Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (23)

22.

— Всички обвинения са оттеглени! — Кристина танцуваше из коридора на кантората. — Освен това: «Съдът изказва съжаление за произтеклите от процедурата неприятности за подсъдимия». Ние спечелихме! — Тя подхвърли във въздуха заповедта на съдията и радостно заподскача около Бен. — Ние спечелихме, спечелихме, спечелихме!

— Това е чудесно, Кристина! — Бен вдигна заповедта от килима. — Няма ли извинение от прокуратурата?

— Ти да не би да очакваше да има?

— Не се надявах много, ама знае ли човек. След като натри носа на Лабел в залата, всичко е възможно. Целият трепереше.

— Да бе!

— Наистина. Едва ли някога е бил подлаган на такъв тормоз от току-що завършила адвокатка, която се явява на първото си предварително гледане.

— Е, явно е възможно — усмихна се Кристина. — Най-доброто от всичко е, че ръцете ти са развързани и можеш да се заемеш с делото «Делкентън».

— Кристина, позволи ми да ти благодаря. Справи се великолепно в залата.

— Добре, добре. Само ми плати навреме, става ли? Повечето клиенти на тази фирма са абсолютни голтаци.

— Не, сериозно, Кристина. Знам, че се наложи за кратко време да поемеш огромен товар и съм ти признателен.

Тя се наведе към ухото му и прошепна заканително:

— Ако искаш да изразиш признателността си, използвай устата предимно за говорене.

— Кристина, вече ти обещах…

— Да не би да не знам, че онази жена е в кабинета ти дори и сега, докато говорим?

— Кристина, трябва да се подготвиш за процеса. Мен ме чакат един милион неща…

— Да, но тя не може да ти помогне да направиш нито едно от тях. Вероятно дори няма да поиска да застане на свидетелската скамейка. Откога позволяваш на клиентите си да се мотаят наоколо, докато подготвяш делото?

Бен се намуси.

— В момента тя е много нещастна, Кристина. И е… самотна. Няма къде да отиде. Чувства се по-добре, когато е тук.

— Не се и съмнявам — заяви Кристина и стисна рамото му. — Не забравяй какво ти казах. Ако заподозра дори за миг, че си играеш на цуни-гуни с нашата клиентка, напускам. Сериозно ти говоря. По-скоро бих се върнала в «Рейвън, Такър и Таб», вместо да търпя това.

— Разбрано. Така и ще направя. Т.е. — нищо такова няма да правя.

— Добре — заключи тя, врътна се и отривисто закрачи към кабинета си.

Джоунс се появи на вратата на хранилището тъкмо навреме, за да види как Кристина профучава покрай него.

— Така ли празнува Кристина?

— Явно да.

— Ще върна шампанското в хладилника — кимна Джоунс.

Пола изхвърча от един от вътрешните кабинети. Обгърна с ръце Джоунс и му тикна под носа документите, които стискаше.

— Сладкишче, виж какво намерих! — Направо подскачаше от вълнение.

Бен изви вежди:

— Сигурно е печеливш билет от лотарията. Или покана за посещение на Бъкингамския дворец.

— Не, глупчо. Нова база данни.

— И какво вълнуващо има в това?

Джоунс сви рамене.

— За библиотекарите има — обясни услужливо, взе листовете от ръцете й и ги разгледа. — Ей, ама това е страхотно!

Бен не можеше да продължава да се бори с изкушението и се приближи към тях:

— Какво е?

— Професионалното досие на Джо Макнотън.

— Мислех, че са поверителни.

Джоунс ехидно се подсмихна:

— Нищо не е поверително, когато моето сладкишче реши да се прави на хакер. Може да се добере до всичко — дори до файлове на ФБР и на Министерството на отбраната. Успя да докопа тайната формула на кока-колата.

— Майтапиш се.

Пола му намигна:

— Ела ми на гости някой път. Имам още малко собствено производство в гаража.

— Погледнете това — каза Джоунс и посочи един ред на горната страница. — Нещо се е случило с Макнотън преди около година и половина.

— Нещо ли? Какво?

