Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (10)

Глава 8

— Как разбра — каза Хърб и премлясна с устни, — че ми се хапва сладко?

Погледнах Бенедикт. Здраво беше хванал едно пакетче с шоколадови бонбони, а очите му блестяха.

— Държиш нещо за спешни случаи в якето си, а? — попитах го аз.

— Аз? Тези са твои. Намерих ги на седалката.

— Къде?

— В колата ти, на седалката до шофьора.

Запалих колата и се намръщих объркана.

— Не са мои. Имаше ли бележка?

— Не. Само бонбоните. Може да са от Дон.

Поклатих глава и излязох от паркинга.

— Дон ме напусна.

Бенедикт въртеше в дланта си един бонбон.

— Как си?

— Не знам.

— Обичаше ли го?

— Не знам.

— Липсва ли ти?

— Не знам. Да. Може би. Не съм сигурна. Не.

— Напомни ми да не се забърквам в романс с теб.

Завих наляво по „Джаксън“ и се насочих към болницата „Мърси“, където Хърб беше проследил да се изписва секонал и където покойният д-р Бустър е имал кабинет до 9-ти август. Случаят „Бустър“ все още беше в графата „отворен“, въпреки че разследването беше в застой. Главният детектив по делото беше полицай от Пелътайн, който се казваше Ивънс. Хърб му беше оставил съобщение да се свърже с нас.

— Тогава кой ти даде тези бонбони?

Свих рамене.

— Нямам представа. Може някой да ги е оставил тук по погрешка.

— Провери ли си колата? Може да имаш оставена чанта вътре. Може цялата ти задна седалка да е натъпкана с шоколадови нещица.

— Престани. Развълнува ме.

Опитах се да премисля нещата. Колата ми беше отворена, когато влязохме. Така ли я оставих? Явно да. Какъв е шансът някой да ми разбие колата, само за да ми остави бонбони? Особено на полицейски паркинг.

— Имаш ли нещо против да…?

— Вземи си.

Бенедикт отвори найлоновото пликче и извади едно малко бонбонче, като първо го приближи до носа си.

— Мирише добре. Не мисля, че са с арсеник.

— Това би ли те спряло?

— Вероятно не.

Партньорът ми отвори бонбона и го налапа целия. Дъвка почти цяла минута, като издаваше доволни звуци.

— Вероятно е бил Бил, от отдел Улики — устата на Бенедикт беше все още полупълна. — Той винаги е бил мил с теб. Може така да показва любовта си към теб.

— Бил е почти на 70 години.

— Просяците нямат право да подбират, Джак. Искаш ли?

— Не. Но ти си вземай.

Изсумтя ми за благодарност и си отвори още един.

— И не познаваш никого, който би ти оставил бонбони?

— Никого. Сама съм в този жесток свят.

— Леле, Джак, това наистина е тъжно.

— Ако имаше награда за най-голям смотаняк в света, аз и нея нямаше да мога да спечеля.

— Е, поне не й се надяваш.

Настъпих газта и преминах през кръстовището, точно когато жълтата светлина стана червена. Не беше необходимо да рискувам така, но не станах лейтенант в този мъжки свят на чикагските сили на реда, без да рискувам.

— Можеш да се пробваш в „Среща за обяд“.

— Какво?

— Това е услуга за уреждане на срещи.

— Господи.

— Сериозно ти говоря. — Отхапа от шоколада и премлясна с наслада. — Правиш си среща с някой агент и отговаряш на едни въпросници за себе си. След това ти уреждат среща за обяд с някой подходящ за теб мъж. Всичко е предварително уговорено, така че няма напрежение.

— По същия начин бих могла да срещна мъж, ако си сложа секси панталони и повървя по „23“-та и „Стоуни“. Поне ще изкарам някой долар, а няма да се охарчвам.

Бенедикт пъхна останалата част от бонбона в устата си.

— Скоро четох статия за това в „Чикаго рийдър“. Стори ми се добра идея.

— Само смахнатите се срещат по този начин.

— Не си права. Просто много заети хора, на които им е омръзнала картинката в бара.

— Ще ми доведат някой странник.

— Преди да се организира обядът, мисля, че и двете страни трябва да са съгласни. Какво ще изгубиш?

— Достойнството си, себеуважението…

— Глупости. Ти нямаш достойнство или себеуважение.

— Господи.

Завих наляво и влязох в паркинга на „Мърси“, където паркирах в зоната за товарене. Докато с Бенедикт се измъквахме от, меко казано, тясната килийка на колата ми, един от служителите на паркинга се насочи към нас, готов да се кара. Аз извадих значката си. Веднага се респектира.

Стигнахме пешком до сградата, където работеше докторът, голяма потискаща тухлена постройка, която се конкурираше по грозота със също толкова потискащата сграда на болницата. Те бяха една до друга, големи и кафяви, с рушащи се тухли и ръждясали аварийни стълбища. Чикаго беше град с невероятна архитектура, но във всяка градина има поне един плевел.

