастрофирам. Украсата няма да ме убеди. — Поглеждам вътре и умът ми рисува представи за бебешки и детски седалки. И количка в багажника. „О, не!“ Обръщам се и изфучавам към моето прекрасно малко „Мини“, в което няма никаква възможност да натикам количка…

Смаяна съм, когато стигам до колата си без никаква намеса в стила на Джеси.

Поглеждам в огледалото за задно виждане, докато нагласявам колана и виждам как се обляга на собствената си кола със скръстени на гърдите ръце. Не обръщам внимание на намръщеното му, но красиво лице и паля колата. Бързо се измъквам от мястото и се отправям към портата.

— Невъзможен мъж! — мърморя на себе си и се пресягам, за да натисна копчето на малкото черно устройство, което ще отвори портите.

Него го няма.

— Какво? — крещя изумена. — Мамка му! — Натискам спирачките и изскачам.

Намръщеното му лице вече е ведро и усмивката му — бляскава.

— Планираш ли да ходиш някъде?

— Майната ти! — крещя през паркинга. Грабвам чантата си от предната седалка и оставям колата точно където е с отворена врата. Тракам ядосано с токчета към портата за пешеходци, но този път нямам този късмет да избегна намесата в стил Джеси. Бързо ме грабва и ме натъпква обратно в моя блестящ нов сватбен подарък.

— Ще внимаваш ли с шибания си език? — Поставя ме на шофьорската седалка и ми слага колана, после дръпва ключовете на моето „Мини“ от ръката ми. — Защо трябва да ми се противопоставяш за абсолютно всичко? — Започва да прехвърля всичките ми ключове при ключа от новата ми кола.

— Защото си неразумен задник! — Премествам се ядосано в седалката си. — Защо ти да не ме откараш до работа?

— Вече закъснявам за среща, защото жена ми не прави каквото й се казва. — Хваща тила ми и ме дръпва към устните си. — Всеки би си помислил, че искаш наказателно чукане.

— Не е вярно!

Усмихва се и ме дарява с гореща целувка, от която можеш да се разтопиш. Дълга — от онези целувки, които размазват всякакво упорство в мен.

— Ммм, вкусна си, бебче. По кое време свършваш работа?

Пуска ме и както винаги съм без дъх.

— В шест.

— Ела право в Имението и донеси папките си, за да можем да довършим поръчките за новите стаи! — Натиска друго копче, за да спусне прозореца на вратата, после я затваря и се обляга на нея. Изглежда доволен от себе си. — Обичам те.

— Знам — мърморя и завъртам ключа в стартера.

— Говори ли вече с Патрик? — пита. Въпросът му ме спира и ми напомня, че трябва да изпълня това задължение.

— Премести колата ми! — сопвам се, без да знам какво друга да кажа.

— Приемам това за „не“. Ще говориш с него днес! — Това не е въпрос.

— Премести колата ми! — повтарям сприхаво.

— Всичко, което искаш, жено. — Погледът му ме предупреждава, но аз не му обръщам внимание.

— Къде ще паркирам това нещо, по дяволите?

Започва да се смее и тръгва да премести колата ми. После скача в своя автомобил и пили гумите на излизане от паркинга.

След като се въртя из най-близкия паркинг цяла вечност, най-после откривам две места, които да заема. Нахлувам през вратата на офиса и първото, което виждам, е букет кали, пръснати по бюрото ми. Когато приближавам, виждам малка кутия.

— Скъпа! — напяването на Том не ме отклонява от малката кутия.

— Добро утро! — поздравявам. Сядам и вдигам кутията. — Добре ли си?

— Жизнерадостно. Ти? — Том вече изглежда любопитен. Това ме кара да откъсна очи от кутията и си спомням последния път, когато го видях.

— Добре съм — отвръщам и виждам как започва да се хили безочливо.

— Казвал съм го преди, ще го кажа отново. Боже, този мъж може да се мръщи много секси! — Започва да вее на лицето си с подложка за кафе. — Горещо!

Мръщя се и отново поглеждам към кутията. Какво ли ми е купил сега?

— Кой достави това? — питам и вдигам кутията.

