Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (26)

Глава 24

След като вече не бях под въздействието на викодина, стълбите се оказаха голям проблем за мен. Болката беше поносима, но мускулът, който бях наранила, не искаше да ми се подчинява. За да стигна до кабинета си, трябваше да използвам перилата, движейки се като рак. Държах се едновременно за бастуна си и за парапета.

— Имаме асансьор, лейтенант — чух от няколко полицаи, които ме застигаха по стълбището.

— Не е толкова голямо разстоянието до кабинета ми — казвах аз през зъби, но след двайсетото стъпало вече не бях така убедена в собственото си благоразумие.

Когато пристигнах, Бенедикт ме чакаше.

— Качила си се по стълбите? Или сега излизаш от сауната?

— Кракът ми продължава да се вдървява. Трябва да го раздвижа.

— Много хубав пуловер.

— За първи път го обличам. Благодаря ти.

— С парфюм ли си?

— Малко. Защо?

— Просто така. И как така следата те отведе в „Среща за обяд“?

Умник.

— По това време на деня не трябва ли да си похапваш някъде?

— Звучи изкушаващо. Ще спрем по пътя. Ще карам аз, ако нямаш нищо против. И освен ако не искаш да те нося на рамене, предлагам да се възползваме от технологиите и да вземем асансьора.

— Щом те устройва, коя съм аз, че да оспорвам?

Качихме се в асансьора, след това в колата на Хърб и след като се спряхме за малко в близкия „Бъргър кинг“, продължихме към апартамента на Тереза Меткалф.

— Е, записа ли се или не? — попита Хърб, докато довършваше последната хапка от хамбургера.

— Не ми се говори за това.

— Явно е било скъпо.

— Беше. А сега нека за малко да се престорим, че и двамата сме полицаи и имаме други работи за обсъждане.

— Разбира се. Ще ядеш ли картофките?

Дадох му ги.

Бенедикт зави по „Адисън“ и после към „Кристиана“. Къщите тук бяха градски тип, двуетажни, построени през края на 40-те, с циментова веранда на стълбището и тревна площ толкова малка, че са необходими само ножици за подрязване. За разлика от предградията, където всяка четвърта къща си приличаше, тук всяка беше уникална по дизайн, градеж и външен вид. Хърб имаше такава къща. И аз можех да имам, ако бях направила някои по-разумни действия в миналото си.

Хърб намери адреса и паркира до най-близкия пожарен кран. Съквартирантката на Тереза, Елиза Сарото, ни отвори вратата, след като почукахме четири пъти. Тя беше на около двайсет и пет години, слаба, носеше дънки и бяла блуза. Тъмнокафявата й коса стигаше до раменете и очертаваше едно вероятно красиво лице, което сега изразяваше само скръб.

След като се представихме, тя ни въведе в кухнята, където седна пред чаша кафе. До чашата имаше фотоалбум. Припомняше си минали моменти.

— Миналата година ходихме до „Форт Лодърдейл“. Отвори албума и започна да го прелиства. След като намери правилната снимка, издърпа я от калъфчето и я подаде на Хърб. Близък план на две жени, явно Тереза и Елиза, двете усмихнати и със силен тен. Сетих се за снимката в джоба ми, която направихме на Тереза в моргата. Намерихме втората Джейн Доу. — Тези сърфистчета се опитаха да ни свалят — продължи тя — Боб и Роб. Беше толкова забавно, Тереза, Елиза, Боб и Роб.

Оставихме я да си поплаче. Хърб видя кутия с кърпички на компютъра и й даде една.

— Госпожице Сарото — казах аз, докато си поемаше въздух — какъв човек беше Тереза?

Елиза си обърса носа и започна да гъгне:

— Тя…, тя ми беше най-добрата приятелка. Запознахме се в колежа. Съквартирантки сме от пет години.

— Имаше ли врагове? — попита Бенедикт — бивши приятели, които не са могли да я преживеят, проблеми в работата, със семейството…

— Всички я обичаха. Знам, че звучи тъпо, но е вярно. Беше наистина готин човек.

