Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (15)

14.

Когато Лавинг паркира пикапа си зад бара «На местопрестъплението», забеляза двама мъже на средна възраст, които стояха облегнати на една улична лампа, прегръщаха се и очевидно се намираха в приповдигнато състояние на блаженство, недостъпно за онези, които предпочитаха да прекарват живота си трезви. Единият пееше — не особено сполучливо — ирландска песничка, а другият заливаше с бира хубавата му синя спортна риза. И двамата бяха щастливо слепи и глухи за света около себе си.

Несъмнено бяха ченгета. Лавинг не можеше да ги обвинява, независимо че се правеха на пълни глупаци. Работата им беше ужасно трудна в този прекрасен свят, населен с наркодилъри и с пъпчиви юноши, въоръжени с автомати. Заплатите им бяха ниски и професията им не се радваше на особена почит. Не, Лавинг помагаше на полицията винаги когато можеше. Освен когато преследваха Капитана.

Двамата с Бен бяха съвършено различни, но това ни най-малко не намаляваше уважението, което той изпитваше към този човек. Никога досега не бе имал толкова хубава работа, никога досега шефът му не се бе отнасял към него толкова добре и никога не бе изпитвал усещането, че нещата, които върши, са толкова важни. С Бен всяко дело се превръщаше в кръстоносен поход, в който те бяха на страната на ангелите. Но Лавинг смяташе, че този път трудно ще успее да убеди хората вътре в бара в това.

«На местопрестъплението» не беше просто често посещавано от полицаи заведение — той беше полицейският бар. Тук идваха да пийнат по нещо всички пазители на реда от града. Преди се събираха в «Участъка на Хари», заведение на Четирийсет и първа улица и Пеория, чийто съдържател беше един пенсиониран полицай, но откакто то затвори, действието се пренесе в «На местопрестъплението». Ако човек искаше да намери някое ченге, което не си беше у дома или на работа, най-вероятно беше да го открие именно тук.

Лавинг разбираше защо. Където и другаде да отидеха полицаите, съществуваше вероятност да бъдат предизвикани от някой нещастник, а това бе последното нещо, което им се искаше да правят в свободното си време. Или пък можеха да изпаднат в неудобно положение, ако например човекът на съседната маса решеше да изпуши цигара марихуана.

Лавинг влезе вътре. Декорът естествено беше предимно в черно и бяло като в полицейска кола. Вместо картини и снимки по стените висяха белезници, полицейски палки и всякакви други полицейски атрибути. Собственикът някак бе успял да постави цяла решетка от патрулна кола зад бара, където би трябвало да има огледало. Менютата по масите предлагаха коктейли с хитроумни имена като например пунш «Арестант» и бананово бренди «Гепи ги», независимо че, както забеляза Лавинг, повечето хора в заведението пиеха наливна бира.

Истината беше, че мястото допадаше на Лавинг и той често го посещаваше, дори и когато не слухтеше за информация. Ченгетата и частните детективи имат редица общи интереси и грижи. А и никой все още не беше отворил бар за частни детективи.

«Ей — каза си той, — може би това е чудесна идея, когато се пенсионирам…»

Не представляваше проблем да се огледа наоколо. Каквито и други недостатъци да имаха тези момчета, пушенето не беше сред тях. Явно бяха достатъчно умни да не приемат нещо, което със сигурност щеше да ги убие или да попречи на бързината им, защото в някои случаи тя се оказваше от решаващо значение.

— Често ли идваш тук, здравеняко?

Лицето срещу него премина през няколко бързи смени на изражението: отначало учудване, след това разпознаване и накрая ужас.

— Лавинг! Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Дойдох да пийна нещо — отговори Лавинг и си поръча бира на бармана. — Ти как си, Додс?

Шкембестият мъж до него явно не оцени шегата.

— Искам да кажа — защо си дошъл?

— Често идвам тук. Обичам да си разказваме разни истории.

— Може така да е било преди, ама сега никой нищо няма да ти разкаже.

— Че какво съм направил, да не съм забравил да си сложа дезодорант? — невъзмутимо попита Лавинг.

Другият мъж се приведе към него:

— Всички тук знаят за кого работиш. По-добре се омитай, докато все още можеш да ходиш.

— Додс, Додс, тук съм сред приятели. Никой нищо няма да ми направи. — Той се огледа наоколо и добави: — Виждаш ли, на никой не му пука за мен.

— Защото още никой не те е забелязал. Но видят ли те, може да стане голям тупаник.

— Така ли мислиш? — учуди се Лавинг. — Тогава ще трябва да говоря бързо. Искам да знам какво става, Бари. Искам да разбера всичко. И ти ще ми го кажеш.

Ако Додс можеше да отпраши в някоя паралелна вселена, със сигурност щеше да го стори.

— Не знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш.

— Казвам ти, че не знам.

— Откога се познаваме, Бари?

Додс сви рамене:

— Ами още от времето, когато ти караше камион и беше женен за оная…

Лавинг вдигна ръка:

— От много отдавна. Не смяташ ли, че съм в занаята от достатъчно дълго време, та да усещам, когато нещо се мъти?

— Пак ти казвам, Лавинг, аз…

— Прилагат «синята преса», нали?

Додс забоде поглед в чашата си:

— Въобразяваш си.

— Престанах да си въобразявам разни неща, когато бях на дванайсет. — Лавинг стисна Додс и го извъртя към себе си на високия стол до бара. — Точно това правят, нали? Момчетата прилагат «синята преса» на моя човек Кинкейд.

Додс сниши глас:

— Възможно е.

— Защо?

— Знаеш защо. Той помогна на тази…

— Вършеше си работата.

— Наречи го както искаш, но от това нещата няма да се променят.