— Цветарката. — Том свива рамене и се връща при компютъра си. Оставя ме да разопаковам грижливо увитата кутия. Въздъхвам, когато я отварям и се изправям лице в лице с „Ролекс“ в графитено и златно. Това е женската версия на часовника на Джеси и е зашеметяващ, но е и още една отговорност.

— Леле! — изпада във възторг Сали, когато зърва съдържанието. — Леле, леле, леле!

Красив е.

Усмихвам се на нейния ентусиазъм. Вадя часовника от кутията и го пъхвам около китката си. Наистина е.

— Знам — казвам тихо. — Благодаря, Сал. — Премествам цветята от бюрото си и пъхвам кутията в чантата си.

— Искаш ли кафе, Ава? — Сал се отдалечава към кухнята.

— Да, моля. Къде са Патрик и Виктория?

— Патрик има лична среща, а Виктория е на обект.

— Добре.

Поставям цветята във вода и потъвам в работата си. Подготвям папката, която да отнеса на Рут Куин, и после разпечатвам всички подробности за неприлично скъпите легла, които Джеси иска да бъдат направени за Имението.

В десет внезапно ми прилошава и изчезвам в тоалетната, за да се опитам да повърна, но просто не се получава. Свличам се върху седалката, горещо ми е, чувствам се разтревожена и ми се плаче. Трябва да уредя часа си в болницата.

Внезапно решена, вероятно благодарение на това колко гадно се чувствам, излизам от тоалетната, за да направя точно това, но спирам насред решителния ми марш, когато се разкрива гледка към офиса и забелязвам кой седи на стол срещу бюрото ми.

Сара.

Вече не ми се гади. Ядосана съм. Какво прави тя тук, мамка му? Колкото и да ми се иска да я разкъсам на парчета, не искам да го правя в офиса, затова се обръщам да избягам и да се скрия в тоалетната.

— Ава!

Откъсвам се от състоянието си на шок и желание за бягство и се обръщам към гласа — глас, който не съм чувала от седмици. Малко съм изненадана, че ме е намерила, особено след всичко, което се случи. Заради мен я уволниха.

— Сара! — казвам равно. Олюлявам се. Дали тя ще добави други беди към моите?

Изглежда доста смалена. Косата й е по-мека от обичайното, циците й са прибрани грижливо зад късо сако, а предизвикателните рокли са заменени от пола до коляното. — Защо си тук? — питам.

— Надявах се да поговорим. — Размърдва се неудобно в стола си. Обичайното й дръзко държание е изчезнало.

Хванала ме е напълно неподготвена. Отново ли играе игри?

— Да говорим ли? — питам предпазливо. — За какво? — Няма какво да кажа на тази жена.

Тя оглежда офиса, аз също. Том — моят винаги любопитен гей приятел, гледа с интерес към странната жена, която седи до бюрото ми.

— Вероятно мога да те почерпя едно кафе — казва тя и ме поглежда.

Би трябвало да й кажа къде да отиде, но любопитството ми надвива. Отивам до бюрото си и грабвам чантата.

— Имам половин час — казвам отсечено, като я оставям зад себе си и напускаме офиса. Сърцето ми бие прекалено силно. Мислех, че съм се отървала от тази размахваща камшик вещица, а сега, когато я видях отново, цялата мъка и драма, които тя причини, се събуждат свежи в ума ми. Не виждам друго освен следите от камшика по Джеси, измъченото му лице и моето жалко, жалостиво тяло, обвито около него. Тя има самообладание.

Влизам в близкото кафене и се настанявам на един стол. Няма да я почерпя. Знам, че лицето ми изразява презрение, докато тя приближава масата, но не мога да променя това. Не искам да го променям. Искам да знае колко много я мразя.

— Искаш ли нещо за пиене? — пита тя учтиво. Това не е Сара, която познавам и презирам.

— Не, благодаря.

Тя се усмихва леко.

— Аз ще си взема едно. Управата няма да е много щастлива, ако само заемаме масата. Сигурна ли си?

— Да. — Поклащам глава и гледам как отива тихо до бара. Уверявам се, че е заета да поръчва, и вадя телефона си от чантата, за да пратя съобщение на Кейт. Трябва да изпусна парата.

Наглата кучка се появи в офиса ми!