— Някога да са я заплашвали по телефона? Неприлични обаждания?

Поклати глава.

— Напоследък да се е държала странно? Да се е страхувала от нещо?

— Всичко беше наред… По дяволите. Защо са й сторили това?

Още една серия хълцания. Бенедикт и аз стояхме там, чувствахме се неудобно с нейните изблици на скръб и искахме да я утешим. Никога не свикаш със страданието на хората. Ако това се случи, по-добре е да напуснеш работата си.

— А приятелите й? — включих се аз. — Срещаше ли се с някого?

— С никого за постоянно, откакто се раздели с Джони. Той е бившият й приятел… годеник. Щяха да се оженят. Аз й бях шаферка. Тя се отказа месец преди сватбата.

— Защо?

— Изневеряваше й. Когато разбра, тя го заряза. Той й се обаждаше и я молеше да си помисли. Глупак.

— И кога се случи това?

— Преди шест-осем месеца. Сватбата беше определена за май, така че месец преди това.

Хърб попита:

— Как се казваше момчето?

— Ташинг. Джони Ташинг. Но той не я е убил. Той е загубеняк, но все още я обича. Няма начин той да я е убил. Не и по този начин. Не така жестоко.

Разпитвахме я още двайсетина минути, задавахме въпроси, подавахме кърпички. Тереза Меткалф е била сервитьорка в клуб на име „Монтецума“. За последно Елиза я е видяла преди три дни, когато Тереза е отивала на работа. Елиза е прекарала последните дни в апартамента на приятеля си и не е знаела, че Тереза е изчезнала, докато не видяла снимката й по телевизията. Не разпознала снимката на първата Джейн Доу. Не знаеше кой е убил приятелката й. Не знаеше защо въобще някой ще го прави.

След разпита отидохме в стаята на Тереза. Беше подредена. Леглото беше оправено. Дрехите бяха подредени. Нищо не изглеждаше не на място или по необичаен начин.

Бенедикт и аз се заехме да разгледаме чекмеджетата и да потърсим нещо, което да ни даде насока за живота на Тереза и нейния график. Намерихме кутия с писма, календар за срещи и няколко осребрени чека. Нищо друго не предизвика вниманието ни.

След това проверихме всички врати и прозорци, като търсехме следи от влизане с взлом. Нищо не открихме.

— Тереза имаше ли чанта? — попитах Елиза.

— Разбира се.

Претърсихме банята и останалата част от къщата, но не намерихме нищо. Явно Тереза е взела чантата със себе си. Това означава, че вероятно не е била похитена в дома й. Нашето предположение беше, че или е била хваната някъде изненадващо за нея, или е отишла доброволно с някого, когото е познавала.

Бенедикт даде на Елиза разписка за нещата, които взехме със себе си, и я попитахме дали ще мине през моргата, за да разпознае трупа. Обикновено карахме да дойде някой роднина, но според Елиза Тереза е била единствено дете и родителите й са мъртви. Елиза се съгласи да дойде към 10 ч. на следващата сутрин.

— Е, сега накъде? — попита Бенедикт, като се качихме в колата.

— Имаме два варианта — направих гримаса, докато се опитвах да наместя крака си в такова положение, в което да не ме боли толкова много. — Работата или бившия приятел.

— Искам да прочета писмата, които взехме, преди да се захванем с бившия. На няколко от тях видях името му.

— Значи отиваме към работата й.

— Можеш да си нагласиш седалката, Джак. Всичко е механично.

Комфортът победи егото и аз започнах да натискам копчетата. Докато намеря идеалната позиция за височина и наклон, бяхме стигнали до работното място на Тереза, на няколко пресечки от квартирата й.

— Явно не са отворили — Хърб дръпна входната врата на клуба. Не видяхме светлини през затъмнените стъкла.

— Входът е по уличката. Сигурен съм, че вътре има някой, приготвя се за деня.