— Бен много пъти е успявал да оправдае разни кретени…

— Този път е различно, Лавинг. Джо беше ченге. Ние браним своите хора.

— И какво направиха те, Бари? Те ли подхвърлиха ножа в кантората на Бен? Ще има ли и други подобни номера?

— Бари, с кого приказваш, мамка му?

Лавинг се извърна леко и се озова лице в лице с брадясал мъж на средна възраст. Беше висок и слаб и имаше заучено сурово изражение, което може би успяваше да сплашва дребните хулигани.

— С мен. Освен това разговорът е личен, ако разбираш какво намеквам. — Лавинг държеше да покаже, че не е останал особено впечатлен. — Ти не беше ли Матюс?

— Да, казвам се Арлен Матюс. Но за теб съм детектив сержант Матюс.

— А какво ще кажеш изобщо да не разговарям с теб? — рече Лавинг и отново се обърна към бара.

Матюс сграбчи ръката му и го извърна към себе си. Около тях започнаха да се скупчват хора.

— Пусни ми ръката — нареди Лавинг с нисък глас, който много наподобяваше ръмжене. Цялото това мъжко перчене страшно го отегчаваше, но знаеше, че ако не премине през всичко докрай, никой тук няма да иска да разговаря с него.

Матюс пусна ръката му с подигравателна усмивка, целяща да покаже на околните, че не го е направил по принуда.

Нисък мъж с кръгло лице пристъпи напред:

— Аз съм Марк Келъри. Знам кой си.

— Чудесно, значи можем да прескочим формалностите.

— Най-добре ще е да прескочиш цялата работа и да си вървиш.

— Кой е този, Марк? — попита Матюс.

— Не го ли позна? Той е частен детектив. Работи за Кинкейд.

— Знаех си! — изрева Матюс. — Знаех си! Ти работиш за оня убиец на ченгета!

— Работя за един адвокат, който през целия си живот не е наранявал никого — отговори Лавинг. — И, честно казано, тъпако, ти не си достоен дори да оближеш праха от куфарчето му.

Лавинг знаеше, че това е твърде рискован ход, но искаше да привлече вниманието на всички в помещението.

Матюс сви юмруци.

— Джо Макнотън беше най-добрият ми приятел!

— Не познавах Джо, но явно е бил страхотен човек, защото, откакто умря, всеки, с когото разговарям, твърди, че е бил най-добрият му приятел.

— Не ми харесва поведението ти! — повиши глас Матюс.

— А на мен не ми харесва как мирише дъхът ти, така че защо и двамата не се върнем към предишните си разговори?

Матюс бутна Лавинг в гърдите:

— Искаме да се ометеш и никога повече да не стъпваш тук. Нито ти, нито твоят шеф, убиец на ченгета.

— Така ли? И другите ли са на същото мнение? — Лавинг огледа всички в бара, макар да знаеше, че е опасно да изпуска от погледа си този кретен. — И ти ли мислиш така, Бари?

Додс отмести поглед.

— Бен Кинкейд ти помогна, когато Вътрешният отдел те разследваше, нали? — попита Лавинг. — Доколкото си спомням, той ти спаси задника. Ами ти, Бърт? — Белокосият мъж в дъното на бара сведе поглед. — Помня, че Съветът искаше да ти отреже пенсията само три седмици преди да се пенсионираш. Я да се опитам да си спомня кой беше адвокатът, който ти помогна да осигуриш бъдещето си? О, да, сега се сещам. Бен Кинкейд.

Матюс отново блъсна Лавинг, този път по-силно.

— Стига с тия игрички! Изчезвай, преди да съм те изритал!

Лавинг погледна през рамо. Надяваше се управителят или барманът да се намесят, но никой не идваше. Явно управата се боеше или пък бяха изцяло на страната на Матюс.

— Много си смел, нали? — Лавинг направи крачка към Матюс. — Направо си олицетворение на силата, когато зад гърба си имаш петдесетина души. Питам се докъде ще ти стигне смелостта, ако сме само двамата.

За пръв път видя Матюс да трепне.

— Мога да се справя с теб дори и да съм застанал на челна стойка, но това няма значение, защото, ако не си ометеш задника незабавно, ще ти разбия…

— Знам какво става! — прекъсна го Лавинг. — Знам, че прилагате «синята преса» на Кинкейд.

— Халюцинираш, приятел.

Лавинг продължи, сякаш Матюс не съществуваше:

— Знам, че сте го натопили — поне някои от вас. И искам това да спре!

— Аз пък искам «Ягуар XJS», ама няма!

Лавинг стисна зъби. «Овладей се. Дойде тук, за да откриеш възможности за общуване, а не за да се забъркаш в хулиганска разправия, където ще трябва да се биеш сам срещу петдесет човека.»

— Искам само да се добера до истината.

— Последен шанс — тръгни си сега или…

— Знам, че няма да можете да запазите тайната дълго време — заяви Лавинг. — Твърде много хора знаят. В края на краищата някой ще проговори пред мен. И когато това стане…

Не довърши. С периферното си зрение забеляза юмрука на Матюс, веднага след това усети как той се забива в челюстта му. Беше добър удар. Запрати го няколко крачки назад, а можеше да го нарани и по-сериозно, ако не бе забелязал опасността предварително.

— Считай се за предупреден — заяви Матюс. — А сега се омитай оттук.

Лавинг разтри пулсиращата си от болка челюст. Щеше да е толкова… приятно да размаже Матюс тук и сега, но от това разследването му нямаше да потръгне. Остави няколко банкноти на бара и се запъти към изхода.

— Някой от вас ще проговори пред мен — повтори, преди да излезе. — Въпрос на време е. И когато това стане, ще се върна — завърши Лавинг и хвърли поглед към Матюс.