— Не знам. Но дотогава се е издигал главоломно в кариерата, а след това най-неочаквано и без никакви обяснения са го понижили до уличен патрул.

— Но преди да умре…

— А това е още по-интересно. Остава патрул само два месеца. След това отново го повишават — чак до сержант!

Бен се намръщи:

— Нещо не се връзва.

— Никак. Ама точно това е станало. Ето, погледни. Повишението му е скрепено с нов трудов договор, свидетел на който е сержант Бейли.

— Пола, можеш ли проследиш тая нишка? — попита Бен. — Разбери къде е тоз Бейли…

— Ако ми обещаеш да казваш «този», а не «тоз».

Бен наведе глава:

— Ще помоля и Лавинг да види какво може да изрови. Възможно е да няма никаква връзка с делото, но въпреки това ще се радвам да разбера какво се е случило с Макнотън, преди да умре.

Пола отлетя толкова бързо, колкото бе влязла. Бен грабна някакви документи от пощенската си кутия, отправи се към кабинета си и в същия миг забеляза привлекателна тъмнокоса жена, която тъкмо влизаше през входната врата.

Веднага я позна. Настръхна целият.

Жената изглеждаше елегантна и спокойна — може би твърде спокойна, сякаш полагаше съзнателно усилие да овладее нещо, което напираше отвътре.

— Извинете — обърна се тя към него, — аз съм Андреа Макнотън. Вдовицата на Джо Макнотън.

— Знам. Спомням си. — Глупав отговор, но явно в момента мозъкът на Бен не функционираше както трябва. Не можеше да повярва, че тази жена действително е дошла в кантората му.

— Идвам да се срещна с Кристина Маккол. Тук ли е?

— Ами… да… тук е. Мога ли да ви попитам…?

— Тя ме посети неотдавна и ми зададе някои въпроси. Опитах се да й кажа всичко, което знам, но след като си тръгна, си спомних още нещо. Нещо, което може и да е важно. Ако е свободна…

Бен най-сетне се отърси от смайването си:

— Ще я повикам.

Но още не беше направил и крачка, от кабинета му излезе друга жена. За нещастие не беше Кристина.

— Ти! — Кери се спусна напред с разширени от почуда и гняв очи. — Какво търсиш тук?

— Успокой се, Кери — опита да се намеси Бен. — Просто иска да поговори с Кристина.

— С Кристина ли? Защо?

— Свързано е с…

— Мислех, че сте на моя страна! — извика Кери. — Смятах, че мога да ви имам доверие.

— Наистина е така, Кери. Успокой се.

Тя отметна платиненорусата си коса.

— Искам тази жена веднага да си тръгне. Незабавно!

Лицето на Андреа застина, но тя не отрони и дума.

— Кери, бъде разумна — рече Бен.

— Разумна ли? Тази жена съсипа живота ми!

— Чакай малко! — стисна зъби Андреа. Очите й се превърнаха в малки, пронизващи точици светлина. — Ако говорим кой чий живот е съсипал…

— Изобщо не искам да разговарям с теб!

— Ти открадна съпруга ми! — изстреля в отговор Андреа. — Първо отне любовта му, след това — и живота му.

— Моля ви! — обади се Бен.

— За твое сведение — повиши глас Кери, — нищо не съм отмъквала. Той сам ми даде любовта си. И го направи, защото ти очевидно не си я искала.

— Малка кучка! — извика Андреа, а ноздрите й потръпваха от гняв. — Не си мисли, че знаеш всичко…

— Че защо иначе ще има нужда от мен? Не би ме потърсил, ако ти му даваше онова, от което се нуждае!

— Това не е вярно! — сподавено изрече Андреа. — Аз обичах Джо. Той също ме обичаше, докато не срещна теб. И докато ти не му се натрапи като малка уличница, каквато си всъщност.

— Нищо подобно!

— Как ли пък не!

— Джо те ненавиждаше! Затова дойде при мен. И това толкова те вбеси, че накрая го уби!