Хърб паркира на улицата, като отказа да остави хубавата си кола с електронни седалки в уличката. Заобиколихме и чукахме на задната врата, докато един от работниците в кухнята не се показа. Значките ни вкараха вътре и след кратка сесия от въпроси и отговори с управителя научихме, че Тереза наистина е работила тук, но не се е появила за последните четири смени.

Получихме списък на работещите с графика им и попитахме дали някой от служителите е пропуснал последните смени. Нямаше такива. Както и никой от служителите не се е срещал и не е заплашвал Тереза. А някой от клиентите? Е, целият сервитьорски екип е имал сблъсъци, но никой не попадаше в категорията на натрапник. Трябваше да говорим и с останалите сервитьори, за да сме сигурни. Никаква реакция към снимката на първата жертва.

С Бенедикт се върнахме в колата. Установеният ред ни диктуваше, че трябва да разпитаме и да проверим всеки служител. Проверихме ги за предходни провинения и след това се заехме с протяжния и изискващ доста време процес на разпит, проверяване на алибита, проверяване на нови улики. Надявахме се нещо да излезе, но не бях стиснала палци. Колкото повече неща разбирахме, толкова повече ни се струваше, че Чарлз избира жертвите си на случаен принцип. Може би всичко, което е трябвало да притежава едно момиче, за да се забърка в това, е да е младо и хубаво.

Спряхме за понички на път за управлението, взехме дузина от тях и кафе. Откакто езикът на Хърб беше нарязан, той започна да яде повече от обикновено.

— Някога познавах жена с наднормено тегло, която беше анорексичка — каза ми той. — Тя отказа да се предаде пред заболяването и ядеше непрекъснато. Няма да позволя малка болка в устата да ми наруши хранителните навици.

— Кой каза, че презадоволяването не е здравословно.

— Подай ми още една поничка.

Не бях в състояние да убедя Хърб да се качим по стълбите, когато се върнахме в управлението, дори и когато употребих стресиращите думи атеросклероза и инфаркт на миокардата. Добре беше да си пестя енергията, защото в кабинета ме чакаха мъжете в сиво, готови да спасят света и да направят досие в три екземпляра.

— Лейтенант Даниелс — каза агент Кърси, или беше Дейли — имаме добри новини.

— ОБИ изработи нов профил на заподозрения и ние сме 77,4 процента сигурни, че е канадец от френски произход и най-вероятно е собственик на кон.

— Нашият убиец е конен полицай? — каза Хърб с каменно лице.

— Какво? А, това е добро предположение. Не се бяхме сетили за него.

Спогледаха се, ние с Бенедикт направихме същото.

— А какво стана с бонбона? — попитах аз — успяхте ли да откриете нещо?

— Има повече от 600 записани случая за нарушаване целостта на храна през последните петнадесет години. Повече от 200 от тях са с бонбони. Като ограничихме търсенето до хора, които са използвали резци, кукички и игли, намалихме бройката до 43 случая. Само в два докладвани случая убиец е използвал трите наведнъж. И двата са в Лансинг, Мичиган. На Хелоуин през 1994 и 1995 г.

За първи път в този случай почувствах зараждащо се вълнение. Това може да е солидна следа.

— Арести? Заподозрени?

— Няма.

Надеждата се отдалечи.

— И при двата случая са оставяни купи с бонбони пред необитавани къщи. Няма отпечатъци, няма свидетели, няма самопризнания, само няколко дузини деца, отведени в спешното отделение, и един смъртен случай.

— Разгледахте ли досиетата в Лансинг, някой да е арестуван в миналото. Някой, който би могъл да е нашият човек?

— Подложихме на съпоставителен анализ досиетата на всеки, който попада в нашия профил, но никой не беше френски канадец. Няколко заподозрени имаха коне и ги проверяваме в момента.

Търпение, Джак.

— А извън вашия профил? Някой да е арестуван в Лансинг за отвличане на жени? За насилване на прободни рани? Да е оставял бележки на полицията? Неразрешени случаи, които да включват отвличане, мъчение и осакатяване? Този мъж е убивал и преди. Вие сте почти напълно сигурни, че е бил в Мичиган. Проследихте ли някоя от тези нишки?

