Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (22)

Глава 20

Бях тръгнала към гардероба, когато се сетих за новия си пуловер. Беше вълнен, кафяв, „L. L. Bean“, и ме караше да изглеждам нежна и женствена. Той щеше да свърши работа, а за истинската среща щях да си запазя „Армани“, ако ми организират такава, разбира се.

Отидох до шкафа, за да намеря пуловера си, заедно с едни дънки. За щастие нямаше да изглеждам като поредната нещастна чиновничка на снимката утре. Обърнах се, за да си легна, когато нещо накара космите на врата ми да настръхнат.

Имаше някой в гардероба.

Не знаех как точно разбрах това. Някакъв инстинкт. Аларма на подсъзнателно, инстинктивно ниво. Но бях като парализирана, като диво животно в клетка, а сърцето ми сякаш се беше преместило в стомаха ми.

След това се задействах.

Надявах се да не съм се издала при тази пауза от вцепенението и направих две стъпки към нощното шкафче и пистолета си.

Като шепот, вратата на гардероба се отвори зад мен и натрапникът ми извика: „Не мърдай!“.

Аз мръднах. Хвърлих се за пистолета си, ръката ми хвана приклада, точно когато се чу изстрел. Усетих силен натиск в бедрото си, все едно бях ритната.

Паднах по корем на леглото и се превъртях с пистолет в ръка, стрелях два пъти по посока на гардероба. Една сянка избегна изстрелите и се шмугна през вратата на спалнята ми.

Държейки оръжието, насочено към вратата, аз се пресегнах към ключа за лампата на шкафчето и я включих.

Кракът ми беше в кръв.

Входната рана беше 8 сантиметра над коляното ми от вътрешната страна на бедрото. Кръвотечението беше равномерно, а не на тласъци. Нямаше болка, а само изтръпване. Но болката щеше да дойде, в това бях убедена.

Вдигнах слушалката, за да набера 911, но нямаше сигнал.

— Здрасти, Джак.

Думите ме удариха почти толкова силно, колкото и куршумът. Това не беше просто крадец на парите ми или на видеоплейъра ми. Това беше той — Джинджифиловия мъж. И той се обаждаше от телефона в кухнята ми. Натиснах два пъти бутона за прекъсване на връзката, но нямаше как да се свържа, след като слушалката не е на вилката.

— Здравей, Чарлз.

— Но как — а, явно си проследила рецептата. Умница си, Джак. Но нали знаеш, че не съм толкова глупав да си оставя истинското име.

Гласът му беше нежен и дрезгав.

— Да, ти си поредният Айнщайн. Колко време беше затворен в гардероба и седеше върху мръсното ми пране?

— Надявам се, че не съм уцелил артерия. Не искам забавлението да свърши така бързо.

— Може би трябва да дойдеш и сам да провериш.

— Никъде няма да ходя. Скоро ще те посетя. Когато изгубиш достатъчно кръв и реакциите ти се забавят.

Болката се появи. Червена и зла, накара зрението ми да се замъгли. Все едно ме бяха ударили с търнокоп. Хванах слушалката с рамо и стегнах с ръка мястото около раната. Дано някой от сградата да е чул изстрелите.

— Надявам се да не си тръгнеш — казах през зъби. — Полицаите ще са тук всеки момент.

— И защо да идват? Заради няколко пукота? Може да са от телевизор, рязко увеличен, или от кола с кофти ауспух.

— Обаждам се от мобилния си телефон в момента.

— Имаш предвид този в чантата ти до микровълновата ли?

По дяволите. Опитах се да седна, леглото ми беше прогизнало от кръв. Убиецът беше прав. Ако загубя много кръв, ще припадна. След това той ще се върне и ще си довърши работата.

— О, виж, снимки. Това сигурно е майка ти. Може като приключа с теб да попътувам до Флорида. Паднала е, както разбирам. Толкова е тъжно. Но аз ще мога да я вдигна пак на крака.

Прехапах устни, за да не отговоря и фокусирах цялата си енергия да сляза от леглото. Болката изкарваше сълзи от очите ми, но аз успях да се изправя на крака и да стигна до скрина. Извадих един плетен колан и го вързах около крака си над раната.

— Какво ще кажеш, Джак, да се отбия ли при майка ти?

— Знаеш ли какво си мисля, Чарлз? — Дръпнах турникета рязко и потръпнах от болка. Стаята започна да се върти. — Мисля, че си един тъжен човек, който не е получавал достатъчно любов, когато е бил малък. Или е това, или си паднал на главата си.

Той се изсмя.

— Не знаеш какво говориш. Хора като мен ги определят като психопати. Но това е жесток свят, Джак. Само силните оцеляват. А аз съм един от силните. Не съм по-откачен от акулата или от лъва, или от някой друг хищник на върха на хранителната верига. А аз съм цяла глава и рамене над теб и останалите в света, защото знам какво искам и знам как да го получа.

— Явно си падал по цялото стълбище.

Трябваше да седна или да рискувам да припадна. Болката беше мъчително живо същество, напълно разпалено и всяко движение беше агония за мен.

— Май ти се спи, Джак. Може да легнеш и да си подремнеш за малко.

Не ми прозвуча като лош съвет. Дишах малко учестено и ми беше студено, но като изключим болката, ме обземаше някакво спокойствие. Един сън би ми дошъл добре.

— Шок — казах на глас.

Избърсах малко пот от лицето си и се плеснах по бузите. Изпадах в хиповолемичен шок, състояние, което се получава от продължителна кръвозагуба. Ако припадна, просто съм мъртва.

Но при моето състояние нямаше как да го нападна. Какво, по дяволите, да правя?

Имах повече куршуми в скрина. Полуподскачайки, полувлачейки се стигнах до шкафа и замених двата патрона, които бях изстреляла. Имах нещо като план, но за да успея, трябваше да го разсейвам.

— Е, каква е истинската причина да убиваш тези момичета, Чарлз? Да не би твоят капитан от лагера за скаути да е бил много палав?

— Клише, Джак. Всеки иска да разбере причината. Сякаш има някакво копче, което като го включиш и човекът става убиец. Вероятно има нещо общо с природата или генетиката. Може би просто ми харесва. Знам, че ще ми хареса да ти дам специалния си подарък. Мислиш ли, че мога да използвам дупката от куршума в крака ти?

— Вероятно — промърморих аз, влачейки се към вратата. — Защото е наистина малка дупка.

От спалнята ми се излизаше в малък коридор. Кухнята беше вляво, нямаше видимост оттам. Но това не беше целта ми. Трябваше да стрелям от всекидневната си, през прозореца, който гледаше към „Адисън“.

— Ах ти, малка кучко! — мъжете никога не приемат шегите за малкия им пенис особено добре. — Ще те накарам така да викаш, че гърлото ти да прокърви.

— Обещания, обещания — бях хванала пистолета с две ръце, прицелих се и стрелях четири пъти в прозореца си.

Стъклото се пръсна навън и се надявах, че е посипало тротоара долу. Беше нощ, а в квартала винаги имаше обикалящи баровете младежи. Ако това не предизвика обаждане на 911, не знам какво би могло.

Вероятно моят нападател си помисли същото.

— Ще довършим това по-късно, Джак — тонът му беше рязък. — Доскоро.

Най-накрая затвори телефона. Наострих уши и чух как се затваря входната врата.

Когато полицаите пристигнаха, все още бях на пода, ръцете ми стискаха пистолета и се опитвах да остана будна.