Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (41)

40.

Тази сутрин Кери изглеждаше по-спокойна, макар Бен да усещаше, че това е само малка отсрочка. Напомняше му на ранено врабче, което със сетни сили се държи за хлъзгавата стряха. Напрежението, което смазваше всички тях, беше по-силно, отколкото когато и да било. Бен буквално усещаше пламналите погледи на съдебните заседатели, които непрестанно изследваха лицето на Кери, следяха реакциите й, търсеха решение на един почти неразрешим проблем. Кери не разполагаше с неограничен запас от сила. Бен знаеше, че всеки момент може да рухне.

— Този свидетел все още ли е мой? — попита Кристина и се намести помежду им на масата на защитата.

— С искрените ми благопожелания — отвърна Бен.

— На какво се дължи това — смяташ, че ще бъде по-добре аз да я разпитвам, или просто не искаш да го правиш ти?

— Под клетва ли съм? — усмихна се Бен накриво.

* * *

— Обвинението призовава на свидетелското място доктор Маргарет Фулбрайт — обяви Лабел в мига, в който съдия Кейбъл влезе в залата.

Веднага след неговите думи привлекателна жена пое по пътеката към свидетелското място. Бе слаба и крехка на вид и имаше дълга черна коса, която се спускаше по гърба й. Беше облечена делово и крачеше спокойно, макар и малко несигурно.

Бен реши, че тя не се покрива много с представата за типична психоложка. Един бърз поглед към Кристина му подсказа, че и през нейната глава преминават подобни мисли. Това можеше да наложи промяна на стратегията.

След като доктор Фулбрайт съобщи името си и се представи като специалист, Лабел я насочи към разглежданото дело.

— Практикувате ли в момента, доктор Фулбрайт?

— Да. Имам частна клиника за психотерапевтичен анализ и консултации в сградата на «Медикъл Артс» близо до Седемдесет и първа и Йейл стрийт.

— Приемате ли пациенти в кабинета си?

— Да.

— А случайно да познавате обвиняемата Кери Делкентън?

— Да, тя е една от пациентките ми. Или поне беше.

Съдебните заседатели реагираха леко, но достатъчно отчетливо. Обвинението поддържаше тезата, че психиката на Кери е анормална и разстроена. А сега се канеше и да го докаже.

— Защо ви посещаваше госпожица Делкентън?

— Възразявам! — обади се Кристина, макар да знаеше, че е безнадеждно. — Това е поверителна информация между лекар и пациент.

— Вече обсъдихме това, госпожице адвокат — отговори съдия Кейбъл. — Ще го допусна. Възражението се отхвърля.

— Но, Ваша чест, вредата…

— Отхвърля се — натърти съдията. — Седнете.

Свидетелката отговори:

— Първоначално госпожица Делкентън ме посещаваше с различни оплаквания, произтичащи от потиснатост. Бихте могли да ги наречете проблеми на нервната система, но в действителност те представляват много по-сложна и взаимносвързана поредица от психологически смущения.

— Как стана тя ваша пациентка?

— Към мен я насочил лекар от Социалните служби. Заловили я за някакво дребно криминално провинение — струва ми се, кражба от магазин…

— Възразявам — отново се намеси Кристина. — Недопустимо е да се прилагат доказателства за предишни простъпки.

— Недопустимо е, ако целта е да се докаже, че подсъдимият е склонен на подобно поведение и впоследствие — веднага отговори Лабел. — Но тук се споменава само за да се установи основанието за изводите на експерта.

Съдия Кейбъл кимна:

— Ще го позволя, но само с тази ограничена цел.

Бен се намръщи. Като че ли целта имаше някакво значение. Съдебните заседатели просто щяха да го чуят и толкова.

Доктор Фулбрайт продължи:

— Лекарите в Социалните служби смятаха, че Кери страда от психологическо разстройство. Тя не можеше да си позволи да плаща, за да получи професионална помощ, затова я изпратиха при мен. — Замълча, след което поясни: — Опитвам се всяка година да поемам по няколко случая без заплащане.

