Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (26)

25.

— Не се ли доближаваме поне малко до истината?

Кристина седеше на заседателната маса и дирижираше хаоса, предшестващ процеса, който цареше навсякъде около нея. От време на време възбудено крачеше от единия до другия край на масата, увила около пръста си кичур коса. «Значи, когато казват за някого, че си скубе косата, било само фраза», мислеше Бен. Боеше се, че ако това продължи още малко, той няма да е единственият в офиса с плешивина на главата.

— Вие не разбирате ли, че отиваме на процес? Утре сутринта! По обвинение в углавно престъпление!

Джоунс и Лавинг не изглеждаха особено впечатлени.

— Дааа — обади се Джоунс. — И преди се е случвало. И никога не сме били готови в нощта преди процеса. Никога няма да бъдем. Никой не е готов. Според мен това е нещо, присъщо на процесите.

— И все пак — изсумтя Лавинг — този път е по-лошо отпреди. Какво става?

Джоунс веднага пое хвърлената ръкавица:

— Това се дължи на факта, че преди имахме агресивна и хиперефикасна правна помощничка, а сега имаме втори адвокат. Затова сме свършили два пъти по-малко работа. — Той се обърна към Бен: — Шефе, сега, когато тя е адвокат, можем ли да си наемем нова Кристина?

— Ще прегледам бюджета — изви вежди Бен.

— Не си прави труда — раболепно се отзова Джоунс.

Кристина се ядоса:

— Вижте какво, мъгли такива, въпросът е сериозен. Лабел сигурно ще е подготвил тежката артилерия, да не говорим за цялата армия подчинени, които ще му помагат. Ще ни накара да изглеждаме пълни аматьори, а това е абсолютно неприемливо. Животът на една жена е в опасност.

Джоунс запърха с мигли.

— Да не говорим за чисто новата ти професионална репутация.

— Виж какво… — Погледът й би угасил горски пожар.

Бен се надигна от стола си:

— Може би сега е моментът да ме осветлите за новините, които не можах да науча по-рано…

— Защото се опитваше на всяка цена да дадеш възможност на някой въоръжен до зъби мафиот да те убие.

Бен не й обърна внимание.

— Разбра ли какво искаше да ти съобщи Андреа, Кристина? — продължи.

— Не. След онзи красив побой в нашия коридор тя не желае да разговаря с никого от нас. В това число и с мен. Дори не отваря вратата.

— Страхотно. Не се отказвай.

— Разбира се, че няма. Бог вижда, че нямам какво друго да правя, освен да тормозя вдовици.

— Какво смяташ за нея все пак? Нали знаеш, че според Кери тя е главният ни заподозрян.

Кристина се замисли, преди да отговори:

— Трудно ми е да кажа. Разказва историята си много трогателно. Направо ще ни разбие от свидетелското място, освен ако не я накараме да избухне и да се нахвърли върху някого. — Поколеба се и продължи: — Но има и друго. Останах с усещането, че нещо я тревожи. Нещо, за което не ни казва. Или може би някой. Обаче нямам никаква представа какво може да е.

«Интересно — помисли си Бен, — но за нещастие не ни помага особено.»

— Някой знае ли къде е Кери? Обадих й се и я помолих да дойде.

Кристина кимна:

— Аз също й се обадих и я помолих да не идва.

— Какво? — слиса се Бен.

— Чу ме.

— И защо, ако смея да попитам, реши това на своя глава?

— Защото ни чака много работа — изстреля в отговор Кристина, — а не можем да я свършим, ако вие двамата се…

— Извинявай, но според мен дипломата по право ти е завъртяла главата.

— Глупости! Просто знам, че няма да стигнем доникъде, ако ти си зает да опипваш…

— Хей! — възкликна Бен. Лицата на Джоунс и Лавинг бяха застинали от удивление. — Не пред децата!

Кристина отчаяно поклати глава.

— Лавинг, научи ли още нещо от онова ченге, твоя информатор? Бари кой беше? — попита след малко.

— Говорихме, но той не ми каза много — отвърна детективът.

— Бои се от отмъщение ли?

— Да, но според мен изпя всичко, което знае.

— Е, да смятаме ли, че няма какво повече да очакваме от «синята преса»?

— Не бих разчитал на това. Според мен няма да престанат, докато Матюс не получи инфаркт или Кери не бъде осъдена.

— Което няма да стане — категорично заяви Бен, — ако мога да го предотвратя.

— За нещастие, това е едно доста голямо «ако» — тихо вметна Джоунс.

