Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (27)

Глава 25

Аспиринът не помагаше на крака ми и аз усещах всяка дупка по пътя до Макглейд. Обаждане до „Справки“ потвърди адреса му, който беше същият отпреди петнайсет години, когато за последно го окошарих.

Той живееше в „Хайд парк“, близо до Научно-индустриалния музей и Чикагския университет. „Хайд парк“ не беше изобщо парк, а по-скоро множество блокчета, отделени от магазини и търговски центрове, нещо като жилищен комплекс.

Спрях до един пожарен кран до неговата сграда. Група тийнейджъри, които се бяха събрали на ъгъла, разбраха, че съм полицай, и се разпръснаха, докато аз се борех да изляза от колата. Вероятно бях навеки орисана да имам вид на респектираща личност.

След като намерих звънеца на апартамента, натиснах копчето и вътрешно се надявах да не си е вкъщи.

— Любовното гнезденце на Хари. Купувате или продавате?

— Бъзикам се с хората. Лейтенант Джак Даниелс, „Тежки престъпления“. Пусни ме, Макглейд.

— А вълшебната думичка?

— Веднага.

— Не. Опитай пак.

— Отвори вратата, Макглейд.

Вратата се отключи, но само за секунда. Докато хвана дръжката, за да я дръпна, той спря да натиска звънеца.

— Макглейд…

— Кога стана лейтенант, Джаки?

Хари беше единственият човек, който ме наричаше Джаки.

— През деветдесетте. А сега или ще отключиш вратата, или ще стрелям в ключалката и ще те арестувам за унищожаване на собственост.

Натисна звънеца за отключване, но само за милисекунда, както предния път. Сега обаче бях готова и дръпнах вратата.

Партерът беше затъмнен, килимът износен, едвам се чувстваше парното. Една хлебарка изприпка по стената и се скри в ронещата се мазилка.

Хари живееше на петия етаж и тъй като не бях си взела бастуна, се възползвах от асансьора. Когато намерих апартамента му, вратата вече беше отворена. Стоеше в средата на стаята и обличаше едни розови вълнени боксерки.

— Обикновено не се обличам до следобед, но не искам да оставаш с погрешно впечатление.

Беше си същият. Малко поостарял. Малко понаедрял. Но все още ходеше леко брадясал, все същата неподредена кестенява коса, същите блестящи кафяви очи, които сякаш вечно ти се подиграват.

— За бога, Джаки, ти си остаряла. Не ти ли плащат достатъчно, за да си сложиш ботокс?

Абсолютно същият си беше.

Направих стъпка напред и се огледах в стаята. Беше кочина. Навсякъде по пода имаше дрехи за пране, боклук, вехтории. Празни кутии и опаковки, плесенясали чорапи и развалена храна в такова изобилие, че изглеждаше сякаш някой е взривил сметище.

— Господи, Макглейд, чистиш ли понякога?

— Не. Плащам на едно момиче да идва веднъж седмично. Но всеки път, когато дойде, правим секс и просто не й остава време за чистене. Искаш ли да отидем в кухнята, да седнем?

— Боя се, че ще се залепя на нещо и никога няма да мога да си тръгна.

— Няма нужда да си толкова груба — каза Хари. След това се оригна. Затворих вратата зад себе си и забелязах аквариума на отсрещната стена. Ето откъде идваше миризмата. Разлагащи се рибешки трупове и парчета от плуващи неща се носеха в кафява вода, въртени от въздушната помпа в аквариума. Наблюдавах как плува и един паниран кренвирш.

— За едно денонощие някаква болест по рибите ми умори целия аквариум — обясни Макглейд.

— Ужасна история.

— Сега повече ми харесва. Винаги има нещо ново, което расте, а и пестя от рибешката храна.

Отместих поглед.

— Тук съм, за да говорим за Тереза Меткалф. Била ти е клиент. През април.

— Имаш ли снимка? Не мога да се сетя за името.

Съквартирантката на Тереза ни беше дала няколко, но аз ги бях оставила в управлението. Вместо това подадох на Макглейд портрета, върху който беше работил погребалният агент, с дигитално добавените очи. Беше възможно най-наподобяващ човешко същество.

— Ужас. Грозна работа.

— Мъртва е.

— Тогава и мирише лошо.

— Помниш ли я?

— Не и на пръв поглед. Не. Но аз едва си спомням какво съм правил миналата седмица. Откога не сме се виждали, Джаки?

— Не достатъчно дълго.

Макглейд си повдигна веждата.

— Нали не ми се сърдиш още?

Взех си обратно снимката и се стараех да не пипам ръката му.

— Ако не искаш да сътрудничиш — започнах аз.

— Ще ме арестуваш. Не може ли да почака? Гледах новото DVD „Снежанка“, най-доброто на режисьора с допълнителен метраж, точно следва доста гореща сцена.

Намръщих се и се чудех как да реагирам. Имах нужда от тази информация, но ако трябваше да заведа Макглейд в участъка, това означаваше да се вози с мен.

— Водиш ли си записки? — попитах го аз.

— Разбира се. В офиса.