— Разбирам. Колко време прекарахте с госпожица Делкентън?

— Срещахме се редовно — поне веднъж седмично — в продължение на приблизително пет месеца. — Гласът й звучеше спокойно и уверено. — По мое мнение тя имаше сериозни проблеми.

— Възражение — усърдно се обади Кристина. — Не е изтъкнато основанието, формирало това мнение.

Може би, ако бе посочила друга причина, щеше да успее.

Лабел я изгледа покровителствено.

— Скоро ще го направим, Ваша чест. За разлика от колежа по право в живота не всичко следва идеален ред.

Кристина направо щеше да го изпепели с поглед:

— Независимо дали става дума за колежа по право, или за истинския живот, правилата са задължителни и за вас. Първо основанието, след това заключението.

Съдия Кейбъл вдигна ръце:

— Сигурен съм, че господин Лабел подробно ще разгледа основанията за мнението на свидетелката. Ще му дам тази възможност. Възражението се отхвърля.

Лабел кимна.

— Доктор Фулбрайт — продължи веднага, — водехте ли си бележки, докато лекувахте госпожица Делкентън?

— Разбира се.

— Носите ли ги със себе си днес?

Тя се пресегна и извади тъмнокафява папка.

— Нося ги.

— Добре, можете спокойно да се консултирате с тях. Бихте ли обяснили на съдебните заседатели какви точно бяха оплакванията на госпожица Делкентън? Или, да кажем, какви са проблемите й?

— Възразявам! — подвикна Кристина. Изправи се на крака. — Отново се налага да повторя — това е нарушение на лекарската тайна. Тя не само разкрива тайна, но и се позовава на поверителни документи.

— Задължението за пазене на лекарска тайна вече е отпаднало — възрази Лабел.

— То може да бъде свалено единствено от пациентката, Кери Делкентън — изстреля в отговор Кристина.

— Не е вярно — отвърна Лабел. Явно бе подготвен за подобно нещо. — И според разпоредбите на Американската медицинска асоциация, и според правилата на този съд тайната може да отпадне, ако е налице сериозна опасност от телесна повреда на пациента или на трета страна, или ако пациентът е извършил криминално деяние. В този случай и двете условия са валидни.

Кристина понечи да каже нещо, но съдия Кейбъл я възпря с едно махване на ръка:

— Спестете си усилието, госпожице адвокат. Ще го позволя. Моля, продължете.

Лабел благодари на съдията и се обърна към свидетелката:

— Отново ви моля да съобщите на съдебните заседатели какви бяха оплакванията на госпожица Делкентън по време на лечението.

— Възразявам! — отново се обади Кристина. Намесата й вероятно вече отегчаваше съдебните заседатели, но тези показания бяха твърде опасни, за да бъдат допуснати без борба. — Няма основание. Липсва конкретност. По-скоро вреди, отколкото доказва вина.

— Това са три различни възражения, но отхвърлям и трите — заяви Кейбъл. — Моля, продължавайте, господин Лабел.

Доктор фулбрайт заговори:

— Отначало тя имаше различни проблеми, свързани с потиснатостта. Както знаете, когато преди малко повече от година торнадо от пета степен връхлетя град Страуд, тя е живеела там. Работното й място е било разрушено. Много от приятелите й изгубили домовете си, а неколцина загинали. Малко преди това изгубила родителите си при внезапна и дълбоко травмираща катастрофа. Всички тези трагични събития бяха оставили дълбоки душевни рани. Тя имаше симптоми на потиснатост, параноя и тежка невроза. — Доктор Фулбрайт се консултира с бележките си, преди да продължи: — Малко след като торнадото разрушило магазина, в който работела, тя се преместила в Тулса — много по-голям град от родното й място. От психологическа гледна точка преценката, довела до това й решение, е напълно погрешна. То само причинило допълнителен стрес на една вече и бездруго увредена и разстроена психика. По ирония на съдбата тук й било много по-трудно да намери работа, отколкото в Страуд. След поредица от потискащи провали и след един арест за кражба от магазин тя започнала да работи като стриптийзьорка и ако не греша, работела и като проститутка, за да си осигури допълнителни доходи.

