Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (29)

Глава 27

Хубаво беше да се отърва от Хари. Понякога миналото трябва да си остане в миналото.

Стигнах в управлението в 15:15 ч., като използвах асансьора и този път не успях да си отворя раната. Бенедикт вече беше в кабинета ми, когато влязох. Беше разпитал приятеля. Изражението на лицето му вероятно отразяваше и моето.

— Какво научи? — попитах аз.

— Плака от началото до края. А на всичко отгоре, има и алиби. Извън града е бил до днес сутринта. Пътуване по работа. Проверява се.

— Има ли някакви предположения?

— Всички са харесвали Тереза, включително и той. Искал е да се върне при нея. Призна, че аферата му е била глупост. Не можеше да се сети за причина някой да иска да я убие. Не разпозна лицето от скицата, нито първата Джейн Доу. Имам списък с общи приятели, повечето от тях са същите, които ни даде Елиза. Имаме доста неща да проучваме. Ами ти?

— Хари е нает от Тереза, за да потвърди дали Джони й изневерява. Правил е снимки. Но каза нещо интересно — вероятно убиецът наказва жертвите за нещо, което са му сторили. Щеше доста да ни е от полза, ако имахме идентификацията на първата Джейн Доу. Някак и двете са успели да влудят нашия човек. Ето защо ги оставя на обществени места, а не крие телата им. Оставя ги на показ като послание към останалите.

Хърб поразмисли малко.

— Добре. Ще копаем по-надълбоко в живота на Тереза Меткалф. Ще направим списък на всички места, където е била — барове, магазини, филми и пр. След това ще покажем снимка на първата Джейн Доу и ще видим, дали ще имаме съвпадения.

— Може двете жени да не са се познавали добре, но вероятно са се срещали. Нещо като да ходиш в един и същ фитнес салон. И двете са направили нещо, вероятно едно и също, на нашия човек, за да го вбесят така. Може би нещо незначително, като да му отрежат квитанциите, или да му се присмеят. А може би и двете са излизали с него преди време и са го зарязали.

— Много въпросителни.

— Тогава да ги ограничим.

Прекарахме следващия час с отряда за реагиране, делегирахме права, задачи, проследявахме потенциални връзки. Полицаи Фулър беше свършил невероятно добра работа, като беше събрал информация за камионите за сладолед и списъкът беше сведен до проверените. Пристигна информация, че по семенната течност, намерена в прободните рани, убиецът е A положителна. Изготвяха ДНК анализ, който щеше да отнеме седмици.

— Изглеждаш ужасно, Джак — каза Бенедикт, когато приключихме с нашето обсъждане. — Може би е по-добре да се прибереш вкъщи и да си починеш.

— Глупости. Във върховна форма съм.

— Джак — сепна ме Хърб.

— А? Какво?

— Ти току-що заспа права. Върви си вкъщи.

— Вероятно имаш право, Хърб.

— Искаш ли да те закарам?

Проясних си малко мисълта.

— Не, благодаря. Болката ще ме събуди.

Така и стана. Изправянето ми от стола беше все едно в лицето ми хвърлиха ледена вода. Докато сляза долу до колата си, сънят беше последното нещо, за което мислех.

На път за апартамента си се спрях в местната бакалница и си взех замразена пица, на която пишеше, че ще бухне в печката, две шишета с препарат за почистване на килими и малко аспирин. Още една приключенска нощ в живота на съвременния полицай.

Пицата наистина бухна до дебелината на ябълков пай. Изядох половината от нея, заедно с две уискита сауър, и се опитвах да се сетя кога за последно съм яла истинско домашно приготвено ястие. Рядко си правех хамбургери или спагети, но не можех да се сетя кога за последно вечерях така, че отделните манджи да се сервират в самостоятелни чинии.

Дон обичаше да готви, но той беше луд на тема здравословно и винаги слагаше брюкселско зеле и соево сирене. Соята някак си не заменяше домашния уют на вечерята с пуйка и пет ястия, или дори само с палачинки и наденички.

Оставих остатъка от пицата в хладилника, а след това се отправих към спалнята, за да изчистя кръвта.

За да излязат петната, използвах и двете шишета и изпих още едно питие. Добре, че килимът беше кафяв. Когато приключих, трябваше да изхвърля парцалите, които използвах, и пръснах малко лизол, за да убия миризмата на засъхнала кръв.

