Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (9)

Глава 7

Той знаеше къде живее.

Той знаеше къде живеят всичките, но тази намери по-лесно от останалите. Просто трябваше да я потърси в указателя. Т. Меткалф. Жените наистина ли си мислеха, че залъгват някого, като изписват само първата буква от името си? Кой друг, ако не жена, ще направи такова нещо?

Той наблюдаваше апартамента й от камиона си. Тереза Меткалф. Втората курва, която щеше умре. Паркирал беше на отсрещния тротоар, с бинокъл, насочен към прозореца й, надзъртайки зад вдигнатите й щори. Беше сигурен, че това е тя, приготвяше се за работа.

Той знаеше програмата й по-добре от самата нея. Както обикновено — закъсняваше. Когато най-накрая излезе на улицата, щеше да бърза. Но тя никога не тичаше и никога не си хващаше такси. Работеше на пет пресечки от вкъщи. Винаги минаваше по един и същи път. Хората са създания, които се подчиняват на навика. Той разчиташе на това.

Пак погледна часовника си. Днес закъсняваше повече от обикновено. Дланите му се потяха. Доста вълнуваща утрин: подготовката на бонбоните, оставянето им за Джак, получаването на адреса й. Сега идваше несигурността.

Джинджифиловият мъж разчиташе много малко на случайността, но отвличането на човек имаше много възможни развръзки, така че не можеха всички да се предвидят. Първоначално искаше Тереза да е първата му жертва, но когато дойде денят за нейното отвличане, тя своенравно реши да отиде на работа, придружена от съквартирантката си.

Потенциални свидетели, времето, трафикът и непредвидимата човешка природа сякаш се наговаряха и правеха отвличането много деликатна и хитра работа. Не знаеше дали не носи сълзотворен газ. Не знаеше дали няма черен колан по карате. Не знаеше дали няма да вика и да се опита да привлече внимание. Всичко, което можеше да стори, беше да планира възможно най-прецизно и да се надява да извади късмет.

Видя, че щорите се спуснаха на прозореца. Добре. След няколко минути щеше да слезе по стълбите.

— Работите ли?

Бързо остави бинокъла си и погледна надясно. Момче, не повече от 10-годишно, го гледаше. Чернокожо момче с голяма глава и очи.

Отдавна беше последният път, когато уби дете. Сякаш в друг живот. Преди затвора. Последното беше едно момиченце. Играеше си пред къщи. Взе я импулсивно. Беше толкова крехка и малка. Крещеше като ангелче.

— Какъв искаш?

— „Бомбичка.“

Протегна се към хладилника зад него и извади една „Бомбичка“. Първата продажба за деня, като не броеше подаръка за полицайката. Продаде го за два долара. На едро му струваше десет цента. Откакто работеше самостоятелно и имаше собствен камион, единствените разноски бяха за гориво. Не само имаше перфектния градски камуфлаж, но дори беше на печалба.

Детето му плати с дребни, като ги броеше внимателно. Малката измет не знаеше колко близо беше до смъртта. Само да го хванеше за ризата и момчето можеше да е негово. Огледа се за свидетели и не видя никого.

Но не днес. За днес имаше други планове.

Момчето се отдалечи, ближейки сладоледа си.

Входната врата на апартамента се отвори и курвата тръгна по улицата. Още веднъж мислено си представи отвличането. Спира колата пред нея. Изскача. Убожда я с иглата и я завлича обратно в колата. Не би трябвало да отнеме повече от десет секунди. След това щеше да я има на свое разположение, докато можеше да я задържи жива.

Потропвайки с крак, нетърпелив, той й даде една пряка преднина, преди да запали колата. Дланите му се потяха и получи внезапен пристъп на нервен смях. Спринцовката беше в джоба му, пълна с 50 мг секонал. Не беше много, но и това щеше да я държи доста време. Щеше да я инжектира директно в ръката и за пет секунди опиатът щеше да започне да действа.

Първо щеше да стане сънлива и дезориентирана. След това щеше да започне да губи контрол над мускулите си. Пет пълни минути бяха нужни, преди тя напълно да изпадне под въздействието на лекарството, но дотогава трябваше да е в състояние да се справи с нея без затруднения. Секоналът имаше успокоителен ефект и досега всички, върху които го беше използвал, се бяха повлиявали от него, даже ставаха напълно безпомощни.

