Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (37)

Глава 35

До седем часа вече бях изпълнена със самосъжаление.

На път за вкъщи спрях в химическото, но там дори не бяха стигнали до моите дрехи. След като крещяха на един човек, който най-вероятно нямаше никаква вина, ги накарах да направят експресно почистване на един от костюмите ми.

В моите разбирания крещенето винаги беше по-терапевтично, отколкото плачът.

Докато се прибера вкъщи, изкъпя, сменя превръзката на крака и се облека, вече бях закъсняла за срещата. Обадих се на Лейтъм по мобилния, за да го предупредя.

Даваше заето. След като си сложих парфюм, взех една бутилка вино, която бях купила за Дон преди цяла вечност, препасах оръжието си и пак се пробвах да се обадя. Заето.

Е, след като даваше заето, поне си беше вкъщи. Информирах екипа си за наблюдение за моята дестинация и поех по пътя.

Донякъде се вълнувах. Домашно сготвена храна в компанията на красив мъж беше идеалният начин да се отърся от мислите си.

След няколко мъчителни за мен интервали от газ-спирачка-газ-спирачка успях да стигна до дома на Лейтъм с половин час закъснение. Той живееше в симпатична двуетажна къща с кафява облицовка, съвсем близо до Бенедикт. Намерих си един пожарен кран, паркирах и се огледах за последно в огледалото за обратно виждане.

Не беше зле. Може би съвсем скоро трябва да се боядисам, но и така си бях добре.

Взех виното и закуцуках към верандата му. Звънецът на вратата звънна като камбаните на „Биг Бен“.

— Влизай.

Отворих вратата, като предполагах, че все още говори по телефона. Къщата беше тъмна и тиха. Подуших въздуха, но не се носеше мириса на готвено.

До мен, на пода на фоайето, един стол беше обърнат.

В главата ми зазвъняха алармиращи сигнали. Ами ако убиецът ме е преследвал и ме е видял с Лейтъм?

Ами ако убиецът беше тук в момента?

Оставих виното и си взех пистолета — спрях, когато видях, че друг вече е насочен към мен.

— Здрасти, Джак — Джинджифиловия мъж стоеше пред стълбището на няколко метра вляво от мен. — Извади бавно пистолета и го плъзни насам.

Страхът премина по гърба ми като студена и влажна риба. Краката ми бяха като забити в пода.

— Къде е Лейтъм? — успях да изрека.

— Той е без значение. Пистолета. Веднага.

Убиецът се усмихна и се приближи две крачки. В общи линии си приличаше с портрета, който бяхме направили, но някак си изглеждаше по-злобен и мръсен. Лявата част на лицето му беше покрита с превръзка и единственото му черно око сякаш ме пронизваше.

— Няма да те моля пак. Оръжието.

Но аз нямах намерение да играя по правилата му. С едно движение се свлякох на колене и извадих своя 38-калибров пистолет. Раната ми направо режеше, но успях да изстрелям два куршума.

Изстрелите ми бяха безразборни и убиецът се вмъкна в съседната стая. Кракът ми сякаш беше подкосен. Кръв избиваше през превръзката, но други дупки по мен нямаше. Той въобще стреля ли?

Пропълзях по пода и се скрих зад един диван, пистолетът ми беше насочен към кухнята. Мобилният беше в джоба ми и аз го извадих с лявата си ръка.

— Е, Джак!

Беше зад мен. Обърнах се, заедно с пистолета, пръст на спусъка…

Лейтъм.

Имаше лепенка на устата си, а маниакът го използваше като щит, опрял пистолет в гърлото му.

— Пусни пистолета или ще го убия. Веднага!

Лицето на Лейтъм изразяваше паника в нейния чист вид, очите му невероятно широко отворени, стонове в гърлото му.

Пуснах пистолета.

— Добро момиче. Сега стани.

Станах на крака, като се опирах в дивана. Раненият ми крак се тресеше така силно, че едвам го ползвах.

— Мобилният. Извади го.

Беше в джоба ми. Дали охраната ми беше чула изстрелите? Съмнявам се. Те бяха на пресечка оттук.

— Какво е станало с лицето ти, Чарлз? Поряза се, докато се бръснеше?

— Безумна смелост в такава безнадеждна ситуация. Герой докрай си ти, Джак. Но сега дали ще се справиш и с това, храбрецо?

Бутна Лейтъм пред себе си и се прицели. Гледах, безпомощна, докато стреля в гърба му два пъти.

Той падна напред и главата му отскочи в пода. След това не помръдна.

— Имаш ли още остроумни коментари?

Закуцуках до Лейтъм, но убиецът се втурна и ме ритна в болния крак. Нададох вик и се свлякох на килима.

— Сега привлякох ли ти вниманието, Джак?

Пак ме ритна, този път в главата. Излязоха ми звездички, светлинен израз на болката, която почувствах.

— Май страхливецът ти срита задника. Вероятно ти си тази, която ще плаче за майка си. Нали това каза по новините?

Опитах се да се фокусирам и да се сетя къде оставих оръжието си. Той проследи погледа ми и го взе.

— Знаещ защо казах тези неща — главата ми плуваше, кракът ми беше като подпален.

— Естествено. За да те последвам. Трябва да си доволна. Последвах те.