— Къде е единствената ти, истинска любов, Джоунс?

— Не съм я скрил в джоба си. Пола сигурно е в библиотеката. Опитва се да събере още информация за Джо Макнотън и за тайнственото му пропадане и повторно издигане в кариерата.

Бен кимна:

— Интересно ми е какво ще открие. От думите на Катрона разбрах, че в полицейското управление става нещо мътно. Нещо, в което е замесен и Макнотън. Или пък Матюс и неговият специален отряд. А може би и двете.

— Искам да попитам нещо във връзка с това, Капитане — обади се Лавинг.

— Какво?

— Ако част от момчетата са взимали подкупи или са били обвързани с Катрона по някакъв начин, защо той ще изгаря от такова нетърпение да ти го каже?

— Добър въпрос — каза Бен, потупвайки се по брадичката, — но за съжаление не знам отговора му. — Погледна към Кристина, която беше слязла от масата и бе започнала да рови из купчините документи. — Готов ли е бележникът ми за процеса?

Тя му хвърли враждебен поглед.

— Да, Бен, нашите бележници за процеса са готови!

Опала! Трябваше да свиква с това.

— Веществените доказателства?

— О, да. Само ми се иска някои от тях да бяха наши доказателства, а не на обвинението.

Бен кимна:

— В такъв случай май свършихме всичко, което може да се направи днес.

Кристина го измери с гневен поглед.

— Ти майтапиш ли се? — викна. — Бен, не сме изработили стратегия за защита! Не разполагаме с алтернативно обяснение за това — какво се е случило с Макнотън. Нямаме дори прилично алиби.

— Така е, но и няма да се сдобием с тези неща тази нощ. На Лабел ще му е нужна поне седмица, за да изложи тезата си по делото, а през това време ние ще продължим да разследваме. Може и да ни провърви.

— А ако не ни провърви?

Бен почука с пръсти по масата:

— Извинявай, но не трябва ли аз да се тревожа, а ти да ме успокояваш?

— Така беше, преди да се дипломирам. А сега сама мога да се сражавам с най-добрите от тях.

— Жалко, предпочитам някой да държи ръката ми, а не да я извива.

— Нали затова си имаш сладката ни малка клиентка.

Лицето на Бен окаменя.

— Вижте, само си губим времето — изрече бавно и погледна часовника си. — Късно е, уморени сме, изнервени сме и се дразним един друг. Някои от нас стават доста нападателни — стрелна с очи Кристина, — от което, не се съмнявам, всички останали се чувстват неудобно.

— Всъщност на мен ми е доста забавно — подхвърли Джоунс.

— Тази вечер нямаме какво повече да вършим. Затова хайде да се прибираме и поне да се наспим. Повярвайте ми, така е най-добре.

— Не съм приключила — възрази Кристина. — Искам да прегледам свидетелските показания.

— Толкова пъти си ги преглеждала, че сигурно ги знаеш наизуст.

— Просто ще се почувствам по-добре, ако отново им хвърля едно око. Искам да се уверя, че не сме пропуснали нищо.

— Не е необходимо.

Тя сведе поглед:

— Ти… просто не разбираш.

— Напротив. Спомням си първия си процес. Помня колко бях нервен, колко бях убеден, че на всяка цена ще сбъркам някъде. И точно така стана, но успях да го превъзмогна. Ти също ще съумееш. Гади ли ти се вече?

— Много. Нищо не мога да задържа в стомаха си.

— Треперят ли ти коленете?

— Като махало са. — Тя вдигна глава и попита: — По-добре ли става, след като минеш през няколко процеса?

— Не съвсем, но човек се научава кога е време да се прибере у дома и да се наспи.

Тя се засмя:

— Добре. Ще преклоня глава пред гласа на опита.

— Браво на теб. Гасете след пет минути. Всеки, заловен на територията на кантората, ще бъде глобен половин заплата.

Джоунс се изправи.

— Половината на нищо е пак нищо! — отбеляза ухилен.

* * *

Тя излезе от асансьора и тръгна по тъмния коридор с дебела папка документи под мишница. Входната врата на кантората беше заключена, но тя си имаше ключ. Тихо превъртя резетата и влезе вътре, без да заключва отново. Щеше да остане само няколко минути.

Знаеше, че Бен ще се разсърди, ако разбере, че е идвала, но трябваше да провери нещо и не можеше да чака до сутринта. Освен това добре знаеше, че шансовете й да спи през нощта са направо нищожни. Ако я измъчваше някаква подробност, която не можеше да разреши, щеше да се върти в леглото до сутринта.