 

Кейт отговаря моментално. Това не е типът съобщение, което можеш да оставиш настрана с намерение скоро да отговориш.

Не!!!!! Наистина ли? Ава, престани да говориш със загадки! Коя е наглата кучка?

Едва не изпускам раздразнена ругатня от устните си.

Сара!

Отговорът й отново е моментален.

Нееееееееееее!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Пръстите ми работят бързо по клавиатурата, докато поглеждам, за да проверя дали Сара вече е обслужена.

Мамка му, да!!!!! Ще ти се обадя.

Вече съм готова да пъхна телефона обратно в чантата, когато той издрънчава отново. Мога да си представя Кейт, задъхана, бледите пръсти прелитат по бутоните на телефона й. Вероятно и шофира.

Обади ми се сега и го остави на масата! Искам да чуя какво има да каже тя!

Този път изпухтявам на глас и поклащам глава. Кейт няма да си сдържи устата затворена, ако чуе нещо, което не харесва, а тогава ще трябва да обяснявам далечните звуци от пищящата си приятелка.

Не!

Изпращам и се усмихвам, когато тя отговаря веднага:

Кучка!

Натъпквам телефона обратно в чантата, когато Сара се приближава с кафе.

Кръстосвам крака и си придавам изражение на пълна омраза. Истина е. Мразя я.

Мразя всичко, което тя представлява, но най-много я мразя за това, че причиняваше болка на Джеси. Трябва да спра да мисля. Ядосвам се повече. Настроенията ми са крайни напоследък.

Тя сяда и разбърква внимателно кафето си, приковала поглед в чашата.

— Исках да се извиня за всичко, което се случи.

— Така ли? — смея се. — Баламосваш ли ме?

Тя спира и ме поглежда. Усмихва се нервно.

— Ава, много съжалявам. Предполагам, че бях малко шокирана при пристигането ти.

— О? — казвам намръщена.

— Ако ми кажеш къде да отида, няма да те обвиня. Държах се ужасно. Нямам извинение.

— Освен че си влюбена в него — казвам откровено и очите й се разширяват от изненада. — Защо иначе да се държиш така, Сара?

Отклонява поглед и мисля, че засичам сълзи в очите й. Тя наистина е влюбена в него. Дали не съм подценила проблема?

— Няма да те залъгвам, Ава. Влюбена съм в Джеси, откакто се помня — Гледа към мен. — Но това не ме извинява.

— Но го би с камшик. — Не го разбирам. — Защо би направила нещо такова на някого, когото обичаш?

Тя се смее леко.

— Това правя аз. Обличам се в кожи, размахвам камшик и бия мъже, преди да ги чукам.

Трепвам.

— Добре.

— Джеси никога не се е интересувал от това.

— Но все пак си го чукала — казвам откровено. Джеси ми го призна и знам, че никога не е бил налаган с камшик преди онзи ужасен ден, когато я открих в кабинета му. Сигурно е била в стихията си, особено когато успя да ме подмами в Имението, за да бъда свидетел на цялата сцена на ужасите.

Изглежда изненадана.

— Да, но само веднъж. — Определено сдържа сълзите си. Наистина не съм преценила правилно проблема. — Странно, нали? Дори когато беше мъртвопиян, не ме искаше. Тогава чукаше всички останали, но никога мен.

Вече започвам да разбирам, въпреки че не съм щастлива от напомнянето за миналото на Джеси. Чукал е наред, вземал е всичко по всяко време… освен Сара.

Имението е било пълно с жени, но никоя от тях не го е желала повече от Сара, а той не я е поглеждал.

— Надявала си се да те чука, след като си го била? — Думите обръщат стомаха ми.

Отново ми се гади.

Сара поклаща глава.

— Не, знаех, че няма да го направи. Той беше прекалено увлечен по теб. Никога не съм допускала, че ще видя деня, когато Джеси Уорд ще падне на колене заради една жена.

— Искаш да кажеш, че си се надявала никога да не видиш деня.

— Да, надявах се. Също така се надявах, че ще избягаш, когато разбереш за Имението.

Наистина избягах, след което се върнах. Но не беше нужна намесата на Сара, за да избягам, когато открих пияния Джеси. Поглеждам към жената, която седи в отсрещния край на масата, и изпитвам съжаление към нея. Мразя се за това, но я съжалявам.