— Това не е вярно! — възрази Кери. Гласът й проехтя в залата. Очите й бяха разширени от ужас и гняв. — Това е лъжа!

Съдия Кейбъл удари с чукчето:

— Господин Кинкейд, овладейте клиентката си.

— Да, Ваша чест — отвърна Бен и се наведе към Кери: — Замълчи. И ние ще получим шанса си.

Лабел продължи:

— Какво влияние е оказал трудният живот върху пациентката ви, доктор Фулбрайт? Искам мнението ви на експерт.

Фулбрайт се поизпъна:

— Явно стресът от срамното препитание, от това, че непрекъснато е била принудена да се съблича по няколко пъти на вечер, в съчетание с предхождащата го тежка загуба и травма, бяха оказали тежки последствия върху психиката й. Те се задълбочаваха от поведението на по-малкия й брат, който живееше с нея, беше крайно религиозен и не одобряваше новата й професия. Непрекъснатите му забележки допълнително подсилваха вината и срама, които тя вече изпитваше.

— До каква степен, докторе?

Тя се замисли, преди да отговори:

— До такава степен, че Кери Делкентън беше човек с дълбоко разклатена психика. Нестабилна. Дълбоко разстроена.

— Възразявам! — даде воля на гнева си Кристина. Питаше се дали възраженията й не нанасят по-скоро вреда, отколкото полза, дали не насочват вниманието на съдебните заседатели към важните моменти и по този начин не ги превръщат в по-лесно запомнящи се. Но въпреки това трябваше да опита. — Това са предположения. Липсват основания.

— Свидетелката е вещо лице, а не потвърждава факти — отговори съдия Кейбъл. — Тя има право да изложи експертното си мнение, дори и ако то се основава на предположения. Отхвърля се.

Лабел продължи:

— Докторе, възможно ли е това състояние да бъде потенциално… опасно?

— Определено. Особено в случая на Кери Делкентън.

— Защо?

— Защото госпожица Делкентън проявяваше крайна склонност към насилие. Сред най-тежките форми, които съм виждала.

Залата забръмча.

— А склонността към насилие не противоречи ли на доста крехката психика, която описахте, докторе?

— Ни най-малко. Тъкмо хора като Кери Делкентън, хора с наранено или крехко его, са авторите на повечето от внезапните и нерационални прояви на насилие. И най-дребната провокация би могла да я накара да извърши покварени и крайно жестоки неща.

Лабел се приближи към един статив и откри увеличената снимка, на която се виждаше осакатеното тяло на Джо Макнотън, привързано към фонтана.

— Дори това ли? — попита той.

Кристина скочи:

— Възразявам! Свидетелката не потвърждава факти, забравихте ли?

— Приема се — кимна съдия Кейбъл. Но злото вече беше сторено.

Бен внимателно наблюдаваше Лабел, докато той разлистваше бележките си и се опитваше да реши какво да предприеме. Лабел правеше опасни пируети по опънато нависоко въже и двамата много добре го знаеха. Ако Лабел изкараше Кери луда, Бен можеше да поиска оправдателна присъда поради невменяемост. От друга страна, ако не докажеше, че тя има сериозно психическо разстройство, как би могъл да обясни ужасния насилствен акт, извършен върху Джо Макнотън — дори и след смъртта му? В крайна сметка Джо не беше първият мъж, който зарязва любовницата си. Но беше единственият, привързан с вериги към фонтан в центъра на града.

— Какво ви дава основание да твърдите, че госпожица Делкентън е имала твърде силна склонност към насилие? — попита най-сетне Лабел.

— Склонността й към крайности се проявява през целия й живот и в бита й. Да вземем например сексуалния й живот…

— Възразявам — обади се Кристина. — Няма връзка.

Доктор Фулбрайт се обърна към съдията:

— Не съм съгласна, Ваша чест. Убедена съм, че има връзка.

— Говорете — кимна съдия Кейбъл.

