Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (18)

17.

Кърк залиташе по Стъргалото, поставяше механично единия крак след другия и нямаше никаква представа къде, кога и защо отива. Колко пъти се бе насилвал да излиза, да скита из най-долнопробните части на града късно през нощта, да си търси белята и обикновено да я намира? Да се разправя с хулигани, с продавачи на наркотици, със сводници и проститутки и…

Опита се да изтрие грозната дума от паметта си, но безуспешно. Това беше думата, която онези копелета бяха използвали в съда, за да очернят Кери. Така я наричаха само защото беше принудена да се съблича в онзи противен клуб, само защото се срещаше с онова гадно ченге. Не беше справедливо. Тя не беше направила нищо лошо. Дълбоко в себе си беше добро момиче, чисто и непокварено. Беше му сестра, за бога! Тези нещастници не знаеха какво става в душата й. Но той знаеше. Знаеше. Те…

Пред себе си съзря небесно видение, красива женска фигура, малко по-висока от метър и петдесет, с платиненоруса коса.

Кери? Не можеше да види лицето й, но дори и от такова разстояние бе сигурен, че е прекрасно. Усети как коленете му се подкосяват и сърцето му се устремява към нея.

Кери! Дали не беше дошла да го търси? Дали не идваше да го отведе със себе си? Беше ли му простила за онова, което бе сторил?

Той се втурна напред с протегнати ръце.

— Кери! — извика. — Кери, аз…

Младата жена с боа от пера и с изкуствено кожено палто се извърна към него:

— Искаш ли да се позабавляваме, сладурче?

— Кери?

— Наричай ме Кери, ако искаш, сладурче. Можеш да ми викаш както си щеш.

Не беше Кери. Беше проститутка. Уличница. Съвсем истинска.

— Извинете. Взех ви за… друга.

— Мога да бъда всяка друга, сладурче. Ще бъда каквото…

— Остави ме на мира!

Младата жена бързо отстъпи и погледът й се стрелна към един прозорец на третия етаж на сградата зад нея, откъдето вероятно я наблюдаваше сводникът й или пък някой здравеняк, който трябваше да я охранява. И в двата случая за Кърк беше най-добре да изчезва. Не че би имал нещо против един хубав бой, но напоследък твърде често му се случваше. Докосна с ръка грапавия белег на челото си. Беше готов за ново приключение.

— Извинете — промърмори и обърна гръб. Зави надясно от Стъргалото и се запъти към Чери стрийт. Гледаше да се отдалечи възможно най-много от евентуално отмъщение.

Единайсета улица и най-вече частта от нея, известна като Стъргалото, имаха напълно заслужената репутация на най-долнопробното място в Тулса. Тук беше най-лесно да си хванеш проститутка на каквато и да е цена и по всяко време на денонощието. Тук беше най-лесно да си купиш наркотици. Тук процъфтяваха и повечето останали пороци. Това бе мястото, където трябваше да дойде човек, ако иска да се забърка в нещо. Или, какъвто беше случаят с Кърк, ако искаше да получи наказанието си.

Неонов надпис, половината букви от който бяха изгорели, осветяваше улицата пред него. Пишеше «Бутик Рейнбоу» — или поне така е пишело някога, когато всички букви са светели. И ако сведенията, които хазяинът на дупката, превърнала се в негов дом, му бе дал, бяха верни, тук щеше да открие още един слуга на порока.

Татуировчик.

Кърк отвори скърцащата врата. Тя заяде и той се запита колко ли работа има това място напоследък. Огледа малкото помещение. Беше тъмно. Въздухът бе толкова прашен, че се дишаше трудно.

По всичко личеше, че се намира в основното помещение. По рафтовете се мъдреха всякакви такъми — наргилета, купички и какво ли още не. Гореше тамян, който подсилваше и бездруго непоносимата воня. До единия прозорец стърчаха двама мършави младежи на около двайсет години — явно наркомани. За тях идването тук вероятно се равняваше на посещение в Сиърс^[1].

«И всичко това е съвсем легално», каза си Кърк, докато вървеше по пътеката. Продажбата на приспособления за вземане на наркотици бе напълно законна в щата Оклахома, стига човек да посочи някаква несвързана с наркотиците нужда от тези джаджи. Борбата с петли също бе позволена в този щат. Залагането на коне — също. Дори носенето на оръжие бе разрешено в Оклахома. Но не и слагането на татуировки. Татуировките бяха незаконни. Нали не искаме да покваряваме младите хора?