— Сара, той те смята за приятел. — Не мога да повярвам, че се опитвам да накарам тази жена да се почувства по-добре след всичко, което направи.

— Да, така е — наистина се смее този път, но после се намръщва и отново започва да разбърква кафето си. — След това, което ти направи, и след като видях как той реагира, осъзнах колко глупава съм била. Той заслужава щастие. Заслужава теб. Ти го обичаш въпреки Имението, въпреки това, което направи той, и въпреки проблема му с алкохола. Обичаш го в неговата цялост, включително всички бесове, които събуждаш у него — усмихва се. — Ти го накара да чувства. Не трябваше да се опитвам да му отнемам това.

Седя смаяна и мълча. Взирам се в нея, без да знам какво да отговоря. Какво бих могла кажа?

— Искаш си работата.

И казах това?

Очите й се разширяват.

— Не мисля, че това може да стане. А ти?

Аз също. Въпреки признанията й не бих могла да й се доверя или дори да я харесам. Мога малко да я съжаля, но не мога да я поканя обратно в живота ни. Не съм питала Джеси какво е станало, когато я е уволнил. Той даде ясно да се разбере, че това не подлежи на обсъждане и, доволна, че Сара вече я няма, аз не настоях. Но сега повече от всякога искам да знам какво е станало по време на този разговор.

— Сигурно си го виждала с много жени. Защо набеляза мен? — питам, въпреки че вече знам отговора на този въпрос.

— Ти беше различна, това беше очевидно. Джеси Уорд не преследва жени. Джеси Уорд не води жени у дома си. Джеси Уорд не спира да пие. Ти промени този мъж. Ти направи това, което много преди теб са се опитвали да направят през годините и са се проваляли, Ава. Ти спечели господаря. — Сара се изправя. — Честито, госпожо Уорд. Грижи се за него! Направи го щастлив! Той го заслужава.

Тя излиза.

Гледам как излиза от „Старбъкс“ и отново ми се доплаква. Спечелила съм господаря. Променила съм го. Накарала съм го да спре да пие и да чука всички наред. Накарала съм го да чувства и да обича. И той обича. Обича наистина силно и аз също го обичам наистина силно. Трябва да го видя. Наистина трябва да го видя.

По дяволите Рут Куин и взискателния й задник.

Скачам и забързвам към паркинга, за да прибера подаръка си, като по пътя се обаждам на Кейт.

— Какво каза тя? — изписква по телефона, преди дори да е позвънил.

— Извини се — леко съм задъхана. — Все едно, ще задържа бебето.

Кейт ми се смее.

— Разбира се, че ще го задържиш, тъпа краво.

Усмихвам се и се затичвам към паркинга, нетърпелива да приключа срещата с Рут, за да мога да видя Джеси.

— Ава! — Усмихнатото й лице ме ядосва.

— Здравей, Рут! — Почти я избутвам, за да вляза в оголената кухня и да направя бърз анализ. Всичко изглежда наред. Не е изскочило нищо, което да създава проблем. — Не мога да остана дълго, Рут. Имам друга среща. — Обръщам се с лице към нея.

— О? Кафе? — изглежда изпълнена с надежда.

— Не, благодаря. Какъв е проблемът? — питам. Опитвам се да я накарам да се раздвижи, но тя сякаш не бърза, докато се носи около една импровизирана маса и започва да се мотае с някаква чаша.

— Ще направя едно за себе си и можем да седнем в дневната, където не е толкова прашно.

Кривя лице от безсилие.

— Съжалявам, дублирала съм срещата, Рут. Може ли да сменим часа? — усещам паника.

— О! Няма да отнеме много време. — Продължава бавните си занимания, докато аз помръдвам нервно зад нея. Човек може да си помисли, че го прави нарочно. — Добре ли прекара уикенда с родителите си?

Въпросът ме изненадва, но бързо включвам мозъка си, преди да се изтърва.

— Да, благодаря.

— Сигурна ли си, че не искаш кафе? — Лениво отива до хладилника, за да вземе млякото.