Фулбрайт отново се обърна към съдебните заседатели:

— Още от самото начало сексуалната връзка на госпожица Делкентън с Джо Макнотън е била повлияна от собствената й психоза. Те са правели не просто извратен, а изпълнен с насилие секс. И то често. Това е проява на склонността й към насилие, която тя се опитва да потисне в ежедневието си, но която се проявява необуздано в мигове на страст.

— Ваша чест, длъжна съм да протестирам — обади се Кристина. — Това е опит да се настроят съдебните заседатели чрез постоянни подмятания за интимния живот на обвиняемата.

— Не е така — отговори Лабел. — Това е тясно свързано с жаждата на Кери Делкентън за насилие, а значимостта на последното е очевидна.

— Съвсем правилно — отсъди Кейбъл. — Продължете.

«Гадно старче! — изруга Бен наум. — Това ти харесва, нали? Може да се преструваш на възмутен, но в действителност страшно се кефиш на тия перверзии. Ще позволиш всичко, независимо дали вреди на обвиняемата, защото ти е приятно да го слушаш.»

— Съществуваха ли други признаци, че госпожица Делкентън е потискала склонността си към прояви на насилие? — продължи Лабел.

— Да — отговори лекарката и отново погледна към бележките си. — Както вече казах, поведението й беше нагледен пример. Но освен това беше видно и от думите й. Особено от онова, което споделяше по време на сеансите.

— Отново трябва да възразя — обади се Кристина, очевидно ядосана. — Тази информация е напълно конфиденциална. Когато клиентката ми е посещавала лекаря, тя е предполагала, че казаното от нея там е поверително и няма да бъде повтаряно…

Съдия Кейбъл не изчака намесата на Лабел:

— Вече отсъдих по този въпрос, госпожице адвокат.

— Но, Ваша чест, тук става дума за най-съкровените…

— Вече отсъдих — повиши глас Кейбъл. — Ако още веднъж прекъснете разпита, ще наредя да ви арестуват за обида на съда.

Кристина осъзна, че няма смисъл да се бори, и седна.

— Прекалих ли? — прошепна на Бен.

— Нищо подобно — отговори той.

— Та както казвах — продължи доктор Фулбрайт, — съзнанието й често бе заето с изпълнени с насилие фантазии.

— Можете ли да ни дадете примери?

Доктор Фулбрайт замълча и може би за първи път прояви известно съчувствие или загриженост за бившата си пациентка.

— Непрекъснато си представяше, че убива родителите си, че им отмъщава за жестокото отношение, което си бе внушила, че са проявявали към нея в детството й.

Кери зяпна от изумление.

Свидетелката продължаваше:

— Това естествено беше невъзможно, тъй като родителите й вече бяха мъртви, но нищо не можеше да й попречи да си мечтае за подобни неща. Освен това, дори може би по-упорито, си представяше как убива любовника си — Джо Макнотън.

— Моля? Казахте, че Кери Делкентън си е представяла как убива Джо Макнотън, така ли?

— Да.

— Дори и преди съпругата на Макнотън да прекрати връзката им?

— Много преди това. Трябва да разберете, че сексуалните отношения на хора с разстроена психика като Кери Делкентън винаги са изключително сложни. Отношенията й с много по-възрастен от нея и женен мъж са класически пример за връзка, основана едновременно на любов и на омраза. Сляла е с него, чувствала се е зависима от него. Но това чувство не я е карало да го обича повече. А тъкмо обратното — било е причина на някакво примитивно ниво да го ненавижда и да се страхува от него.

— Това не е вярно — извика Кери толкова силно, че всички в залата я чуха. Очите й бяха разширени и пълни със сълзи. — Това е лъжа! Накарайте я да спре да лъже!

Съдия Кейбъл удари с чукчето си:

— Господин Кинкейд, овладейте клиентката си!

Бен беше толкова ядосан, че почти не беше в състояние да говори. «Ще овладея клиентката си, когато ти овладееш съдебната зала и прекратиш тези унизителни показания!»

