Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (35)

Глава 33

— Спряхме джип.

— Съвпада ли с описанието на заподозрения?

— Има някакви съвпадения. Няма идентификация, но е споменал вашето име.

Кимнах към Хърб. Негова беше идеята да се направи мрежа, чрез която в радиус от десет пресечки от моите охранители да се направи проверка. Бяха спирани камиони и ванове. Спрените коли бяха претърсвани. Разпитвани бяха и пешеходци.

— Ние сме вече в участъка. Къде искате да го разпитате?

— Отведете го в Стая C — затворих телефона и протегнах ръка към д-р Мълруни. — Добро предположение. Може и да сме хванали нашия човек. Благодаря за вашия принос.

Ръкувахме се и ми подаде визитката си.

— Радвам се, че ви бях полезен. Не се колебайте да ме повикате, ако имате нужда от помощ.

С Хърб се качихме в асансьора, за да пестя силите си. Това беше тотално антикулминационно, но така се развиват повечето случаи — по-скоро с леко тупкане, отколкото с гръм и трясък. Но щом бяхме хванали човека, това ме правеше щастлива.

Надеждите ми отлетяха, когато видях кого вкараха в стаята за разпит.

— Здравей, лейтенант.

Финъс Троут седна на дървения стол и ми се усмихна.

Хърб ме сръга.

— Това ли е мъжът, който влезе в апартамента ти?

Намръщих се.

— Не. Казва се Финъс Троут, с две „т“-та. Вземи досието му.

Затворих вратата и поклатих глава зад струпаните полицаи зад огледалото. После обърнах внимание на партньора си по билярд.

— Какво става, Фин? Да не би да си ме преследвал?

— Видях те по новините. Нарочно се опитваш да накараш Джинджифиловия мъж да тръгне след теб.

— Това какво общо има с теб?

Фин сви рамене.

— Имах свободно време и реших да видя каква е обстановката при теб. Имаш три екипа от по двама мъже, всеки с осемчасова смяна. Следват те на не повече от двеста метра и по-незабележими едва ли биха могли да бъдат.

В стаята миришеше на пушек, пот и отчаяние. Фин обаче изглеждаше спокоен и дори се забавляваше.

— Все още не си ми казал защо си ме следвал.

— Реших, че убиецът ще направи втори опит, но че и той е видял твоята охрана, като мен. Така че се размотавах наоколо, за да видя дали и друг не върши това, което аз правех, и да наблюдава охраната ти.

Все още не знаех накъде бие, но усещах гъдел от вълнение.

— Забеляза ли нещо?

Кимна.

— Две коли и четири камиона, всички с шофьори мъже. Всички се държаха подозрително. Записах Марките, моделите и регистрационните номера.

— Къде си ги записал?

— Нали сме приятели, Джак?

Свих вежди. Защо изведнъж стана така скромен?

— Иска ми се да вярвам, че е така, Фин.

— А приятелите правят услуги един на друг.

— И това е услуга, така ли?

— Разбира се. Не искам да виждам приятел да страда. Сигурен съм, че и ти така се чувстваш.

Сега ми се изясни.

— Имаш неприятности, нали?

— Притежание. Кокаин. Делото е следващия месец. Ще лежа известно време — Фин се почеса по голата си глава. Явна тактика, за да ме подсети за рака. — А времето, което трябва да лежа, е повече, отколкото ще живея.

Не отговорих. Тишината се точеше. Познавах щатския прокурор и за случая с Джинджифиловия мъж би продал жена си и децата си, за да има арест. Но аз не обичах да се пазаря с криминално проявени, дори и ако това би било от полза на другарчета по билярд.

— Сега ще се върна.

Напуснах стаята за разпит и се срещнах с Хърб в коридора. Подаде ми досието на Фин.

Имаше няколко обвинения за нападения, две за опит за убийство, едно за непредумишлено убийство, две за убийство втора степен. Нямаше присъди — при всяко дело обвиненията бяха снемани, отменени или той е бил оправдан.

— Ти не го ли хвана веднъж?

— Да. Беше нападнат от някакви гангстери. Уби двама от тях, трима бяха в болницата. Самозащита. Фин дори не беше одраскан.

Другите жертви на Фин имаха също номера на дела след имената си — всички те бяха с криминални досиета.

Единственото ненасилствено престъпление в досието му беше кокаинът. То беше прясно, само отпреди пет месеца. Количеството беше достатъчно, за да може щатският прокурор да го обвини в дилърство, а не в притежание за лична употреба.