В дъното на помещението Кърк забеляза врата, закрита със завеса от евтини разноцветни мъниста. Вероятно търсеше точно това. Един невероятно дебел човек държеше под око вратата. Пазачът, несъмнено.

Кърк махна с ръка на великана и му се усмихна:

— Не съм ченге.

Явно биячът не видя причина да не му повярва. Изръмжа нещо в отговор и отново забоде поглед в порносписанието, което зяпаше.

Кърк разтвори мънистата и влезе във вътрешната стая. Светлината беше бледа, но той успя да различи съсухрена фигура, приведена над масата. Лампа със зелен абажур, провесена от тавана, беше единственият източник на светлина в малкото помещение.

По стените, макар и едва видими, се мъдреха стотици модели за татуировки — пълен набор, като се започне от котвите и пеперудите и се стигне до добрата стара Богородица.

Беше попаднал където трябва.

Мъжът до масата изглеждаше на около триста и две години, но Кърк предположи, че непрекъснатото висене в тази противна стаичка вероятно състарява за части от секундата. Брадичката и горната му устна бяха покрити с рядка брада, устата и лицето му бяха мръсни. От него лъхаше силна миризма, която подсказваше, че господинът явно не се е къпал, откакто е бил жизнерадостен юноша на двеста и дванайсет години.

Старецът не беше кой знае какъв домакин и изобщо не му продума. Кърк реши, че явно ще трябва пръв да разчупи леда.

— Тук ли може човек да си направи татуировка?

— Рисунка върху тялото. — Докато говореше, челюстта на стареца сякаш скърцаше. — Татуировките са незаконни.

— Разбира се, исках да кажа рисунка върху тялото. Точно това ми трябва.

Мъжът леко се размърда.

— К'ва точно искаш?

— Ами… не знам — каза Кърк и махна с ръка към стената. — Някоя от тези. Всичките. Която и да е.

Мъжът се намръщи:

— Обикновено клиентите избират модела.

— Ама това не е ли малко глупаво? — попита Кърк. — В крайна сметка аз не знам нищо за татуировките. Ти си спецът.

— Къде я искаш?

Кърк се замисли за момент.

— Къде боли най-много?

— Не правя такива татуировки — отвърна старецът свадливо. — Нито по циците, нито по гениталиите. Аз съм професионалист.

— Ами на гърба? Там боли ли?

— Доста. Ама на гърдите боли повече — присви очи дядката. — Да не би да искаш да те боли?

— Няма значение. Избирам гърдите.

— Виж, момче, не съм тук, за да причинявам болка на хората. Ако така ти е кеф и си търсиш бърз тек, ще ти препоръчам една мадама от Стъргалото…

— Не спя с курви! — изкрещя Кърк и тутакси отмести поглед встрани, засрамен от избухването си. — Просто искам да си направя татуировка.

— Добре, клиентът винаги има право — заключи старецът и се пресегна да вземе иглите си, които киснеха в някаква мътна синя течност. — Картинка ли искаш, или букви?

— Кое от тях…

— Буквите болят повече — изпревари въпроса дядката и цъкна с език, докато подсушаваше върховете на иглите. — Човек не би предположил, но е точно така. Особено ако ги оцветиш.

— Тогава точно това искам, приятел. На гърдите. — Кърк извади от джоба си банкнота от сто долара и я хвърли върху работната маса. С бързината на анаконда старецът се пресегна и пъхна парите в джоба си.

Кърк посочи тапицирания стол в ъгъла:

— Там ли да седна?

— Там. — Мъжът се приближи и за пръв път огледа внимателно лицето на Кърк. — Какво е станало с теб, мамка му?

Кърк докосна лицето си, подуто на места, с все още насинено око и ненапълно зараснал белег напряко през челото.

— Сбих се.

— Сериозно? С какво — с трактор ли?

— Не, с трима пънкари, които искаха да откраднат един телевизор.

Старецът се отдръпна:

— Ти да не си ченге?

— Просто съм съвестен гражданин.

— Който държи да пукне.

— Може би — тихо каза Кърк. — Може би.

— Виж, ако имаш някакви проблеми, аз не искам да…

— Просто направи проклетата татуировка, става ли?

Старецът се понамуси, след това приготви иглите си и отхлупи няколко съдчета с боя.

