Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (46)

Глава 44

Стълбата беше направена от стоманени пръти, ръждясали и хлъзгави. Слизането беше сложна операция, при която трябваше да подскачам на всяко стъпало, защото кракът ми отказа да се сгъне. Когато най-накрая стигнах пода, стъпих върху нещо.

— Господи, Джаки!

Бях върху крака на Хари. Той ме бутна и светна с фенерчето си в лицето ми. Макглейд беше по дупе в центъра на голямо слузесто петно.

Не, не беше слуз.

Беше кръв.

— Господи, Хари…

— Подхлъзнах се. Не е моята кръв.

Коремът ми се обърна. Съпругата.

Опитах да се свържа по радиостанцията и да кажа на Хърб, че сме на вярната следа, но тя не предаваше. Поиграх си с нея за няколко секунди, но вероятно под земята нямаше обхват.

Хари се изправи и удари главата си в тавана на тръбата, в която бяхме.

— Боже! От това ще ми излезе цицина.

Миризмата беше отвратителна — на човешки фекалии и разлагащи се животински останки. Няколко плъха минаха и се скриха в тъмницата.

Взех фенерчето от Хари. Слабият сноп лъчи едвам пробиваше тъмата и осветяваше няколко крачки пред нас.

— Е, накъде да тръгнем, лейтенант? Тръбата се раздвоява.

Насочих светлината в краката ни. Мръсотията се движеше наляво.

— Насам.

— Давай, Джаки. Ти си с жилетката.

Угасих фенерчето и се запромъквахме напред. След няколко метра тинята стигна до глезените ни, а миризмата беше така ужасна, че можех да я вкуся.

На два пъти спряхме, за да се ослушам. Единственият шум, който чувах, беше моето затормозено дишане, учестено от вонящия въздух и приличах на астматична. Ходенето наведена и с ранен крак ме бавеше и беше доста болезнено. Пипнах си панталоните в тъмното и разбрах, че отново са прогизнали с кръв. Проклетата рана никога няма да заздравее.

Но това сега беше последният ми проблем.

— Мисля, че объркахме посоката — прошепна Хари.

— Шшт.

— Връщам се. Бъди така добра да ми дадеш своята бронежилетка.

— Целуни ме отзад.

— Сега ли ти дойде романтичната вълна?

Наострих слух. Пред нас се чуваше звук, като от водна каскада. Явно бяхме в края на тунела.

Колко напред можеше да бъде убиецът? Като предположим, че познава каналите, досега Чарлз може да е на стотици метри.

Или да е зад ъгъла и да дебне в засада.

— Помощ…

Пред нас се чу немощен, молещ женски глас. Даян Корк беше още жива.

Забързах, водена от нуждата, и съвсем пренебрегнах болката. Радиото все още не предаваше. Опитах да се свържа и по мобилния, но нямаше покритие под целия този бетон. Стигнахме до нея след двадесетина метра, лежеше в мръсотията полугола, покрита с кръв и нечистотии.

— Даян, чуваш ли ме? — коленичих до нея с ранения ми крак опънат настрани. Пулсът й беше силен и стабилен. Погледнах раните. Имаше няколко прореза по гръдния кош и дълбока рана в ключицата, която за малко не беше стигнала до гръкляна. Клепачите й потрепваха и тя ме фиксира с поглед.

— Чу ви, че идвате, и избяга.

— Даян, ще те измъкнем оттук.

Поклати глава.

— Вървете след него.

— Така и ще направим. Но първо…

— Не! — Силата в гласа й ме стресна. — Не го оставяйте да се измъкне. Трябва да го хванете. Моля ви.

Погледнах Хари.

— Дай ми якето си.

Той го свали и зави Даян.

Сложих сакото си под ръцете и брадичката й.

— Няма да се измъкне, Даян. Обещавам ти. Трябва да те отведем в болница. Можеш ли да се изправиш?

Поклати глава.

— Трябва да я носим, Хари.

— Та ти не можеш дори да вървиш нормално. Как мислиш, че ще носиш друг?

— Ще се справя.

Няма да има повече жертви. Дори ако се налагаше да я носим до безопасно място цяла вечност.