Упражняваше се върху пияници, когато се сдоби със секонала. Имаше доста измет по улиците на Чикаго, молеща за подаяния. Първият, на когото даде 6 куб. см., умря почти веднага. Преполови дозата, но и втората жертва така и не се събуди. Дозата от 1,5 мл се оказа правилната за жените, в зависимост от това, колко бяха яки. Курвите не бяха яки. Те бяха като породисти коне. Кобилки. Той се засмя.

Приближаваше пресечка. Той отби и спря в нея, подготви се. Нямаше никого наоколо. Идеално. Тя се доближи към камиона, без дори да го забележи.

Почакай! Тя пресичаше улицата! Наблюдавал я беше как ходи до работа поне дванайсет пъти и тя никога не пресичаше, докато не стигнеше до кръстовището. Умът му започна трескаво да препуска. Да се откаже, или да импровизира?

— Тереза?

Той беше извън камиона, приближи я, а спринцовката беше в дясната му длан.

— Тереза?

Тя спря и го погледна. Той се усмихна широко. Усмивките обезоръжаваха хората. Вървеше бързо, но леко подскачаше, така че да изглежда по-скоро като забързаност, отколкото като заплаха.

— Предположих, че си ти. Аз съм Чарлз, помниш ли ме?

Той говореше с нормално тих глас, който не се чуваше добре от 40-метровото разстояние между тях.

— Извинете?

Тя леко източи шията си напред. Стойката й не беше защитна, но изражението й беше объркано. Не беше сигурна дали го познава, или не.

Той направи още две крачки.

— Извинявай, ти не ме помниш, нали? Аз съм Чарлз.

Тя присви леко очи, опитвайки се да го разпознае.

— Съжалявам, аз…

Сви рамене.

— Искаш да кажеш, че дори не си спомняш камиона?

Направи още три стъпки напред и явен жест към сладоледовия камион.

— Мислех си, че ще познаеш камиона.

— Виж, закъснявам за работа…

— В Монтецума. Там работиш, нали?

— Обслужвала ли съм те?

— Не.

Джинджифиловия мъж се усмихна. Сега усмивката му беше искрена.

— Но скоро и това ще направиш.

Момичето не харесваше неговата иронична усмивка и подсъзнателно се отдръпна от неговата настъпателна позиция. Той забеляза неуловимата промяна и знаеше, че ако тя хукнеше или изпищеше, нямаше да има втори шанс за него.

— Ето, позволи ми… — бръкна в джоба си и извади шепа монети. В стремежа си да изглежда непохватен, позволи на монетите да се разпръснат по тротоара. — О, шефът ще ме убие.

Коленичи и започна да събира парите, като се надяваше да предизвика съжаление.

Явно успя, защото тя го гледа само няколко секунди и се наведе да помогне.

— Благодаря. Това е работата ми за цяла сутрин.

Тя се наведе и взе една монета.

— Как каза, че се казваш?

Той се огледа за свидетели. Един мъж в края на улицата, минаваше и не обърна внимание.

— Чарлз.

— И откъде те познавам?

Тя се пресегна и му подаде няколко монети. Той хвана китката й и я дръпна към себе си, убоде я с иглата и я прегърна силно, така че за страничния наблюдател изглеждаше като прегръдка.

Тя се опита да се извие, но той я превъзхождаше с 30 кг и неговият захват й нарушаваше баланса. Като остави спринцовката да стърчи в нея, той плъзна ръка по главата й, обърна лицето й към неговото и удави вика й в целувка.

Усещаше страх. Тя имаше смелостта да се опита да го ухапе, но това го възбуди. Той също обичаше да хапе. Впи зъби в долната й устна, след това тялото й започна да се отпуска.

Почти мъкнейки я, почти носейки я, той я завлече до камиона. Едно такси минаваше покрай тях, но не намали. След като я сложи отзад, той я заключи с белезници към металната пръчка, която беше прикрепил към фризера си. След това извади иглата от ръката й и отново я сложи в джоба си.

Тереза Меткалф разтърси главата си, сякаш се опитваше да я прочисти от нещо. Когато забеляза белезниците, тя започна да пищи.

На предната седалка Чарлз включи музика. От говорителите гръмна версия на „Сладура“, изпълнена на орган. Провери огледалата си и бавно излезе от пресечката. Тя отново изпищя, но той беше сигурен, че единствената й публика беше самият той.

— Аз викам, ти викаш, всички викаме сладоледаджията — ухили се той.

Ама че ден. Наистина, какъв ден. А само каква нощ го очакваше.

Купил беше три нови касети. Имаше намерение да записва и на трите.

— Само почакай да стигнем у нас — казва той на Тереза Меткалф, — тогава наистина ще има за какво да крещиш.

Тя беше прекалено упоена, за да го чуе.