Телефонът ми иззвъня. Никой не помръдна.

— Това е охраната ми. Проверяват ме.

— Нека да не усложняваме нещата. Приготвяш вечеря. Всичко е наред. Една грешна дума и…

Сложи дулото на пистолета върху кървавия ми крак и го натисна. Захапах бузата си отвътре, за да не заплача.

— Представи се добре.

Проговорих през зъби:

— Искаш да ме чуят как крещя ли?

Отпусна натиска и си поех дъх, преди да вдигна телефона.

— Да?

— Добре ли сте, лейтенант? Чухме нещо като изстрели.

— Всичко е наред. В момента правя вечеря. Всичко е „чудесно“.

„Чудесно“ беше кодовата дума. След минута щяха да са тук и да ме спасят, ако бях жива дотогава.

— Просто проверяваме.

Затвори. Нали знаеха, че кодовата дума е „чудесно“?

— Браво, Джак. Сега ще се поразходим малко. Къде е охраната ти?

— На около пресечка оттук. На „Левит“.

— Добре. Ще минем по алеята. Камионът ми е отзад. Ставай.

Изправих се на крака с големи усилия, като пренесох цялата си тежест върху здравия крак. Хвана ме за косата и ме издърпа. След това извъртя главата ми към своето лице. Усещах дъха му във врата си, миришеше на вкиснато мляко и разложено месо.

— Сега ще се поопознаем, Джак. Само така, както могат мъжът и жената. Може дори да спретнем един кратък филм.

Облиза ухото ми. Отвращението, което почувствах, беше така силно, че се отскубнах и оставих няколко кичура в ръката му.

— Е, няма да е толкова зле. Ще те направя известна, лейтенант. Видеото ни ще го дават по всяка програма в Америка. Но все пак ще трябва да редактират гадните части.

Мобилният ми иззвъня. Сигналът. Паднах на пода и си покрих главата, точно когато вратата беше изкъртена.

Изстрели. Чупещо се стъкло. Стон. Един от хората ми връхлетя вътре и Чарлз избяга през кухнята.

Аз останах на пода, отидох до Лейтъм и го проверих за пулс.

Слабо, но се чувстваше.

— Харис!

Той коленичеше до поваленото тяло на партньора му, полицай на име Марк.

— Ще повикам подкрепление! — му казах аз. — Има камион отзад. Върви!

Харис се отправи след убиеца. Открих телефона си и се обадих на 911, като изрекох най-ужасяващите думи в полицейския език.

— Говори лейтенант Джак Даниелс от 26-и. Имам ранен полицай…

След като им продиктувах номера на значката и адреса, пропълзях до Марк, който беше паднал по лице на килима. Имаше рана в рамото, доста тежка. Продължавах да натискам върху нея.

Минута по-късно мястото беше заобиколено от полицаи. Лейтъм и Марк бяха занесени до линейките. Опитаха се и мен да ме изнесат, но аз така се съпротивлявах, че се отказаха.

Харис се върна. Беше преследвал убиеца по алейката, но той му се измъкнал с водопроводен камион. Записал му беше номера. Съвпадаше с този, който ни даде Фин.

Скоро пристигна и Бенедикт.

— Добре ли си, Джак?

Седях на кухненската маса с пакетче лед върху крака си.

— Пак се измъкна, Хърб. Нещо повече — взе и пистолета ми.

Мисълта, че можеше да убие някого с моето оръжие беше също толкова гадна, колкото и представата как ме измъчва до смърт.

— На път насам се обадих в болницата и ми казаха, че твоят приятел има разкъсан бял дроб и вътрешен кръвоизлив. В операционната е. Но перспективите са добри.

— Ами Марк?

— Стабилен е — Хърб сложи ръка на рамото ми. Очите му бяха мили. — Това не е по твоя вина. Нямаше как да знаем, че той ще те чака тук.

— Напротив, можехме. Всичко щеше да е приключило, ако бях проявила малко разум и бях помислила. Следял ме е, Хърб, видял ме е с Лейтъм и го е проследил дотук. Ако умре…

— Не ти си лошият в случая, Джак. Не ти си натиснала спусъка.

— Сякаш има някакво значение.

— Има и много добре знаеш. Защо не дойдеш вкъщи? Бърнис държи печеното затоплено, докато се върна. Има достатъчно за всички.

Поклатих глава.

— Джак, ще има достатъчно време после да се самонаказваш. Ела в дома ми и хапни нещо.

— Ще отида в болницата и ще видя как е Лейтъм.

Хърб се намръщи, но знаеше, че няма смисъл да спори с мен. Останах още малко наоколо, намръщена, а след това закуцуках към колата си и отидох в болницата.

Лейтъм беше в Реанимация. Докторът каза, че все още е в критично състояние, но перспективите бяха добри. Бях открила телефонен тефтер в кухнята и се обадих на родителите му. Дойдоха един час по-късно, плачейки. Всички останахме до късно около Лейтъм. Никой не отиде да спи.

В пет сутринта очите му се отвориха и бързо се съвзе. Неговият поглед срещна моя.

— Не искам да си тук — ми каза той.

Отидох в апартамента си.

Имах бутилка уиски в кухненския шкаф.

Тъй като сънят не беше алтернатива, пих от бутилката, докато не припаднах.