Включи компютъра на Джоунс. Внезапно бликналата синя светлина й напомни, че не е запалила осветлението. А може би така беше по-добре — и бездруго не трябваше да е тук. Натисна копчето на настолната лампа върху бюрото на Джоунс. Шейсетватовата крушка донякъде вършеше работа, но не съвсем.

— Няма да стане така — промърмори, отдалечи се от бюрото и изведнъж застина. — Има ли някой тук?

Не можеше да си обясни защо, но по някаква причина внезапно доби отчетливо усещане, че не е сама.

Дали не беше чула нещо? Не точно. По-скоро беше усетила нещо. Нечие присъствие. Топлина, която се излъчваше от нечие тяло… някъде. Но ако имаше някой тук, защо, за бога, не й отговаряше?

— Попитах има ли някой тук. Обадете се!

Отговор не последва, но тя беше сигурна, че не е сама.

Скочи от бюрото и хукна към ключа за осветлението на срещуположната стена. Изведнъж се блъсна в нещо, което не би трябвало да е там.

В някого.

— Кой си ти?

Почувства как две силни ръце я сграбчват и я долепват до стената. Вгледа се в нападателя си, но не успя да различи чертите му.

Заудря го по гърдите с юмруци.

— Кой е? Кой си ти? — завика.

Когато нападателят най-сетне проговори, гласът беше зловещо приглушен, сякаш идваше от много далече:

— Считай ме за дългата ръка на справедливостта.

— И какво трябва да значи това, по дяволите? — продължи да се дърпа тя.

— Справедливостта не е възтържествувала.

Косъмчетата по врата й настръхнаха. В този глас имаше нещо нечовешко, нещо грубо, режещо като тъп нож.

— Виж, не знам кой си, нито какво правиш тук, но…

— Време е правосъдието да започне да пипа по-твърдо.

Почувства, че ръката на нападателя пуска нейната. Реши, че това е шансът й да се измъкне. Рязко се дръпна встрани и получи силен удар в корема.

Преви се одве, болката беше толкова остра и внезапна, че не можа веднага да разбере какво й се е случило. Притисна ръце към корема си.

По ръцете й имаше кръв. Много кръв.

Шокът беше по-силен, отколкото бе в състояние да понесе, повече, отколкото разсъдъкът й можеше да обеме. Нападателят я пусна и тя се свлече на пода.

— Кой… си…

Отдръпна ръце от корема си. Бяха топли и лепкави. Макар да беше тъмно, знаеше, че губи много кръв, при това бързо. Чу стъпки. Нападателят вероятно си тръгваше.

— Защо… защо…

Кръвта образуваше локва около сгърченото й тяло. Опита да извика за помощ, но установи, че няма сила. Можеше само да лежи там безпомощна и да кърви обилно.

И тогава изведнъж я връхлетя болката. Осъзна с пълна сила онова, което й се бе случило. Коремът й беше разпран.

Стисна здраво зъби и опита да се пребори с болката. Никога не бе изпитвала подобно нещо, нито веднъж през живота си. Сякаш беше натрошена, изкормена, безвъзвратно разкъсана на парчета.

Главата й пулсираше. Струваше й се, че усеща как кръвта й минава през сърцето, тупти в слепоочията й и изтича на пода. А заедно с нея си отиваше и силата й. Отпускаше се в плен на съня или на нещо, подобно на сън. Нареди си да му се противопостави. «Не му се давай! — каза си. — Ако заспиш сега, никога няма да се събудиш.»

Още един болезнен спазъм премина през тялото й. Какво й стори онзи човек? Не бе в състояние да си представи какво може да бъде толкова болезнено. От болка очите й се напълниха със сълзи.

Това ли означава да умреш? Така ли се чувства човек?

— Моля ви… помощ… — промълви тя, но нямаше никакъв шанс някой да я чуе. Клепачите й натежаха, не можеше да ги държи отворени. Очите й се затвориха и тя бе благодарна за това. Не знаеше дали ще се събуди отново, но в този момент сънят, или каквото там беше, й се струваше като блажено избавление.

Главата й клюмна назад и тя изгуби съзнание. Кръвта продължи да струи от раната, да се събира около нея, да лъкатуши… Накваси роклята й, чорапите, зацапа табелката с името й — обикновена карта на библиотекар от окръжната библиотека в Тулса — и четирите букви от малкото й име.