Андреа се нахвърли върху нея като пантера. Кери политна назад. Андреа я блъсна в стената толкова силно, че окачената там диплома падна с трясък. Макар да бе много по-дребна от Андреа, Кери се отбраняваше с удивителна сила. Тя налагаше другата жена отстрани по врата, докато ръцете на Андреа стискаха гърлото й.

Бен застана зад Андреа и се опита да ги разтърве. Обгърна талията й и я дръпна назад, но тя отново се стрелна напред. Двете с Кери се строполиха върху килима, вкопчени една в друга, и повлякоха и Бен със себе си.

— Джоунс! — изкрещя Бен. — Помогни ми!

Макар явно да не изгаряше от желание да се намесва, Джоунс се изправи иззад бюрото си. Междувременно Андреа бе приковала Кери към пода и я бе възседнала. Ръцете й държаха здраво главата на момичето, извиваха я и притискаха лицето й към килима. Кери размаха ръце и започна да удря Андреа по гърдите и краката. Андреа махна едната си ръка от лицето й и я заби силно в ребрата й. Кери изпищя.

Бен пъхна ръце под тялото на Андреа, стисна я и най-сетне успя да я дръпне от Кери. Но Кери се нахвърли отгоре й и се възползва от възможността да й върне юмрука в ребрата. Андреа изкрещя от болка.

— Джоунс! — извика Бен. — Хвани я!

Джоунс се опита, но Кери беше по-бърза от него. Докато Бен отдалечаваше Андреа от нея, тя се възползваше от всяка възможност, непрестанно се извърташе и не спираше да я удря. Андреа се опита да се предпази с крака. Джоунс най-сетне успя да хване Кери и изви ръцете й зад гърба, но щом видя Кери беззащитна, Андреа я ритна силно право в корема.

— Спрете! — кресна Бен. — Веднага спрете! И двете!

Бен и Джоунс издърпаха жените в два противоположни ъгъла на стаята. Схватката най-сетне приключи.

— Пуснете ме! — изкрещя Андреа.

— Не и преди да се овладеете! — отвърна Бен.

— Казах да ме пуснете!

— Трябва ли да викам охраната? Защото точно това ще направя, преди отново да сте се нахвърлили върху клиентката ми.

— Чухте ли какво ми каза тази жена?

— Не ме интересува какво ви е казала Кери. Аз я убедих да не повдига обвинение срещу вас, когато я нападнахте предишния път, но този път няма да го направя. Така че се успокойте.

— Но тя каза… тя каза… — Гневът на Андреа се стопи така бързо, както я бе връхлетял, и тя избухна в сълзи. Свлече се на колене и заплака толкова високо и силно, сякаш никога нямаше да спре. — Тя ми отне съпруга… — успя да продума сред накъсаното си, ускорено дишане, раздирана от ридания. — Тя… ми отне… всичко…

— Извинявай, шефе — обади се Джоунс. Изражението на лицето му подсказваше, че никак не му е забавно. Кимна към Кери, която все още се опитваше да се отскубне от ръцете му: — Какво да правя с тази?

— Заведи я в кабинета ми — изръмжа Бен. — И заключи вратата, ако трябва.

Джоунс помъкна Кери към кабинета, като за всеки случай продължаваше да я стиска.

Андреа цялата се тресеше. Изглеждаше направо съсипана от мъка. Главата й се люлееше, ръцете й бяха здраво стиснати между краката.

— Аз го обичах — изрече едва чуто. — Наистина го обичах.

— Убеден съм, че е било така — отвърна Бен. В този момент надзърна в очите й и й повярва.

Постепенно мъчителните й ридания утихнаха. Бен й подаде носни кърпички. Тя се изправи несигурно.

— Мисля, че… е най-добре да си вървя.

Бен я подкрепяше за лакътя.

— Нали искахте да кажете нещо на Кристина? — напомни.

— Вече не — сурово го изгледа Андреа.

* * *

На улицата, точно зад кантората на Бен Кинкейд, двама мъже седяха в една паркирана кола. Заелият мястото до шофьора — огромен мъж с изключително късо подстригана коса — нагъваше лакомо китайска храна от картонени кутии. Другият, на шофьорското място, гледаше с уред за нощно виждане.