— Ще направя всичко възможно — каза с усилие.

Фулбрайт продължи:

— Боеше се, че Джо Макнотън може да я напусне, както го бяха сторили родителите й, и мразеше усещането за зависимост. Жестоките й инстинкти можеха да се проявят съвсем лесно. Просто й трябваше стимул.

— И този стимул е дошъл с желанието на Джо Макнотън да прекрати връзката?

— Да, така бих преценила ситуацията. Трябвало е едновременно да се справи със загубата на човека, от когото се е чувствала зависима, и с предателството на мъжа, когото е обичала. Поради това едва потиснатите й жестоки инстинкти са излезли на повърхността и напълно са я завладели, което е довело до трагедията на Бартлет Скуеър.

— Благодаря ви, докторе — каза Лабел. — Нямам повече въпроси.

* * *

Бен мрачно изгледа Кристина. Върху раменете й лежеше огромно бреме. Свидетелят, когото бяха смятали за незначителен, се оказа много по-важен, отколкото изобщо бяха допускали. Преди вероятно най-добрата линия на защита щеше да бъде да твърдят, че убийството на Джо Макнотън е толкова ужасяващо, че е невъзможно човек да си представи как малката, красива Кери Делкентън би могла да го извърши. Но Фулбрайт бе обърнала всичко с краката нагоре. Показанията й бяха успели да превърнат нещо невероятно в психологически допустимо, ако не и вероятно — поне за съдебните заседатели, които не познаваха Кери така добре като него.

Кристина се наведе към Бен:

— Да се опитам ли да преборя Фулбрайт на собствената й територия?

Бен поклати глава:

— Чу какво говори тази жена. Ще се натъкнеш единствено на професионален жаргон и разни психологически дивотии. Ако ще търсиш празнина в показанията й — а си длъжна да подходиш по този начин — ще трябва да измислиш свое собствено основание.

— Разбрах — изрече Кристина. — Някакви предложения?

Бен отново поклати глава:

— Ни едно.

* * *

— Обичайна практика на психиатрите ли е да разкриват тайните на пациентите си на публично място? — попита Кристина, когато се доближи до подиума.

Фулбрайт леко стисна устни. Несъмнено очакваше подобен въпрос, но това не го правеше по-желан.

— Не.

— Когато пациентът се обърне към вас за помощ, той не очаква ли тайните му да останат поверителни?

— Несъмнено. Обикновено аз наистина запазвам тези тайни поверителни.

— Но в случая с Кери Делкентън направихте изключение, така ли?

— Направих изключение, защото става дума за убийство! — натърти доктор Фулбрайт. — Освен това от прокуратурата вече изискаха и получиха записките ми, така че сегашните ми показания не крият нищо ново за тях.

— И това оправдава стореното? — Кристина знаеше, че никога няма да успее да измъкне от тази свидетелка признание за простъпка, но искаше още веднъж да подчертае пред съдебните заседатели, че тази лекарка беше предала пациентката си — нейната клиентка. Може би нямаше да им е все едно.

Може би и те бяха споделили с лекарите си някоя и друга тайна.

— Застрашен е човешки живот, а това променя всичко.

— Джо Макнотън е вече мъртъв.

— Точно така. И искам да съм сигурна, че никой друг няма да го последва. Освен пред клиентите си, аз съм отговорна и пред обществото.

Опааа, по-добре да внимава с въпросите! Кимванията откъм съдебните заседатели й подсказаха, че е допуснала тактическа грешка. Опита се да я поправи:

— Като стана дума за отговорността ви към обществото, защо не изнесохте тази информация по-рано?

— Аз… не ви разбирам, струва ми се.

— Казахте, че още преди месеци сте били убедена в едва потисканата склонност на Кери към насилие и че тя е споделила желанието си да убие приятеля си. Защо не го предупредихте?

Думите бяха произнесени съвсем бавно:

— Ами… съществува проблем с поверителността…

— Моля ви, докторе, всички видяхме доколко сериозно е отношението ви към лекарската тайна. Защо не предупредихте Джо Макнотън, че животът му е в опасност?