Пак влязох в Стая C. Фин беше кръстосал краката си и гледаше напълно безгрижно.

— С какво си изкарваш прехраната, Фин? — попитах го аз.

— Някак си успявам.

— Като продаваш наркотици?

Направи ми физиономия.

— Не продавам наркотици.

— Бил си арестуван с 30 г кокаин в теб.

— Не го продавах.

Хърб изсумтя.

— За лична употреба ли е било?

Фин изгледа Хърб от горе до долу.

— От морфина ставаш отпуснат. Кокаинът помага да се намали болката и в същото време да си в кондиция.

— Откъде взе кокаина? — попита Хърб.

Фин игнорира Хърб и се фокусира върху мен.

— Сътрудничим ли си или продължаваме да размахваме пръсти?

Вторачих се в очите на Фин. Неговият личен живот съвсем не ме засягаше, но аз наистина мразех наркотиците и особено хората, които ги използват и ги продават. От друга страна, той ми спаси живота в билярдната зала на Джо, а също така може би ще ни даде най-важната информация към момента.

А и, въпреки че бях професионалист, който не позволява чувствата да го манипулират, малко харесвах този мъж.

— Сътрудничим си. Ще се разберем с прокурора.

— Мога ли да получа решението писмено?

— Имаш думата ми.

Кимна ми, а след това подаде тетрадката. Първият ред гласеше: „Бял джип, камион за сладолед, F12-556“.

— Хърб, провери тези номера. Може да е нашият човек.

Бенедикт излезе с тетрадката. Фин се изправи и сложи ръцете си в джобовете.

— Мога ли да си вървя вече?

— Да. Благодаря.

— Аз благодаря. Разбрах, че си простреляна. Добре ли е кракът?

— Имам си резервен.

Ухили се.

— Ти си печена мадама. Ще се засечем пак някой ден. Имаме да си довършваме последната игра.

— Ще си проверя календара с ангажименти.

— Ще ти пазя маса.

Обърна се и излезе.

Срещнах се с Хърб в неговия кабинет. Изражението му показваше всичко, което исках да знам.

— Регистрациите са на „Крайслер Вояджър“. Записан е като откраднат преди шест месеца.

Издишах дълбоко. Нямаше начин да се проследят откраднати табели. Най-много да пуснем запитване към колегите, че се издирва и да се молим някой да се обади.

— Провери ли някой от другите?

— В момента ги проверяват. Междувременно можем да продължим с нашата мрежа. Престъпникът вероятно все още наблюдава нашите хора.

Беше инициатива с доста несигурен резултат, но за момента ни устройваше.

— Съгласна съм. Отивам в кабинета си, за да настроя радиостанцията си.

Радиото на бюрото ми проследяваше действието. Кратки отривисти разговори между полицаи, последвани от дълги паузи. Още няколко заподозрени бяха разпитани, но никой не беше задържан. След като два часа се чувствах като зрител в собственото си дело, загасих радиостанцията.

Депресията ме покри, като тежко одеяло.

— Гладна ли си? — Хърб се появи с кесия печени свински кожички.

— Не, благодаря — въобще не бях гладна. Дори перспективата за домашно сготвено не ми въздейства. Може би е по-добре да се обадя и да отменя срещата с Лейтъм.

— Ще го хванем, Джак.

— Не искам да прекарам остатъка от живота си, обсебена от този, който се измъкна.

Приятелят ми седна срещу мен.

— Тогава не се обсебвай.

— При теб е различно, Хърб.

— Защо? И аз искам да го хванем.

— Но ти имаш живот извън управлението. А аз имам само него.

Хърб остави торбата долу. Когато оставя храната настрана, значи става сериозен.

— Ти си резултатът от всички възможности, които си избрала в живота си досега, Джак. Това имаш, защото това си си избрала.

Погледнах го.

— Двадесет години съм се трудила усилено, за да бъда полицай. Нямам социален живот. Съсипах брака си. Само тази професия владея. Но ако не съм достатъчно добра в нея, тогава какъв е смисълът на целия ми живот, по дяволите?

Прехапах долната си устна, очите ми се навлажниха. Мразех да проявявам слабост, мразех да се самосъжалявам, но думите на Хърб уцелиха в десетката.

Бях тук, защото този живот си бях избрала.

Ами ако бях направила грешния избор?

Партньорът ми сложи ръка на рамото ми.

— Джак, ти си най-доброто ченге, което познавам. Ако някой може да хване този мъж, това си ти.

Поех си дълбоко дъх и го задържах с надежда в дъното на душата си, че Хърб бе прав.