Като нямаше вече какво друго да правя, седнах в кухнята и разгледах списъка, който ми даде Матю от „Среща за обяд“.

Първият беше червенокос. На 42. Счетоводител. 178 см., 76 кг., зелени очи. Той търсеше жена с чувство за хумор, която обича да се възползва от шансовете в живота, които й се дават. Казваше се Лейтъм.

Вторият беше с кестенява коса. На 46 г. Директор на компания за стомана. 172 см., 74 кг, с очила и много сладко лице. Той търсеше жена с пари. Хвърлих неговия лист в коша.

Третият беше на 40 г., но приличаше твърде много на бившия ми съпруг, така че и него хвърлих. Беше като пазаруване по каталог.

Прегледах останалите, като си избрах няколко възможни варианта, а други ги отрязвах главно заради работата им и външния вид. Просяците не трябва да избират, но аз все пак си плащах, затова нямах намерение да прося повече.

След като направих списък с шест имена, взех си мобилния и се обадих на агента си в „Среща за обяд“.

— Благодаря, че се обади, Джак. Опитвах се да ти се обадя, но даваше непрекъснато заето.

— Агенти от Холивуд се опитват да се докопат и да продадат историята на живота ми.

Матю се изсмя със своя мелодичен смях.

— Имаше ли възможност да разгледаш предложенията?

— Да. Имах малко свободно време този следобед, след като отмениха урока ми по парашутизъм.

— А какво мислиш за Лейтъм Конджър?

Това беше червенокосият, който приемаше всяко предизвикателство.

— Да, избрах го.

— Пратих му по факса твоя профил и той би искал да се запознаете. Да направим ли среща за обяд?

— Добре. Утре?

— Нека да проверя неговата програма… да, свободен е утре, в 13 ч. Обичаш ли китайска храна?

— Става.

— Какво ще кажеш за „Джими Уонг“? На „Уабаш“? В един часа утре.

— Супер.

— Ще се обадя на Лейтъм да му съобщя добрата новина. Ако нещо се случи и не можеш да дойдеш, обади ми се възможно най-бързо. Забавлявай се утре!

Затвори. Това е най-лесната среща, която някога съм си организирала. Дори не се наложи да си показвам краката.

Прочетох профила на Лейтъм отново, после още веднъж. Уискито вършеше своите чудеса и аз за пореден път усетих сянката на умората върху себе си. Това обикновено би било повод за празнуване, но навън нямаше още 18 часа. Ако заспях сега, това означаваше, че към полунощ щях да се събудя.

Умората победи. Свалих си дрехите и припълзях до леглото, за да се отдам на изтощението.

Събудих се малко след 23:30 ч.

Пет часа бяха истинска почивка, поне доколкото си спомнях, но нямаше сила, която да ме накара да спя повече от това. Станах, смених си превръзката и прекарах остатъка от нощта в гледане на рекламни предавания.

Похарчих малко пари. Рекламодателите от късните часове бяха наясно, че умората притъпява волята. След пет часа бях купила възглавница от царевични листа, която трябваше да ме дари с прекрасен сън; „Абкрънчър“, който обещаваше само за пет минути на ден тялото ми да стане идеално; комплект тигани с тефлоново покритие, които гарантираха, че ще превърнат и най-претенциозния готвач в невероятен чревоугодник. Тъй като поръчах сред първите, получих безплатна готварска книга и бонус от 19,95 долара.

Успях, със силата на волята си, да се възпра да се обадя на някоя от рекламираните гледачки.

Докато слънцето се показа на хоризонта, кредитната ми карта беше изчерпана и аз се чувствах като идиот. Не ми беше за първи път. През годините бях натрупала достатъчно покупки по пощата, за да си отворя собствен магазин. Тези подмамващи продавачи. Трябва да има закон за забрана на телевизионно излъчване след два сутринта.

Вързах крака си с торбички и си взех душ, като реших сутрешните ми упражнения да почакат, докато не се възстановя. Или докато „Абкрънчър“-а ми не пристигне след около 6 седмици. Облякох едни стари дънки и тениска, защото другите ми дрехи бяха още в химическото, и се запътих към управлението.

Докато шофирах, мислих за случая и двете мъртви жени, за Джинджифиловия мъж. И тогава направих нещо, което никога не бях правила. Дадох обещание.

— Няма да има повече смъртни случаи — казах на глас в колата. — Ще те хвана и няма да нараниш никого другиго.

Дори и да трябваше да рискувам себе си.