— Аз… — запъна се тя — честно казано, не разбрах, че е в опасност.

— Дори и след като сте чули фантазиите на Кери ли?

— Подобни фантазии не са толкова рядко явление, особено сред хора с разстроена психика. Но в повечето случаи се оказват съвсем безобидни. Илюзорни.

— Значи тогава сте смятали, че Кери има безвредни илюзии.

— Не съм казала, че…

— Кога променихте становището си, докторе?

— След трагичните събития…

— Но защо това ви накара да промените мнението си?

— След като стана ясно, че Кери е действала според тези…

— Ах! — наведе се напред Кристина. — Значи сте променили становището си едва след като убийството вече е било факт, защото сте предположили, че Кери го е извършила?

— Ами… при дадените обстоятелства…

— Доктор Фулбрайт, Кери Делкентън не е осъдена за извършването на това престъпление.

— Може би още не, но е очевидно, че…

— Очевидно е, че вие я смятате за виновна. Макар и да не е осъдена.

— Аз само…

— Истината е, че вие свидетелствате против нея не въз основа на това, което ви е казала и което навремето сте сметнали за безобидно, а въз основа на собственото си предположение — на собствената си догадка — че тя е виновна.

— Не бих се изразила така — намръщи се Фулбрайт.

— Сигурна съм, че не бихте, но това е истината. Вие сте смятали фантазиите на Кери за безобидни и едва след убийството сте им придали някакво значение.

— Но кой не би…

— Докторе, нека за момент допуснем, че Кери е невинна и че някой друг е извършителят на престъплението. В този случай фантазиите на Кери отново стават безвредни илюзии, нали?

— Предполагам, но…

— Значи истината е, че вашите показания не доказват нищо — освен може би това, че човек не бива да ви има доверие, че ще запазите тайните на пациентите си.

— Ваша чест — скочи на крака Лабел, — това е напълно ненужно.

— Няма значение — каза Кристина. — Мисля, че изясних мисълта си.

Или поне така се надяваше. Защото това бе единственото, което можеше да изтъкне. Но искаше да завърши триумфално и имаше великолепна идея как да го постигне.

— Кажете ми, доктор Фулбрайт, падате ли си по странния секс?

— Възражение! — извика Лабел. — Това е възмутително!

Кристина продължи нататък, преди съдията да успее да я възпре:

— Питам ви съвсем открито. Отговорете, докторе. Видът ви подсказва, че може и да обичате да го правите по-грубо. Със сигурност доста майсторски разказвате за това.

— Отново възразявам! — изрева Лабел.

— Извинете — каза Кристина, — но преди минута, когато аз възразявах срещу подобна насока на разпита, ми бе казано, че тя е свързана с установяването на надеждността на показанията на свидетеля. Явно, ако човек прави секс по друг начин освен в мисионерската поза на тъмно, не е достоен за доверие. Аз искам да се уверя в надеждността на показанията на този свидетел, затова смятам, че имам правото да задам същите въпроси.

— Възражението се приема! — каза съдия Кейбъл и явно никак не му беше забавно. — Свидетелят не е обвиняем в процеса.

— Никога не съм твърдяла обратното — отговори Кристина. — Просто се опитвам да разбера дали е честен човек. Може би и тя крие в себе потисната склонност към насилие.

— Ваша чест — протестира Лабел, — това преминава всякакви граници!

— Наистина ли? Тогава ще задам въпроса по друг начин — заяви Кристина и се обърна към доктор Фулбрайт: — Обичате ли да го правите, омотана във вериги? А с белезници? В тройка от време на време? Или сама под душа?

— Това не е ваша работа! — изкрещя Фулбрайт.

— Точно така! — надвика Кристина удрящото по масата чукче на съдията. — Не е работа на никой друг, освен на самата вас. Ако го правите, това няма да означава, че сте лош човек, и съвсем определено няма да означава, че сте убийца! — Кристина замълча и погледна към съдебните заседатели. — Същото се отнася и за Кери Делкентън.