Хари се съгласи, като внимателно повдигна Даян под мишниците. Тя болезнено изстена. Аз я хванах от другата страна и повдигнах коленете й, а краката ми трепереха под тежестта.

Щеше да е трудно, но щяхме да я извадим оттук.

— Джак! — гласът се чу зад нас, силен и познат.

Бенедикт.

— Хърб! Тук сме!

Трийсет секунди по-късно моят партньор се появи, газейки в канала, с още полицаи. Затрудненото му дишане и потното му чело ми подсказаха, че и той се чувства също толкова гадно в канализацията, колкото и аз.

— Корк е пред нас — извиках аз. — Изведете Даян оттук и известете патрулите. Трябва да покрием всички шахти в диаметър десет пресечки.

— След него ли тръгваш?

Кимнах.

— С него? — Бенедикт посочи с палеца си Хари.

Макглейд се ухили нагло.

— И аз се радвам да те видя, шишо.

— Хари се връща с теб. Арестувай го за възпрепятстване…

— Друг път — каза Макглейд. След това тръгна по тръбата.

Няма идеален вариант.

— Трябва да вървя, Хърб.

— Внимавай, Джак. Подкреплението е на път.

Разменихме тежки погледи и аз последвах Хари. Няколко крачки навътре в тъмата се спрях и се ослушах. Звукът от падаща вода се засилваше и чувах ехото от стъпки.

— По дяволите, Хари, чакай малко!

Гласът ми звучеше тихо, глухо, докато отекваше в канализацията.

— На няколко метра пред теб съм.

Когато най-накрая го настигнах, бях вир-вода като Хърб.

— Добре дошла отново, Джаки. Ще ми прочетеш ли правата?

— Когато всичко приключи, Хари, кълна се, че…

В същото време, когато чух изстрела, усетих куршума. Уцели ме в стомаха и ме хвърли на земята. Просна ме в мръсната вода, главата ми рикошира в цимента.

Чувството беше нечовешко, сякаш бях ударена в корема от влака стрела. Вдишах гнусния въздух на канала, останала без дъх. Болката беше толкова силна, че забравих за крака си.

Тръбата се освети от оръжеен изстрел и гръмотевици екнаха в ушите ми. Макглейд отвръщаше на изстрела. Затворени в бетонната тръба, пистолетът му защитаваше и двама ни.

Измина една дълга минута. Макглейд коленичи до мен и прокара ръка по тялото ми. Натисна диафрагмата ми и аз поех въздух. След това пъхна ръка под жилетката и опипа кожата ми. Не можех да разбера дали съм ранена, или не съм.

Хари освободи натиска и миг по-късно освети лицето ми с фенерчето.

— Жилетката е спряла куршума — или така ми се стори, че каза. Ушите ми все още бяха заглъхнали. — Можеш ли да се движиш?

Опитах се да говоря.

— Да.

Подаде ми ръка и аз се изправих. Тъмнината беше осеяна с малки светлинни, звездички плуваха пред мен. Мигнах два пъти и преглътнах.

— Жилетката си свърши работата — Макглейд ми подаде фенерчето и се наведе зад мен. — Ти върви напред.

Погледнах към ръката си и осъзнах, че все още стискам пистолета си. След това се раздвижих, единият крак пред другия.

Звукът на вода се усилваше. Усетих, че тръбата свършва и преминава в доста по-широка част. Главният канал. Ослушвах се и се взирах в мрака.

— Бързия влак ли чакаш? — сръга ме Хари. — Мърдай!

Запалих фенерчето и потърсих стълбичка, по която да се изкача.

Бум! Бум! Бум!

Три изстрела попаднаха в стената до мен, парчета бетон поръсиха лицето и врата ми. Скочих и се приземих на тераса, няколко крачки под мен, отчасти в отходните води. Оръжието ми отхвръкна.

Ярка светлина се насочи към тръбата, където бях преди секунди. После се насочи надолу по стената и ме заслепи. Аз присвих очи и се вгледах във фигурата зад фенерчето.

Джинджифиловият мъж се ухили, пистолетът му беше насочен към главата ми.