— Да, честно, не искам. — Не мога да скрия раздразнението в гласа си. Чувствам се наистина подразнена.

— Странно. Сигурна съм, че те видях в петък вечер — казва тя небрежно — в един бар. Как се казваше? Налива млякото спокойно и разбърква дори още по-бавно. — Сетих се. „Барок“ на „Пикадили“.

— О? — Мамка му! — Да, бях с някои приятели. Нищо особено. Заминах при родителите си в събота сутрин — пръстите ми диво се усукват в косата ми. Защо изобщо я лъжа? Какво правя и защо го правя, след като това не е нейна работа.

Тя се обръща с усмивка, но тогава погледът й попада върху лявата ми ръка и няма никаква грешка, че очите й се опулват. Поглеждам към украсения ми с диаманти пръст и внезапно ми става неудобно.

— Не каза, че си омъжена — смее се тя. — Чувствам се толкова глупаво. Аз те съветвам да разкараш всички мъже, а ти през цялото време си била омъжена. — Тя започва да се изчервява и осъзнавам нещо ужасно.

Тя е лесбийка! „О, не! О, по дяволите!“ Това обяснява всичко — поканите за питиета, постоянните обаждания и срещи, а сега очите й се пулят към пръстените ми. Тя ме харесва. Сега вече наистина се чувствам неудобно.

— Чакай малко! — мръщи се тя. — Помня, ти казваше, че имаш приятел — намръщва се по-силно. — И миналата седмица нямаше никакви пръстени.

Размърдвам се на токчетата си.

— Наскоро се омъжих. — Няма да обяснявам. — Пръстените ми се нуждаеха от стесняване. — Не мога да я погледна. Тя е привлекателна, но не по този начин.

— Защо не каза? — изглежда обидена.

Защо не съм казала ли? По много причини.

— Беше в тесен кръг. Само семейството. — Щеше ли да очаква покана, или щеше да се опита да ме спре? Целият този разговор ме кара да искам да се добера до Джеси още по-бързо. Дали да й кажа, че съм бременна? Като гледам лицето й, вероятно това ще я довърши. Изглежда наранена. — Рут, наистина трябва да питам какво искаше да обсъдим, за да мога да го оправя и да продължим. Съжалявам.

Тя очевидно не успява да скрие тревогата си и ми отправя фалшива усмивка.

— Не, върви! Може да почака.

Облекчена съм, но и шокирана. Вероятно това беше най-доброто, което можеше да се случи. Дали тя ще се откаже от постоянните си предложения за питиета и срещи?

Не мога да повярвам, че не съм разбрала досега. Жена, която изглежда така и няма мъж? Не мисля дълго върху това. Нямам търпение да избягам, и то не само защото имам жена ухажор.

— Благодаря, Рут. Ще уговорим нова среща. — Не се задържам. Излизам набързо и махвам с ръка през рамо. Такава съм глупачка.

Изтичвам по пътеката и скачам в моята лъскава нова кола. Едва не се разридавам, когато „Ангел“ атакува слуха ми.

Натискам копчето на интеркома като луда, но след няколко агонизиращи минути вратите все още не се отварят, затова бръквам в чантата си и вадя телефона, за да му се обадя. Позвънява веднъж.

— Ава?

— Портите не се отварят! — Гласът ми е изтормозен и откачен, но направо се побърквам от нуждата да видя Джеси.

— Хей, успокой се! — Неговият е също толкова неспокоен. — Къде си?

— На входа! Натискам копчето, но никой не отваря.

— Ава, престани! Тревожиш ме.

— Нуждая се от теб — изхлипвам. Най-накрая се предавам на съкрушителната вина, която се трупа дълбоко в мен от дни. — Джеси, нуждая се от теб.

Чувам затрудненото му дишане в телефона. Той тича.

— Дръпни сенника, бебче!

Поглеждам през сълзи и дръпвам бялата кожа. Откривам две малки черни устройства. Не чакам указания. Натискам и двете и портите започват да се отварят.

Хвърлям телефона на седалката, натискам газта и се изстрелвам напред. Вече плача силно с болезнени тежки сълзи, докато се движа като в мъгла по оградената с дървета алея. Виждам астън мартина на Джеси да се носи насреща ми. Набивам спирачки, изскачам от колата и тичам презглава към него.

