Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (12)

11.

Кърк обикаляше улиците на града посред нощ, когато всички почтени хора отдавна си бяха легнали и охотно бяха преотстъпили цялата територия на не толкова почтените и добрите.

«Това място е тъкмо като за мен», нещастно си помисли Кърк. Вървеше из улиците с тълпата. Със съгрешилите и неопростените.

Тъкмо се спускаше по Брейди, когато забеляза трима хъшлаци, които се мотаеха пред някаква заложна къща. Бяха облечени в еднакви якета. От коя ли банда бяха — дали само крадяха, или и убиваха? А може би бяха някаква местна разновидност? Не можеше да си спомни. В Страуд нямаше подобни неща.

Знаеше, че трябва да внимава с тях. Всеки човек с малко ум в главата, който не иска да се забърква в неприятности, би ги заобиколил отдалече.

Но Кърк продължи да върви право към тях.

Тримата юноши разговаряха високо, закачливо се посръгваха един друг и от време на време се кривяха в ритъма на рапа. Държаха се така, сякаш присъствието им на това място е чиста случайност, но на Кърк не му беше никак трудно да прозре истината. Наблюдаваше как очите им се плъзгат по витрината на магазина и оглеждат съдържанието й. Забеляза как един от младежите зае позиция до теленото боклукчийско кошче до телефонния стълб.

Кърк знаеше какво става. Чакаха подходящия момент, когато улицата ще опустее. Тогава един от тях щеше да запрати коша за боклук към витрината и да я разбие. Друг щеше да грабне телевизора отвътре, а може би и част от бижутата или каквото още успее да натъпче в джобовете си. А след това щяха да си плюят на петите. Всичко щеше да приключи за двайсетина секунди. Нямаше начин да ги хванат. Не съществуваше алармена система, която би довела полицията навреме. Малките крадци щяха да се измъкнат, волни като птички. Нито Кърк, нито кой да е друг можеше да направи нещо по този въпрос, без да пострада сериозно.

Но това ни най-малко не го възпря. Осъзна, че има нужда тъкмо от подобно нещо. Че точно това е търсил.

«Трябва да бъда наказан.»

Той пое към тях точно когато забеляза, че момчето отзад плъзга ръка по ръба на коша за боклук.

— Извинете, господа — подхвана Кърк с измамна сърдечност, — не бих ли могъл да ви предложа да преосмислите плана си?

Пънкарят в средата, който беше най-як и изглеждаше най-злобен, изръмжа:

— Разкарай се!

— Знаете ли — продължи Кърк, — престъпленията срещу собствеността са ужасно нещо. Те са причина за покачване на данъците. Източват пари от важни обществени институти като училищата и библиотеките.

Младежът до кофата за боклук бръкна в джоба на якето си. В ръката му нещо проблесна.

— Последен шанс, момчета. Откажете се.

Кърк погледна към автоматичния нож. Сега беше моментът, ако наистина възнамеряваше да постъпи правилно. Ако искаше да избегне наказанието.

Но какво ще стане, ако го направи? Дали няма да се откаже от всяка надежда за изкупление на греховете си? Няма ли да развали онова, което Бог е отредил за него? Нека тази горчива чаша ме отмине, Господи…

Не, не можеше да го направи. Така беше справедливо. Този беше пътят.

— Аз оставам тук — каза Кърк, — а вие се омитате.

Гаднярът в средата се ухили злобно:

— В случай че не си забелязал, задник такъв, ние сме трима, а ти си сам. — Кимна на момчето с ножа: — Очисти го.

Момчето се хвърли към него. Кърк отстъпи и се опита да избегне острието. Младежът замахна отново. Кърк се оттегляше колкото е възможно по-бързо, докато опря гръб в един стълб.

— Свършено е с теб, тъпако! — захили се хлапето и се хвърли напред като войник с щик.

В последния момент Кърк отскочи встрани. Извъртя се, вдигна крак и изби ножа от ръката на момчето.

То се строполи на тротоара, смаяно и изненадано от ловкото движение на Кърк. Хвърли се, за да се докопа до ножа си, но Кърк го възпря с още един добре прицелен удар. Брадичката на малолетния нападател се удари в бетона. Следващият ритник на Кърк напълно го извади от строя.

— Мамка му! — възкликна едрият младеж и го изгледа с възхищение. — Тоя ненормалник умее да се бие!

— Но не и с двама наведнъж — отговори приятелчето му. Проблесна още едно острие и вторият гангстер също беше въоръжен и готов за бой.

Този път Кърк не изчака да го нападнат. Знаеше, че единственият му шанс е да налети пръв, да отнеме оръжието и да обезвреди нападателите си възможно най-бързо. Беше се занимавал с бойни изкуства — предимно таекуондо и кикбокс — но знаеше, че тези ефектни номера невинаги са полезни по време на улична схватка.

Той се нахвърли върху момчето с ножа и се опита да го избие от ръката му. Но хлапето го очакваше. Отдръпна тялото и оръжието си, след това замахна назад, докато Кърк прелиташе покрай него.

Кърк изрева. Острието го прониза точно под ребрата. Не много дълбоко — поне не смъртоносно — но достатъчно, за да му причини болка.

Извъртя се, за да се предпази от следващия удар. Този път беше здравенякът, който го нападна с голи ръце. Кърк се хвърли на земята, претърколи се и успя да забие юмрук в корема му. Бандитът също падна, но ударът не беше достатъчно силен, за да го спре. Само след секунда огромният му юмрук се стовари върху лицето на Кърк.

Почувства как кожата над левия му клепач се разцепва. Бликна кръв, погледът му се замъгли. Следващият удар попадна в слабините му, той се свлече на колене и започна да храчи кръв.

След това настана истинско кръвопролитие. Ударите заваляха един след друг. Кърк беше безпомощен и напълно неспособен да спре безмилостните ритници, които се сипеха по цялото му тяло. Тежките ботуши смазваха ребрата му и болката го заля на огромни вълни.

Върху главата му се стовари някакъв метален предмет и той се просна на тротоара. След това престана да усеща отделните удари, а само ужасната, несекваща болка и горчиво-соления вкус на собствената си кръв.

— Край! — достигна до него гласът на единия нападател. — Достатъчно. Да се омитаме.

— Момент! — рече приятелчето му.

Кърк усети как някой вдига главата му за косата. През пелената от кръв съзря острие. Изрева от внезапната болка — толкова силна, колкото не бе изпитвал никога досега — когато плътта на челото му бе прорязана.

— Вече можем да си вървим — изръмжа хлапакът и рязко пусна главата на Кърк върху каменния тротоар.

Кърк чу отдалечаващите се стъпки. Побоят бе престанал, но той не усещаше разликата. Изтерзаното му и осеяно с рани тяло се разтърсваше от спазми на непоносима болка. Кръвта, която струеше от раната на челото му, му пречеше да вижда.

«Достатъчно ли страдах?», запита се той. Искаше му се да изкрещи, но нямаше сила. «Достатъчно голямо ли е наказанието ми? Свърши ли вече?»

Но отговор нямаше. Колкото и да се молеше, никой не му отвърна. Никой не го чуваше.

Заплака, но не защото бе зле ранен, а понеже осъзна, че този факт не променя нищо. Нямаше да последва облекчение, нямаше да има прошка.

Беше страдал, но не достатъчно. Не и за онова, което бе сторил.

Все още заслужаваше наказание.