— Здравей и сбогом, Джак. Явно най-добрият победи.

След това изгърмя изстрел от тръбата над нас.

Хари.

Светлината се измести от лицето ми и Чарлз Корк се сви от болка. Опипвах наоколо за моето оръжие, но вместо това намерих ключовете. Включих фенерчето и Хари се спусна на терасата до мен.

Чарлз стенеше. Осветих го. Рамото му кървеше, а със здравата си ръка притискаше раната. Пистолетът му го нямаше.

Издишах въздуха, който бях поела.

Джинджифиловият мъж направи изкривена усмивка. Изглеждаше малък, жалък, като плъховете от канала, които си играеха зад него.

— Е, май ме хвана, Джак.

— Стани. Сложи си ръцете на тила.

— Не мога да стана.

Приближих се. Силите ми бяха на изчерпване и цялото тяло ме болеше и вонеше на мръсотии. Но честно мога да си призная, че никога не се бях чувствала по-добре.

— Обърни се по корем. Ръцете на гърба.

— Как ме откри?

— Ще разбереш в съда. Сега се обърни.

Чарлз Корк поклати глава.

— Няма да се върна в затвора.

След това се претърколи и падна в отходната вода.

Течението започна да го носи доста бързо. Той беше във водата, потопен до гърдите, със здравата ръка гребеше, за да се придвижва напред.

— Пак ще се видим, Джак! — извика ми той. — И то скоро!

Преди да реша какво да предприема, се чу ужасен шум и главата на Корк експлодира в червена струя.

Погледнах Макглейд. Прибра в кобура си магнума и сви рамене.

— Той се опитваше да избяга. Какво щеше да направиш — да скочиш в лайната и да го последваш ли?

Обезглавеното тяло на Джинджифиловия мъж се понесе в тъмата на повърхността на отходната вода. Показа се по течението няколко пъти и след това потъна.

След него тръгна легион от плуващи плъхове.

Хари се приближи, съвсем сериозен.

— Ей, Джаки — не си ми ядосана, нали?

Нищо не отговорих.

— Искам да кажа, че той беше боклук. Помисли само за парите, които спестих на данъкоплатците. Знаеш ли колко са скъпи процесите по тежките престъпления?

Открих оръжието на Чарлз. Беше 38-и калибър. Моят пистолет. Извадих найлонова торбичка от джоба си и го сложих вътре, като го държах за цевта.

— Джак, нали не мислиш сериозно да ме арестуваш?

— Умрял е при престрелката, Хари. Това ще пише в доклада ми.

— Така ме притесни. Мислех си, че все още си ми ядосана, че ти откраднах случая.

— Ти ми спаси живота, Хари.

— Да. Май така стана. Сега сме квит, наля?

Свих юмрук и го фраснах по челюстта. Беше достатъчно силен, за да го повали назад.

Разтърсих ръката си, кокалчетата ме боляха по прекрасен начин.

— Сега вече сме квит.

Хари избърса устата си и се ухили.

— Трябваха ти петнайсет години, за да го направиш. Сега по-добре ли се чувстваш?

Помислих малко.

— Да, по-добре.

— Тогава да се махаме от проклетия канал. Накърнява деликатната ми същност.

Първо обаче потърсихме оръжието ми. Когато го прибрах в кобура си, намерихме най-близката стълба към повърхността.

Секунди, след като се показахме от шахтата, група полицаи ни приближиха. Няколко униформени слязоха в канализацията, за да търсят трупа. Най-накрая радиото ми проработи и аз се свързах с Хърб.

— Жената е добре — докладва ми той. — Хвана ли го?

Толкова добре се чувствах, докато му отговарях.

— Хванахме го.

— Добре ли си?

— Идеално — казах аз и поех дълбоко от студения градски въздух. — Идеално.

— Мога ли да говоря с него? — Хари пресегна за моите слушалки. Дадох му ги и се отдалечих от суматохата, от просветващите сини и червени светлини и потънах в градската нощ.

Небето беше огромно черно одеяло, което се простираше във всички посоки. Погледнах нагоре и се опитах да видя звездите през смога. Не успях.

Но знаех, че са там.