— Какво искаш да пише?

— Не знам. Нещо дълго. С много големи и оцветени букви.

— Някои хора искат да пише тяхното име. Или на гаджето им.

— Много е кратко — отсече Кърк. — Дай нещо друго.

— Името на някой друг? На твоя идол? Или пък прякорът ти?

— Не, не.

— Супермен? Дългия Джон? Машина за секс?

— Без мръсотии, старче.

Старецът се изправи.

— Ама какво ти става, по дяволите! Хората идват тук, след като си наумят какво точно искат.

— На теб какво ти пука бе, дядка? Просто избери нещо.

— Аз съм художник, мамка му! — извика старецът и тресна иглите о масата. — Гордея се с работата си.

— Художник ли? — изсмя се Кърк. — Ти си престъпник, ето какво си, дърта сврако. Забрави ли, че нарушаваш закона?

— Разкарай се — изръмжа мъжът.

— Няма начин, задник такъв. Ти ми прибра парите, а сега ще ми дадеш онова, за което съм дошъл, или ще направя така, че работата да се размирише и да те затворят най-малко за година.

— Ти за кого се мислиш, бе…

— Казах ти какво трябва да направиш! — изрева Кърк. — Действай.

Очите на стария човек щяха направо да изхвръкнат от орбитите си. Юмруците му бяха толкова здраво стиснати, че Кърк очакваше крехките му кости да се строшат всеки момент.

— Добре — изгъгна старецът най-сетне. Взе едно шише от близката полица и изсипа някаква смрадлива течност върху носна кърпа. — Но ще трябва да те приспя.

— Не! — изкрещя Кърк. — Искам да усещам. Искам да усетя всяко…

— Толкова по-зле.

В следващия момент напоеното с хлороформ парче плат се озова върху устата на Кърк и след десетина секунди той заспа дълбоко.

* * *

Кърк се изкашля и се събуди. Седеше на неудобен стол в главното помещение на «Бутик Рейнбоу». Срещу него се бе разположил дебелакът и пушеше пурета. Беше забил нос в друго секссписание с лъскави снимки на голи жени в неприлични пози.

— Къде е майсторът на татуировки? — попита Кърк, когато можеше да си служи с устата си.

— Татуировките са забранени — отвърна мъжът, без да вдига поглед.

— Добре де, оня, дето прави рисунки върху тялото.

— Отиде си. Няма да се върне скоро.

— Кучи син! — Кърк започваше да усеща някакво едва доловимо боцкане по гърдите. — Направи ли го?

Мъжът сви рамене:

— Ти ми кажи.

Боцкането се усили. В действителност направо го болеше.

— Болят ме гърдите.

— А така! — Лека усмивка заигра върху устните на мъжа. — Огледалата са ей там — кимна той по посока на най-близката стена.

Кърк се доближи до огледалото в цял ръст. Разкопча ризата си и широко я разтвори.

С големи, дебели и разноцветни букви там пишеше «Кастрат». Завинаги.

Зад него се разнесе хриптящ смях. Дебелакът го наблюдаваше, отметнал глава назад. Двамата наркомани в ъгъла също добре се забавляваха.

— Знаеш ли кое е най-хубавото? — попита грамадният мъж, все още давейки се от смях. — Че тази малка шегичка ще те боли дни наред.

Кърк го изгледа.

— Ти имаш ли татуировка?

— Татуировките са за лигльовци. Ако искаш да усетиш нещо наистина разтърсващо, иди в «Красиво тяло» на Стъргалото, близо до Луис.

Кърк хвърли поглед към закрития с мънистената завеса проход.

— Може и да го направя, след като разменя няколко думи с този рисувач на тела.

Мъжът се изправи и му препречи пътя:

— Няма да стане.

— Пусни ме да мина, здравеняко.

Мъжът сложи масивните си юмруци върху хълбоците си.

— Не те ли боли достатъчно, тъпако?

Кърк се позамисли. Болеше го много, мамка му. Старецът вероятно доста се е постарал, за да направи болката нетърпима. Може дори да е използвал замърсени игли, кой знае? Гърдите му пареха, като че ли някой бе запалил огън върху тях. Направо примираше от болка.

Обърна се към огледалото и разгледа отражението си. Болката го заливаше целия, завладяваше го напълно. Но това не беше достатъчно.

Колкото и силно да страдаше Кърк, не беше достатъчно. Не и за това, което беше сторил.