— Все още е в кантората — промърмори Матюс, без да отлепва очи от окуляра. — Брои звездите ли, какво ли?

— Може да е видял падаща звезда и да си пожелава нещо — изломоти Мечока. Устата му беше натъпкана с храна.

— Може пък да се чуди дали да не се хвърли през прозореца — свали бинокъла от очите си Матюс. — Дано да е така.

— По-вероятно е да благодари на щастливата си звезда — каза Мечока и натъпка още спагети в устата си. — Не мога да повярвам, че се отърва от обвиненията. Ама че гадост!

— Да, но нали все пак успяхме да възобновим делото «Делкентън». Усилията ни не бяха съвсем напразни. Трябва просто да измислим някакъв друг начин да притиснем Кинкейд до стената.

— Не знам, Арлен. Дали да не се откажем?

— Джо Макнотън щеше ли да се откаже? — сурово попита Матюс.

— Ами… Не знам…

— Не, нямаше. Ние също.

— Арлен…

— Джо неведнъж ти е спасявал задника, Франк, и ти много добре го знаеш.

— Така е, не го отричам, ама като че ли в този случай…

— Джо ми беше партньор, забрави ли?

— По дяволите, Арлен, как да забравя? Нали все това повтаряш.

— Познавам го още отпреди да постъпим в полицията. Беше най-добрият ми приятел чак до смъртта си. Ако с мен се бе случило нещо, той щеше да отмъсти. И нямаше да се откаже само защото нещата малко са се позакучили.

— Сигурно е така, Арлен, ама все пак…

— И Андреа познавам оттогава. Знаеше ли това? — Внезапно суровото изражение на Матюс се смекчи. — Беше голяма красавица, преди да се ожени за Джо. Не че и сега не е хубава. Аз я открих. Отначало излизаше с мен. Прекарали сме страхотни мигове заедно. Тази жена е истинска тигрица, повярвай ми. Беше нещо специално — веднага прозрях това. Бяхме много близки или поне аз така смятах. След това се появи Джо, двамата станаха гаджета и… се ожениха след шест месеца. — Той замълча, сетне гласът му някак странно потрепери: — Наистина обичах Андреа. — Извърна очи и добави: — Така че, Франк, имам поне две причини да не се отказвам. Трябва да го направя заради Джо. И заради Андреа.

В колата настана мълчание. Мечока поразмърда огромното си туловище върху седалката и се загледа към парка «Ла Фортюн». Без улични лампи, които да осветяват огромната площ, паркът изглеждаше мрачен и страховит като горите в приказките на братя Грим — опасно място, където човек със здрав разум не би дръзнал да отиде.

— Знаеш ли, Арлен — подхвана Мечока, — не исках да ти го казвам, но според мен Бари се е разприказвал. Пред онзи Лавинг, нали се сещаш? Дето работи за Кинкейд.

Очите на Матюс бяха студени и неподвижни.

— Знам.

— Така ли?

— Знам почти всичко, което става в този град, Франк.

— Но след като Бари се е раздрънкал, не знам доколко е безопасно…

— Бари не знае нищо. Нищо конкретно. Само слухове. Неясни планове. Той е извън играта.

— Така е, ама ако Кинкейд надуши за «синята преса» и…

— Би било чудесно.

— Моля? — слисано примигна Франк.

— Чудесно. Точно както съм го планирал.

Франк се замисли, сетне бавно изрече:

— Знаеш ли, Арлен, аз не съм толкова тъп, колкото смятат повечето хора, но нямам никаква представа какво искаш да кажеш.

Матюс въздъхна уморено:

— Ако Кинкейд повярва, че ние стоим зад онази работа с ножа в кантората му, и сметне, че щом обвиненията са оттеглени, значи е успял да обезвреди тази бомба, ще реши, че вече е в безопасност. Че се е отървал от «синята преса». — Той замълча и погледна Франк в очите: — Затова няма да очаква друг удар. Няма да очаква, Мечок, никой на негово място няма да очаква! — Очите му потъмняха и се присвиха: — И тъкмо когато се почувства в безопасност, когато реши, че вече нищо не можем да му направим, ние ще го разпънем на кръст.