— Виждам, че не можеш да загърбиш изкушението си — казах на Хърб, като сочех бонбона в ръката му.

— Мислих си да ги раздам в детското отделение. Разбира се, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че не. Бих казала, че съм изумена от благородната ти природа.

— Бърнис ми каза, че ако кача още килограми, ще ми спре секса.

— А, диета на въздържание.

Беше същински шок, когато влязохме в сградата на доктора и я видяхме цялата осветена и приятна. След като попитахме на рецепцията, ни насочиха към петия етаж.

Д-р Бустър е бил общопрактикуващ лекар. Той е делял кабинет с д-р Емилия Куздорф и д-р Ралф Потс, съответно гинеколожка и педиатър. Влязохме в асансьора заедно с привлекателна руса жена и подсмърчащата й дъщеря. Като гледах детето се подсетих, че и моят нос нещо тече — вероятно защото не се обличах добре.

Потърсих в джобовете си носна кърпа — на работа не носех чанта. Твърде неудобно е. Ето защо предпочитах връхни дрехи с големи джобове. Днес бях облечена в сиво „Дона Карън“ и подходяща пола, синя блуза и черни обувки на лек ток. Високите токчета бяха друга пречка при работата.

За жалост, в джобовете не намерих кърпички. За миг реших да използвам вратовръзката на Бенедикт, която представляваше жълто-зелен кошмар за модата, твърде широка и демоде поне от трийсет години. Да не говорим, че беше покрита с шоколадови петънца. Хърб може да е скаран със стиловете, но е доста чувствителен на темата.

Бенедикт явно беше разгадал намеренията ми, защото вече беше извадил пакетче кърпички от джоба си.

Намерихме кабинет 514 без особени затруднения. Името на д-р Бустър стоеше още на табелката до вратата. Чакалнята беше пълна с крещящи деца и изнервени майки. Приближих се към регистратурата и привлякох вниманието на една от сестрите.

— Аз съм лейтенант Даниелс. Това е детектив Бенедикт. Имаме няколко въпроса, свързани с д-р Бустър.

Тя ме погледна с възможно най-зелените очи, които някога съм виждала. След миг си помислих, че вероятно са контактни лещи.

— Хванахте ли го?

— Не, госпожо. Още не сме. Познавахте ли д-р Бустър?

— Работих за него седем години. Беше добър доктор. Не заслужаваше съдбата си.

— Ще ми кажете ли името си, госпожо? — Бенедикт вече беше приготвил тефтерчето си в ръка.

— Растич. Мария Растич.

Телефонът иззвъня. Тя го вдигна, каза няколко изречения и прехвърли обаждането.

— Бихме искали да видим списъка с пациентите.

— Ние вече дадохме на другия полицаи списъка.

Който ние бяхме видели. Нямаше никакъв Чарлз Смит в него. Дори никой не се казваше Чарлз.

— Бихме искали да видим списък с пациентите и лекарствата, които са им предписвани. Д-р Бустър е предписал секонал в голямо количество, преди да умре. Някой от пациентите му вземаше ли секонал?

Тя смръщи чело и се завъртя със стола си към компютъра. След няколко удара по клавиатурата тя поклати глава.

— Не. Няма секонал.

Бенедикт каза:

— А някой от пациентите на д-р Куздорф или на д-р Потс?

— Аз проверих и тях. Няма. Преди години използвахме секонал при проблеми със съня, но сега идеалното лечение се прави с флуразепам.

— Имате ли копия на всички рецепти на д-р Бустър?

— На тези, които издава тук — да. Би трябвало да са в компютъра. Нашата база с данни ни позволява да получаваме информация по името на пациента, социална осигуровка, заболяване, дата на посещение, насрочено посещение и рецепта.

— Възможно ли е докторът да е писал рецепта след работно време?

— За секонал? Би било странно. Това е контролирано лекарство. Въобще не виждам защо ще го предписва, било то в кабинета си, или извън него.

— Но е възможно?

— Разбира се. Само му трябва кочана с рецептите.

— Аптеките не се ли обаждат тук, за да потвърдят рецептата?

— Понякога се обаждат. Но ако е в извънработно време, ще изпълнят рецептата, без да проверят. Болничната аптека никога не се обажда. Фармацевтите там познават всички доктори.

Подадох й визитката си.

— Благодаря ви, г-жо Растич. Ако се сетите още нещо, което да ни е от полза, обадете ми се. Ако е удобно, бихме желали да разговаряме и с други служители тук.

— Няма проблем. Ще съобщя за вас.

С Хърб прекарахме един час в разговори със служителите на Бустър и колегите му доктори. Те всички повториха това, което зеленооката сестра ни беше казала. Никой не знаеше защо Бустър би предписал рецепта със секонал и никой не познаваше пациент, който да взема лекарството.