— Проверяваме — каза този отдясно, кривейки очи по начин, който може да се нарече единствено овчедушен. — Все пак, ако искаш да пощадиш малко хората си, предлагаме ти да провериш няколко местни конюшни и да разследваш следата с коня.

Мигнах. Два пъти. Поемах си дълбоко дъх, за да започна да крещя, когато един полицай почука на отворената врата на кабинета ми. Беше Бари Фулър, едър патрул, който преди играеше за чикагските мечки. Беше причислен към отряда за реагиране за Джинджифиловия мъж, но не знаех точно по каква причина стана това.

— Полицай Фулър — поканих го, щастлива, че бях прекъсната.

Фулър влезе и хвърли периферен поглед към федералните.

— Ние… Аз приех обаждане тази сутрин. — Сега се сетих, че Фулър беше назначен да отговаря на обажданията и да ги сортира като подвеждащи и реални. — Беше Фицпатрик, собственикът на втория „7/11“. Искаше да допълни нещо в показанията си.

— Какво?

— Спомня си, че е чул някакъв камион за сладолед, преди да види тялото.

— Като онези камиони с музиката?

— Да. Свирела е някоя от песните на орган, мисли, че е била „Сладура“.

Прекарах информацията през главата си. Знаехме, че убиецът кара камион. На практика камион за сладолед може да остане незабелязан, в Чикаго ги има стотици. Обърнах се към Хърб.

— Трябва ни списък на всички камиони за сладолед, регистрирани в Илинойс и Мичиган. И трябва да разберем дали е необходимо някакво специално разрешително или документ и да проверим списъка с провинили се. Придържайте се към насилие, изнасилване, обир… не се занимавайте с нарушения на пътя. След това трябва да сравним списъка с този на пациентите на д-р Бустър. И трябва да говорим с онова хлапе Донован, който откри първата жертва.

— Вече го направих — каза Фулър. — Обадих му се. Той също си спомня, че е чул камион за сладолед. Също така започнах и докладите от Министерството на транспорта. Проблемът е, че те регистрират само марката, модела и годината. Камионът за сладолед е джип, а такива ги има стотици в Илинойс. Предполагам в Мичиган са повече. Не можем да направим списък на шофьорите, защото всеки със стандартна книжка за категория D може да кара джип. Ако човекът има разрешително за търговия, можем оттам да го открием, но това става по населено място, не по щат. Ще ни отнеме седмици да проверим всяко предградие.

— А какво ще кажеш за компании, които продават сладолед чрез камиони? — каза на глас Бенедикт.

— Има шест такива в Илинойс — отговори Фулър и изненада всички ни. — Имам изпратени по факс списъци на служителите и маршрутите на камионите им.

— Чудесна работа, полицай — казах аз. — Ще сложим друг на телефоните, а ти ще си отговорник по събиране на информацията. Искам всяка сутрин доклад за постигнатото развитие и ще ми трябват показанията на Донован и на Фицпатрик възможно най-бързо.

Тъй като обичах моите хора да проявяват инициатива, аз ги поощрявах.

— Има още едно дело на бюрото ми. Разгледай го и виж дали няма да има някакви следи.

Той се усмихна, вероятно на възможността, която му се предоставя, и след това излезе. Само за две минути един бивш футболист, който влезе като обикновен патрул, доказа, че струва повече от двама агенти от бюрото, които имаха години опит. Това не ме и учуди.

— Вероятно продава сладолед от гърба на коня — каза Бенедикт.

— Парле ву тралала? — допълних аз.

— Това, че притежава камион, не изключва собственост на кон — каза този отляво. — Но ще ни трябва време, за да осмислим новата информация и да се консултираме с ОБИ.

— Вероятно така трябва и да сторите.

— Добре ни е известен фактът, че не ни харесвате, лейтенант. Но ние се опитваме да вършим същото, каквото вършите и вие тук. Опитваме се да хванем убиеца. Правим това, като анализираме данни и ги сравняваме с хиляди други документирани случаи, като целим да получим обща представа за убиеца. Вие се явявате по телевизията и говорите за нощно напикаване и за страхливци. Всеки със своя си метод.

