Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (4)

Глава 2

Сутрин е. Вкисналата миризма на пот, която ме преследваше, и киселият вкус на старо кафе ми подсказваха натрапчиво, че не си бях лягала.

Сякаш имах нужда от напомняне. Страдах от хронично безсъние. Последно спах като къпана по времето на Рейгън и неговите изяви. На 46 години косата ми имаше сиви оттенъци, на които не можех да смогна с боядисване, линиите по лицето ми издаваха по-скоро възраст, отколкото характер, и дори две шишенца с „Визин“ не можеха да избистрят кървясалите ми очи.

Но липсата на сън ме беше направила адски продуктивна.

Поставен на разбърканото ми бюро, животът на една мъртва жена беше сведен до няколко папки и доклади. Аз сама сглобявах информация, за да направя друг рапорт. Беше като тест и всичките бланки бяха празни.

Минаха дванадесет часа, а ние още не знаехме името на жертвата.

Нямаше отпечатъци, нито косми или тъкани върху тялото. Нямаше и кожа под ноктите. Нищо смислено от обикалянето от врата на врата. Но самата липса на доказателства беше доказателство. Извършителят е бил изключително внимателен.

Жертвата не е сексуално насилена и смъртта е настъпила поради задушаване, причинено от счупен гръклян, както Макс беше предположил. Линията около врата й беше широка 6 мм. Няма следи от материя, което щеше да се случи, ако беше използвал въже, и не е врязана в кожата, което би се получило, ако е използвал тел. Стажантът на патолога предположи, че може да е използвана електрическа жица като потенциално оръжие.

Следите от резки по китките и глезените предполагаха използването на някакъв канап. Да се претърси всеки магазин в Илинойс, в който се продава канап, не беше блестяща идея, макар че беше спомената.

Прободните рани бяха нанесени след смъртта с нож с дебело острие и нащърбен гръб. Изброихме 27 рани, всички с различна големина и дълбочина.

Не можахме да вземем никакви отпечатъци от боклукчийската кофа, където беше намерена Джейн Доу. Дори отпечатъците на Майк Донован бяха измити от дъжда. Съдържанието на кофата беше обичайното за квартален магазин, освен един основен предмет.

Заедно с опаковките и чашите, намерихме и една 12,5-сантиметрова джинджифилова курабийка. Беше много глазирана, като старо парче от хляб, който използваха за декорация в ресторантите за ценители. Елитен екип от двама души беше натоварен със задачата да обиколи 100-те пекарни в Чикаго и да намери съвпадения. Ако те не успееха, имаше също толкова магазини, в които продаваха готови сладки. Като включим и съседните предградия — цифрата се удвоява. Огромен труд, който отива по дяволите, ако курабийката е направена вкъщи.

Ако цялата ситуация не беше толкова печална, картинката на двама детективи, които размахват снимката на курабийка и разпитват „Виждали ли сте я?“ щеше да е доста смешна.

Отпих още една глътка от кафе, което Гестапо биха използвали при по-сложните разпити, и го оставих да се стече към стомаха ми, който въобще не беше доволен. Кофеинът, който проникваше във вените ми, ме напрегна и ми се догади. Десетина секунди масажирах слепоочията си с пръсти и се върнах към доклада си.

Убита е приблизително три часа преди Донован да открие тялото й в 20:55 ч. В зависимост от това, колко време убиецът е бил с нея, престъплението може да е станало в радиус от стотици километри. Това стеснява кръга от хора до около 4 милиона души. Като извадим жените, децата, възрастните, всички със солидни алибита и 20% от населението, които са левичари, установих, че ни остават само 700 хиляди заподозрени.

Напредвахме доста.

Натиск от кабинета на кмета ни накара да включим и федералните. Щяха да ни изпратят двама агенти от Куантико, специалисти от Отдела по поведенчески техники. Капитан Бейнс прекалено хвалеше техническите им възможности, като превъзнасяше невероятните характеристики на криминологичната им мрежа в цялата страна, която можела да намери съвпадения на този убиец с други подобни случаи в щатите. Но всъщност, той не харесваше федералните точно толкова, колкото и аз.

Исках да отпия още една глътка кафе, но за щастие чашата беше празна.

