Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (49)

48.

Вероятно и Лабел бе имал предчувствието, че съдебните заседатели няма да се бавят, защото той и екипът му се появиха обратно в залата само след десет минути. Повечето от репортерите, които отразяваха процеса, също успяха да се върнат.

Бен наблюдаваше съдебните заседатели, докато се връщаха в залата един след друг. Израженията на всички бяха тържествени и сериозни. Изглеждаха изморени и нищо чудно. Но Бен забеляза и това, че никой от тях не поглеждаше към Кери. Дори един-единствен поглед. Защо избягваха да я погледнат?

Независимо от факта, че всяка жива душа отчаяно желаеше да узнае какво пише на малкото листче в ръката на председателя на състава, съдията не пропусна нито една тържествена формалност:

— Госпожо председател, успяхте ли да стигнете до присъда?

Една жена на средна възраст от предната редица, съдебен заседател номер три (която Бен за малко да отхвърли, но така и не го стори), отговори с ясен, макар и леко напрегнат глас:

— Да, Ваша чест.

— Пристав!

По нареждане на съдията Брент прекоси стаята и му занесе онова изключително важно листче хартия. Кейбъл го удостои с кратък поглед. Дългогодишният опит му бе помогнал да си изгради непроницаемо изражение. Нищо в него не подсказваше какво е решението. Той върна листчето на пристава.

— Не издържам повече — прошепна Кери. След всичко преживяно тази последна формалност вероятно беше повече, отколкото тя бе в състояние да понесе.

— Почти свършва — отговори Бен.

Тя пъхна ръка в неговата.

— Прегърни ме — помоли едва чуто и стисна пръстите му толкова силно, че почти спря притока на кръв в тях.

— Моля подсъдимата да стане, за да изслуша присъдата.

Кери се подчини. Бен и Кристина се изправиха от двете й страни.

— Госпожо председател — монотонно произнесе съдията, — бихте ли прочели присъдата?

Председателката разтвори листчето, което в този момент беше по-важно от всичко останало на света.

— По първото обвинение за съзнателно и предумишлено убийство на Джоузеф П. Макнотън, извършено по особено жесток начин, считаме подсъдимата Кери Луис Делкентън за…

«Защо винаги правят пауза на това място? — запита се Бен. — Да не смятат, че ги дават по телевизията?!»

— … за невинна.

Бен усети как някой го дърпа за ръката толкова силно, че едва не я откачи от рамото му.

— Невинна ли каза? — попита Кери. — Май каза невинна.

— Да — отвърна Бен и стисна дланта й. — Точно това каза.

— По второто обвинение — продължи председателката, — в непредумишлено убийство на Джоузеф П. Макнотън, считаме подсъдимата Кери Луис Делкентън за невинна.

Кристина нададе писък, Бен извика. Някои от репортерите в залата изръкопляскаха. Кери се хвърли в прегръдките на Бен.

— Благодаря ти — притисна тя глава към рамото му. — Много ти благодаря!

— Благодари на съдебните заседатели — каза Бен и погледна към тях. Всички бяха вперили погледи в Кери. — Заслугата е тяхна.

Кери се обърна към съдебните заседатели и размърда устни в безмълвно «благодаря», но продължи здраво да стиска шията на Бен.

— На теб дължа всичко — каза. — Ти ми повярва. Само ти!

Съдия Кейбъл удари с чукчето си:

— Все още не сме свършили, дами и господа. Бихте ли отложили празненството с още няколко минути?

Съдията произнесе няколко заключителни думи, насочени към съдебните заседатели и към адвокатите. Благодари на съдебните заседатели за положените усилия с искреност, която учуди Бен, защото подозираше, че Кейбъл най-вероятно не е съгласен с присъдата им.

— Госпожице Делкентън, съдът ви поднася извиненията си за изпитанието, на което бяхте подложена. Свободна сте да си вървите.

Той удари чукчето и най-сетне всичко приключи.

Кери стоеше до Бен като анаконда, която се готви да скочи.

— Кристина, сега вече ще ми позволиш ли? — попита.

— Какво да ти позволя?

— Да го целуна.

— Заповядай.

Кери подскочи и устните й се притиснаха към устните на Бен толкова силно, че и двамата останаха удивени. Целувката не беше дълга, но страстта, която се таеше в нея, беше огромна.

— Това е само прелюдията, великане. Да се омитаме оттук — каза тя и го дръпна към вратата.

— Чакай малко. Трябва да пренесем всички тези документи. Има доста писмена работа…

— Ще се справя — каза Кристина, но изражението й много приличаше на неодобрителната физиономия на майка на абитуриентка. — Вие вървете… да се смучете или каквото там ще правите.

— Благодаря, Кристина. Ще ти се обадя… — успя да каже Бен, преди Кери да го откъсне от мястото му.

Най-сетне напуснаха залата.