Издишах. Главата започваше да ме боли, вероятно защото бях вдишала тук нещо отровно и започвах бързо да губя малкото търпение, с което се бях заредила. Направих още една предпазлива стъпка напред и нещо изпука под крака ми.

— Ей, внимавай с пицата, Джаки. Не съм приключил с нея.

— Обличай се — наредих му аз. — Отиваме в офиса ти.

— Цуни ме отзад. Имам почивен ден. Никъде няма да ходя.

— Тогава си арестуван.

— За какво?

— Защото си задник.

— Не можеш да го направиш. Имам разрешително за задници.

— Добре. А какво ще кажеш за обида на полицай?

— Не съм ти посегнал.

— Това, че ме посрещна по долни гащи, може да се счита за обида.

Макглейд поклати глава.

— Кога ще го преодолееш, Джаки? Беше толкова отдавна. Платих си за това, нали?

— Имаш правото да запазиш мълчание и аз искрено се надявам, че ще го сториш.

— Това е нелепо.

— Добре. Съпротива при арест. Може би ще откриеш някого в градския затвор, който ще хареса розовите ти боксерки повече от мен.

Хари въздъхна.

— Добре. Печелиш, о, всемогъщи лейтенанте. Ще отидем. Само ми помогни да си намеря чорапи.

— Сам си ги намери.

Наведе се и взе чифт панталони от пода. След като им подуши дъното, той реши, че са чисти и ги обу. Преди години разбрах, че най-добрият начин да се справяш с Хари е мъчително търпение, прекъснато от случайни изблици на враждебност. Все още бях на верния път.

— Какъв е случаят всъщност? — попита ме той, докато душеше един чорап.

— Убили са я.

Хари се задави и пусна чорапа пак на земята.

— Не съм го направил.

— Сигурна съм, че не си. Бил е Джинджифиловия мъж.

— Наистина ли? Нищо чудно, че си се оплела така. Ако ми беше казала по-рано, щях да бъда доста по-полезен.

— Не се и съмнявам.

Хари вдигна пак чорапа и го обу.

— Може ли да спрем за кафе по пътя?

— Не.

— Може и за геврече.

— Не.

— Знам едно страхотно място наблизо. Ако не ти хареса, ще платя сметката.

— Още отсега не ми харесва — казах аз.

Макглейд намери една неколосана риза и сако, което не отиваше на панталоните. Закопча ризата неправилно и трябваше да повтори. Имах нужда от повече аспирин.

— И как стана този сакатлък? — попита Хари, докато вървяхме към колата ми. — Гаджето ли те повреди?

— Простреляха ме.

— Кой ще иска да застреля сладурана като теб? Сигурна ли си, че можеш да караш? Можем да идем с моята кола. Тя е далеч по-хубава от твоята.

— Млъквай и се качвай. Колкото повече приказваш, толкова ми се приисква да те арестувам отново.

След като следвах нескопосаните инструкции на Хари, нашата „разходка“ ни отведе в квартална пекарна, където си купих кафе, а Макглейд си взе оранжада и боровинков геврек.

— По дяволите, къде си оставих портфейла?

Платих. Оттам до неговия офис бяха само пет милостиви пресечки.

— Аз съм на шестия етаж. Съжалявам, Джаки — нямам асансьор. Искаш ли на конче?

Не му обърнах внимание и се закачвах по стълбите с цялото достойнство, което имах. Не беше много. До третия етаж вече бях потяща се и трепереща топка.

— Нали нямаш нищо против да избързам малко, Джаки? Не се обиждай, но и аз не обичам да гледам Параолимпийските игри.

Кимнах и си поех дъх.

— Още само три етажа, последният офис вляво. След десетина минути ще проверя докъде си стигнала.

Той изтрополи напред, а аз потиснах болката и вложих двойни усилия. Стигнах последния етаж подгизнала в пот. Петно кръв се беше появило на панталона ми. Трябваше да свия глава между краката си, за да не припадна.

Макглейд беше оставил отворена вратата заради мен. Той седеше зад бюрото си, прелистваше списанието „Храбрият бобър“. Нямаше нищо общо с природата.

— Радвам се, че се отби, Джаки. Искаш ли малко сода за панталоните? Мисля, че имам и бинтове някъде.

— Не се притеснявай.

— Няма нищо, само минутка.

— Благодаря — казах аз. Само господ знае защо му благодаря. Седнах срещу бюрото му и свалих пуловера си. В сравнение с апартамента му, офисът му беше подреден. Почти респектиращ. Щорите пасваха на килима, четири агънца си поделяха пространството на пода с няколко фикуси, а бюрото и шкафът с папките бяха дъбови. Единствената хариевска следа бе картината на стената, кубистичен портрет на гола жена с големи сини триъгълници на мястото на зърната.

Овладях дишането си и Хари се върна с ролка марля и бутилка с течност.

— Свършила ми е содата. Имам диетичен „Спрайт“. Той маха ли петна?

— Не мисля.

Хари сви рамене и отпи от бутилката. Аз взех марлята и се упътих към банята. След десет минути бях с нова превръзка и петното от кръв беше изчеткано.