Може някоя от следите да се покаже сама. Може някой да идентифицира Джейн Доу. Може федералните и техният супер компютър да разрешат случая секунди, след като пристигнат.

Но някакво гъделичкане в стомаха, което не беше свързано с кафето, ми подсказваше, че преди да имаме някакъв напредък, Джинджифиловият мъж пак ще убие.

Прекалено дълго е планирал нещата, за да остане само с едно убийство.

Хърб влезе в стаята ми с ароматно кафе от „Дънкин Донътс“, силно, черно, ако се съди по миризмата. Но начинът, по който алчно го поднесе към устата си, ми подсказа, че не го е донесъл за мен.

— Нося резултатите от серума. — Остави доклада на бюрото ми. — В урината й са открити следи от натриев секобарбитал.

— Секонал?

— Чувала ли си за него?

Кимнах. Бях проучила всички лекарства против безсъние още от времето на Мойсей.

— Чувала съм за него. Излезе от мода, когато се появи валиумът, който пък после беше изместен от халционът и амбиенът.

Не бях пробвала секонал, но от другите се бях възползвала. Депресията, която ми причиниха, беше по-страшна от безсънието. Докторът искаше да ми предпише прозак, за да се борим с депресията, но аз нямах намерение да се пускам по тази хлъзгава плоскост.

— Има дупчица от игла в горната част на ръката, откъдето е вкарано лекарството. Според доктора едва 2 куб. см. могат да повалят 68-килограмов човек само за броени секунди.

— Все още ли предписват секонал?

— Не много често. Но имаме следа. Само аптеките в болниците имат течен секонал. И тъй като е контролирано лекарство, всяка заявка се изпраща до Министерството по браншовия контрол в Илинойс. Имам списъка на всички последно направени заявки. Само около дванайсетина.

— Също така трябва да проверим и за кражби от болници и производители.

Бенедикт кимна, докато си допиваше кафето.

— Изглеждаш ужасно, Джак.

— Това е поетът в теб, борейки се да се прояви.

— Продължавай да работиш денонощно и Дон ще си плюе на петите.

Дон. Забравих да му се обадя, за да му кажа, че ще закъснея. Надявам се, че ще ми прости. За пореден път.

— Защо не се прибереш и не си починеш.

— Няма да е зле, ако въобще мога да сторя това.

Партньорът ми се намръщи.

— Тогава отиди и прекарай малко време със своя приятел. Бърнис непрекъснато ми се сърди, че работя толкова много, а ти всяка седмица прекарваш в управлението по двайсет часа повече от мен. Не знам как се примирява Дон с това.

Срещнах Дон на тренировка по кикбокс преди около година. Инструкторът ни сложи за спаринг-партньори. След като се срещахме шест месеца, договорът за наем на Дон изтече и аз го поканих да се пренесе при мен — доста дързък ход за човек, който има фобия от обвързване.

На външен вид Дон е моя пълна противоположност: рус, с тен, тъмносини очи и плътни устни, за които бих убила. Аз приличах на майка си. Не само че и двете бяхме високи 167 см, с тъмнокафяви очи, високи скули, но тя беше и пенсиониран полицай от Чикагското управление.

Когато бях на дванайсет, майка ми ме научи на двете най-важни умения в живота ми: как да си подчертавам устните с молив, за да ги правя по-големи, и как да стрелям от 12 метра с 38-и калибър.

За жалост майка ми даде доста оскъдна информация относно обгрижването и храненето на мъжете.

— Дон излиза доста — признах си аз. — Не съм го виждала от дни.

Затворих очи, прокарах уморени пръсти през косата и надолу по гърба си. Може би е наистина добра идея да се прибирам вече. Ще взема вино, ще изведа Дон на хубав обяд. Можем да се опитаме да си поговорим открито и да изясним проблемите, които отбягваме. Дори може и да ми излезе късмета, както каза Донован.

— Добре — отворих рязко очи и почувствах прилив на ентусиазъм. — Тръгвам, ще ми се обадиш, ако има проблем, нали?

— Разбира се. Кога идват федералните?

— Утре, по обяд. Аз ще съм тук.

Кимнахме си за довиждане, разтегнах свитото си в стола тяло и се отправих с желание да положа усилия за човека, с когото живеех.

В крайна сметка, денят не можеше да бъде по-лош.

Или поне така си мислех.