Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (39)

Глава 37

Трябваше да се отърве от камиона.

Това не беше част от плана. Отпечатъците му бяха навсякъде по проклетото нещо. Дори и цял ден да търка, никога нямаше да го изчисти изцяло.

А отпечатъците му щяха да ги отведат при него. Никога не беше мислил да си променя самоличността. Никога не беше предполагал, че ще са толкова близо, за да му се налага.

Мислено прегледа всичко отново, разсъждаваше с какво разполагат.

Сега знаеха как изглежда. Но с малко боя за коса и бръснач можеше да се промени. Нищо не го свързваше с камиона. Открадна го в Детройт и сложи крадени номера от Илинойс. Нямаше разрешение за търговия. Шофьорската му книжка беше валидна, но на нея пишеше стария му адрес, защото не си направи труда да я смени, след като се ожени и се премести.

Но имаше няколко връзки с настоящия му адрес. Телефонната и електрическата компании. Данъчните. Кредитните карти. Банката. Ако ченгетата разберяха името му, щяха да могат да го открият без много усилия. А щом го откриеха, щяха да повдигнат обвинения. В своята самоувереност той беше оставил ДНК. Като помисли, не беше най-умното му действие.

Трябваше да действа бързо, да си направи нова лична карта. Можеше дори да отиде при един от онези лекари, които ти заличават отпечатъците на ръцете с лазер. Щеше да изчезне и да се появи някъде другаде. Можеше да напусне и държавата. Имаше достатъчно жени по света, с които да се забавлява.

Но първо трябваше да довърши работата си тук.

Взе автобуса до вкъщи, след като остави камиона на денонощен паркинг. За момента не мислеше за Джак. Цялото му внимание беше съсредоточено върху последната му жертва. Тя щеше да е най-лесна от всички. Нямаше нужда да я отвлича. Нямаше да му трябва камиона. Ако изиграеше добре картите си, и секонал нямаше да му трябва.

Взе телефона. Вече не се тревожеше за телефонни записи или проследяване. До утре всичко щеше да е приключило.

— Ало?

— Даян? Чарлз е.

— Чарлз?

— Знам, че не очакваш да ме чуеш. Не се разделихме по най-добрия начин. Как си?

— Добре. Добре съм. Излизам с един човек.

— Радвам се. Надявам се, че се отнася добре с теб. Виж, обаждам се, защото терапевтката ми…

— Ходиш на терапия?

— Да. От шест месеца. Помага ми да се справя с гнева.

Опитваше се да не се засмее, докато говореше.

— Ами, чудесно, Чарлз. Радвам се за теб.

— Искам услуга от теб, Даян. След като ме напусна, доста време отделих за самоизучаване. Терапевтката ми казва, че сега съм различен човек, но нося още много вина, че те нараних. Докато нося тази вина, няма да съм полезен на никого, включително и на себе си.

Четеше от тетрадка, надраскана с изреченията, пренаписвани отново и отново, докато не зазвучат убедително.

— Искам да те видя, Даян, за да ти се извиня лично. Ако знам, че си ми простила, ще мога да продължа напред.

— Прощавам ти, Чарлз.

— Позволи ми тогава да ти го кажа лично. Моля те! Нищо не ми дължиш, но някога бяхме влюбени. Това е последната стъпка в моето изцерение. Моля те! Нека те видя още веднъж.

Сдържа дъха си и чакаше отговора й.

— Добре. Кога?

— Какво ще правиш тази вечер? — попита Джинджифиловия мъж.

Озъби се в усмивка. Най-накрая щеше да използва поялника.