След това се обърнаха като един и излязоха.

— Леле — каза Хърб, — това беше ужасно близо до обида.

— Може би ще ми трябва прегръдка, Хърб.

— Тук съм. Поне, докато от „Среща за обяд“ не те уредят с някой. Споменах ли колко сладка беше с този пуловер?

— Няма ли останали понички, с които да се занимаваш?

Очите на Бенедикт светнаха и той атакува кутията. Аз изпих два аспирина с остатъка от кафето и след това бях принудена да си налея от блудкавата смес на кафемашината. Когато се върнах, Хърб неустрашимо триумфираше над един еклер и задълбочено четеше писмата, които бяхме взели от стаята на Тереза Меткалф. Седнах, опънах крака си и се заех с бележника.

Беше типичен органайзер за деня, с всяка дата от месеца на отделна страница. Имаше място за адреси в началото, което беше празно в по-голямата си част, като изключим няколко неименувани телефонни номера, които трябваше да се проверят.

Докато разлиствах страница по страница, видях доста уговорки и бележки, включително и отменената й сватба. Срещала се е с няколко фирми за кетъринг, пекарни, цветари, фотографи и пр. Отново, всички трябва да се разпитат.

На всеки седем дни е записвала графика си за работа, който почти не се е променял. Рождените дни на Елиза и на Джони Ташинг, бившият й приятел, бяха отбелязани предварително. Имала е два часа за стоматолог и посещение при доктор, но не е било за кабинета на починалия д-р Бустър. Също така е записвала и срещите си с Джони, които внезапно прекъсват на 29 април, когато е написала „СВИНЯ!“ до името му и го е подчертала.

През април е имала и две уговорки с някой на име Хари. Само името и час — 18:00 часа и в двата случая. Веднъж на 20-и и веднъж на 28-и. Нищо повече за Хари или за Джони от тогава до сега.

Обадих се на Елиза и я попитах дали познава някой Хари, появил се през април. Тя каза, че не познава.

— Да се споменава някой Хари в писмата? — попитах Бенедикт.

— Не. Но бившият й приятел е имал усет към романтиката. „Гръдта ти е като сладолед и иска ми се да я оближа“.

— Това не е ли Шекспир?

— Да, „Крал Лир“.

— Звучи ли ти като откачалка?

— Не повече от всеки друг мъж с бушуващи хормони, който иска да прави секс. Казва й: „Обичам те“ доста често и явно е искрен. Повечето от писмата са от началото на връзката им. Те са били заедно няколко години.

Оставих бележника настрана и се захванах с осребрените чекове. Доста бяха, датираха от 1994 г. За щастие в хронологичен ред.

Нямаше нищо необичайно за последните няколко месеца. Наем, газ, телефон, електричество, покупки, дрехи — все нормални неща, за които хората плащат. След това, като стигнах до април, се появи нещо необичайно.

Тя е написала два чека на името на Хари Макглейд.

Намръщих се и ги показах на Бенедикт.

— Звучи ми познато. Полицай ли е?

Кимнах.

— Бивш. Сега е частен детектив.

— Познаваш ли го?

Пак кимнах и продължих да се мръщя. Не бях виждала Макглейд от петнадесет години.

Петнадесет много приятни години.

— И така, Тереза трябва да го е наела за нещо. Чудно ми е за какво.

— Мозъкът ми не го побира. Не мога да си представя за какво ще наемат Хари.

— Нещо свързано с приятеля.

Свих рамене. За жалост, имаше само един начин да разберем.

— Ще се отбия при него — продължих аз. — Искаш ли да се заемеш с приятеля?

— Така и ще направя. Сигурна ли си, че не искаш да отидем в комплект?

— Предпочитам да се видя с Макглейд на четири очи.

— Подушвам някаква история тук, Джак! Премълчаваш нещо.

— Да кажем, че не ми е сред любимците.

Това донякъде се отнасяше и за живота ми.