Но Бустър беше написал рецептата и това беше потвърдено от Департамента по контрол в Илинойс, а човек на име Чарлз Смит я беше изпълнил и по всяка вероятност беше използвал лекарството при убийството на нашата Джейн Доу. Ако никой от работата на Бустър не си спомняше, може би фармацевтът щеше да помогне.

Двамата с Бенедикт напуснахме грозната сграда и се насочихме към нейния близнак, където ни очакваше болничната аптека. Имаше опашка. Но една от облагите на значката е това, че си спестяваш чакането. Това раздразни дузината чакащи, които прередихме, но не можеш да угодиш на всички.

Фармацевтът изглеждаше точно така, както си го представях: оплешивяващ, четиридесетгодишен, протестант, с очила и с бяла престилка. Казваше се Стив и ни информира, че работи тук от три години.

— Бяхте ли на работа на 10-и август тази година?

Провери два пъти графика си и ни каза, че да, бил е на работа в този ден.

— Помните ли да сте изпълнявали рецепта за 60 мл течен секонал на този ден?

Кафявите му очи светнаха.

— Да, да, спомням си. Това на практика ни изчерпи наличността.

— Можете ли да опишете как изглеждаше пациентът?

Сбърчи чело.

— Беше мъж, само това си спомням. Но как точно изглеждаше? Напълно празен екран. Изпълнявам стотици рецепти на ден, а това беше преди два месеца.

— Имаше ли нещо необичайно във външния му вид? Много висок или пък нисък, стар или млад, цвят на кожата, на очите? — го попита Хърб.

— Мисля, че беше бял мъж. Нито млад, нито стар. Но не съм сигурен.

— Имаше ли гърбица? — попитах аз, като си спомних профила на федералните.

Бенедикт ме стрелна с поглед, но не компрометира чина ми, като ме разпитва пред цивилния.

— Имате предвид като на Квазимодо? — попита Стив.

Почувствах се глупаво, но кимнах утвърдително.

— Не, иначе бих го запомнил.

— Взе ли и спринцовки със секонала?

— Не съм сигурен. Нека да проверя.

Отиде при компютъра си и натисна няколко клавиша.

— Ето я рецептата — Стив показа на екрана. — Под името Чарлз Смит. Няма го никъде другаде в компютъра ни. Не е купил и игли. От нас е купил само секонал.

— Пазите ли оригиналната рецепта, написана от доктора?

— Не. На края на седмицата ги изхвърляме.

— Как познавате дали една рецепта е истинска, или е фалшифицирана?

— Предполагам е възможно да се подправи рецепта, но кой, ако не е доктор, знае колко милиграма тетрациклин се изписват при респираторна инфекция? Колкото до лекарствата от групи B и C, тези, които могат да се продават на улицата, за тях се обаждаме.

— Обадихте ли се в този случай?

— Не. Мислех да го сторя, но беше осем вечерта и кабинетът на д-р Бустър беше затворен вече. Също така познах и подписа на д-р Бустър. Въпреки че беше странна рецепта, стори ми се оригинална.

Подсмръкнах в усилията си да проумея нещата.

— Настивате ли? — попита Стив.

— Не нарочно.

— Препоръчвам ви антихистамин, продава се без рецепта. Не се захващайте със спрейове за нос. Пристрастявате се към тях.

— Ще го имам предвид. — Подадох му визитката си. — Ако е удобно за вас, бих искала днес да дойдете в управлението и да седнете с портретист. Да видим дали ще можем да направим портрет на този мъж.

— Наистина не си го спомням.

— Нашият художник е много добър в умението да кара хората да си спомнят. Много е важно, Стив. Чарлз Смит е свързан с бруталното убийство на двама души. Всяка сламка, която можеш да ни подадеш, ще е повече от това, което имаме досега.

Кимна и обеща да мине. Двамата с Хърб излязохме покрай киселите физиономии на хората, които бяхме прередили. Една възрастна жена ме погледна с такова презрение, че би пресякло и мляко. Помислих си и аз да я погледна така, но би било жалка картинка. Напуснахме болницата без произшествия.

— Реших, че бонбонът е вреден за зъбите и като цяло не е полезен. Не е нещо, до което болните деца трябва да имат достъп.

— Колко мило от твоя страна, че носиш този нездравословен товар сам-самичък.

— Искаш ли един?

— Да. Стига да ти се откъсне от сърцето.

— Само един. Просто се грижа за здравето ти, Джак.

Подаде ми бонбон и аз се измъкнах от паркинга. Докато държах с една ръка волана, скъсах със зъби обвивката и тъкмо щях да го сложа в устата си, когато Хърб изскимтя.

Първо помислих, че повръща.

Но не беше това.

Имаше прекалено много кръв.