— Намери ли нейния файл?

— А? Не съм го търсил. Виж тези „Мацки на месеца“ — Хари ми показа фолиото. — Мислиш ли, че са истински!?

— Макглейд…

— Помисли за проблемите й с гърба…

— Хари. Папките.

— Да. Добре.

Той се откъсна от списанието и отиде до шкафа с папките в ъгъла на стаята.

— Кой месец беше?

— Април.

От най-горния рафт на шкафа махна кутия с канелена зърнена закуска. Изсипа я върху масата си и отвътре изпадна сноп хартии. Взех един лист, но Хари го грабна от ръката ми.

— Не разваляй реда ми. Това е сложна система за архивиране.

— Явно току-що си напъхал цялата си дейност за април в кутия за мюсли.

— За лаиците изглежда така. Но за моя компютъроподобен мозък това е далеч по-сложно. Аха!

Той държеше един лист.

— Това е талон за бебешко олио — казах му аз.

Сложи го в джоба на сакото и продължи да търси.

— Да видим. Меткалф. Тереза Меткалф. Ето.

Прегледа доклада, който беше ръчно написан на лист от тетрадка. Аз също хвърлих поглед и нищо не разбрах от драсканиците.

— Добре. Тя ме нае да следя приятеля й. Не мога да се сетя за името му. Прилича на Томи. Или Джони. Мисля, че беше Томи.

— Джони е.

— Това казах и аз. Джони. Даде ми 200 в аванс. Искаше да разбере дали й изневерява. Даде ми още две стотачки, когато приключих работата.

— Какво откри?

— Ей, клиентът ми има право на дискретност.

— Клиентът ти е мъртъв.

— О, да. Да върви по дяволите тогава дискретността. Нейният приятел си топваше чушлето на друго място. Изщраках две ленти. Мисля, че все още имам снимки. Искаш ли да потърся?

— Не, благодаря.

— Доста добри са. Минах курс за аматьори фотографи миналата година. Трябва да видиш какво мога да направя с обектива.

— Да. Вероятно друг път.

— Добре. Обади ми се. Ще си приготвя диапозитиви. Това ли ти беше необходимо?

— Как те камери?

— Сама дойде май. Видяла е обявата ми в указателя. Струва си да се рекламира.

— Какво ти беше впечатлението за приятеля?

— Издръжлив е, но не е много надарен, ако ме разбираш накъде бия. Ето защо ми трябваше по-силен обектив.

— Какъв човек е Джони? — зададох по друг начин въпроса си, храм на вечното търпение.

— Освен че е лъжец? Мисля, че беше наред. Работеше за някакъв взаимен фонд. Добре се обличаше. Натруфен апартамент. Стил проспериращо юпи. Срещаше се с любовницата си в обедно време. Тя работеше в офиса му.

— Каква кола караше? — надявах се да е джип.

Хари си провери записките.

— Бял лексус. На около четири години.

— Познаваш ли я? — показах снимка на първата Джейн Доу.

— Не мисля. Прилича на една леля, която имах. Но тя беше с мустаци. Ще ми кажеш ли какво е станало с тези двете?

— И двете са били отвлечени, измъчвани и са изнасилени в прободните им рани.

— Радост. Светът е откачил. Имах един случай преди години, ревнива жена беше взела игла и конец…

— Остана ли с впечатление, че Джони Ташинг може да е убиец?

— Не. Той беше типично колежанче, вероятно се напикава, ако види кръв. Има ли връзка между жертвите?

— Засега не откриваме. И двете са млади и красиви. Вероятно това са единствените критерии, по които действа убиецът.

— Явно е доста заплетена история. Изнасилването на раните ми изглежда като наказание. Почти като отмъщение. Може да убива всяко момиче, което го е зарязвало. Както и да е, мъжът на тази жена бил в безсъзнание на една кушетка, пиян, така че тя взела конец и игла и зашила…

Изключих го от съзнанието си. В неговата безкрайна тъпота, Хари беше казал нещо умно. Ами ако тези момичета бяха наранили убиеца лично преди време и той ги преследва за отмъщение? Дали е бил клиент на Тереза, който тя е пренебрегнала, или е някой бивш приятел?

— … и когато мъжът се опитал да се изпикае…

Станах да си ходя.

— Не искаш ли да разбереш какво става нататък?

Излязох през вратата, в главата ми плуваха идеи. Досега обръщахме внимание на това кой, какво, къде, кога и защо е сторил тези убийства. Вероятно „защо“ заслужаваше повече внимание.

— Не се дръж като непозната, Джаки — каза след мен Хари. — Може някой ден да обядваме заедно.

Сега бях сигурна, че убиецът е познавал момичетата. Той ги е преследвал за отмъщение. Хора като Бънди и Гейси, които убиваха за удоволствие. За секс. Нашият убиец използваше секса като форма на наказание. Тези жертви имаха нещо общо. Но какво?

Преди да се осъзная, бях слязла по стълбите. Дори не се изпотих.

Мисълта над материята.