Той изглежда напълно ужасен, докато излиза от колата си, оставяйки вратата отворена, и спринтира към своята луда, истерична съпруга. Не мога да се спра. Аз го побърквам от страх, но тази внезапна яснота ме вкара в пристъп на паника. Загубила съм контрол върху емоциите си. Кучката с ледено сърце, която бях, внезапно е започнала да се топи и вече виждам нещата ясно.

Телата ни се сблъскват и веднага съм погълната от неговото. Всеки твърд мускул се притиска към мен, докато ме вдига и ме държи здраво към тялото си. Плача неумолимо във врата му, а той крачи по алеята и просто ме държи. Толкова съм глупава. Аз съм такава глупава, егоистична, безсърдечна крава.

— Боже, Ава! — пъшка Джеси във врата ми.

— Съжалявам — все още звуча безумно, въпреки че се чувствам милион пъти по-добре, след като вече съм в обятията му.

— Какво е станало?

— Нищо. Просто трябваше да те видя. — Стискам го по-силно. Не мога да се приближа достатъчно до него.

— По дяволите, Ава! Моля те, обясни ми! — Опитва се да ме пусне, но аз укрепвам моята желязна хватка. Не мога да се меря с него. Скоро ме отделя от тялото си и ме поставя срещу себе си. Оглежда всеки квадратен сантиметър от фигурата ми, докато държи раменете ми. — Какво става?

— Бременна съм — хлипам. — Излъгах те. Съжалявам.

Той потрепва и ме пуска. Отстъпва назад с широко отворени очи. Бръчката му е дълбока.

— Какво?

Избърсвам търкалящите се сълзи и свеждам поглед към земята. Толкова се срамувам от себе си. Той не е светец, но се опитваше да създаде живот, а аз мислех как да го унищожа. Това е непростимо, не че мога да му го кажа.

— Ти ме вбесяваш толкова много — прошепвам жално. — Ти ме вбесяваш, а после ме правиш толкова щастлива. Не знаех какво да правя. — Това е толкова слабо и жалко извинение.

Когато минават няколко неудобни мига в мълчание, а той все още не е проговорил, рискувам да погледна към него. Той е шокиран.

— Мамка му! Ава, да не се опитваш да ме вкараш в лудницата? — Заравя ръце в косата си и поглежда нагоре към небето. — Да не си играеш с мен? Защото наистина нямам нужда от това. Едва свикнах, че не си бременна, а сега си?

— Бременна съм.

Главата му се отпуска, ръцете му също. Просто висят от двете страни на тялото му, докато ме изучава внимателно с невярващ израз на лицето.

— Кога щеше да ми кажеш?

— Когато аз самата приемех факта. — Не лъжа и липсата на нужда да потисна естествения си рефлекс ме уверява в това. Може би се опитвах да се възползвам от доминиращия Джеси, преди да започне отново да се държи с мен като със стъкло.

Дори не знам. Бях толкова глупава.

— Ще имаме бебе? — той едва прошепва думите и аз кимвам в потвърждение. Не мога да говоря. Погледът му се спуска от очите ми към корема ми и се задържа там.

Една сълза се търкулва по бузата му. Това разпалва още повече вината ми, но когато Джеси пада на колене, губя напълно контрол върху моя собствен плач. Просто стоя и плача, и гледам отпуснатото му тяло и как от очите му мълчаливо се ронят сълзи.

Наистина си играех с него, сякаш това му е нужно, щом става дума за мен.

Естественият отговор на реакцията на моя красив невротичен мъж е да се присъединя към него на земята. Ръцете ми обгръщат раменете му и го притискам близо до мен, докато хлипа във врата ми. Гали ме по гърба, сякаш проверява дали наистина съм тук.

— Толкова съжалявам — казвам тихо.

Той не говори. Става и ме изправя със себе си, после ме отнася в колата си и ме поставя на седалката. Остава мълчалив, докато ме закопчава. Вади телефона от вътрешния джоб на сакото си, затваря вратата, после се отдалечава и се обажда на някого, докато премества новата ми кола от алеята.

Връща се и слага чантата между краката ми, после ни откарва у дома в пълно мълчание.