Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (32)

31.

— Къде са материалите за Матюс? — попита Бен, ровейки из бележниците, пръснати на масата на защитата. — Трябват ми.

— Мисля, че са в една от картонените кутии — отговори Кристина.

Бен огледа купчината кашони, подредени до масата.

— Много ми помогна. Благодаря.

— Ако си спомням правилно, в синята са.

— Няма синя.

— Ох!

— Как е възможно да се случи подобно нещо? — риторично извиси глас Бен.

— Нямам никаква представа. Аз току-що завърших, забрави ли? Адвокатите как следят къде се намират документите им?

— Обикновено за това се грижат помощниците им. За жалост моята тъкмо получи диплома по право. — Той погледна през рамо. Приставът идваше, което означаваше, че скоро ще се появи и съдията. — Кристина, ще изтичаш ли до автомата в коридора да позвъниш на Лавинг? Трябва да са някъде в кантората.

— Телефонът е счупен. А не съм си взела мобилния. Реших, че съдия Кейбъл не би одобрил, ако насред процеса засвири «La Vie en Rose»^[1]. Ще изтичам долу.

— В никакъв случай. Трябваш ми тук. — Той щракна с пръсти и каза: — Знам какво да правя. Просто си търсех извинение да използвам това. — Отвори куфарчето си и извади оттам малък електронен органайзер. — Майка ми ми го подари за Коледа.

Кристина надникна през рамото му.

— Искаш да провериш кой е номерът на офиса ли?

— Не, искам да изпратя електронна поща.

— Лавинг няма компютър.

Бен натисна няколко клавиша.

— Изпращам съобщение на компанията «Майфакс». Те получават съобщението и го изпращат по факса на Лавинг. Не е ли невероятно?

Кристина театрално врътна очи:

— Момчетата с техните играчки!

* * *

Както се очакваше, Лабел започна разпита на свидетелите, като призова сержант Марк Келъри, младия полицай, който беше пристигнал пръв на местопрестъплението и бе открил тялото на Джо Макнотън. Той отново разказа цялата история с всички кървави подробности. Бен установи, че полицаят звучи много по-убедително, отколкото на първия процес. Предполагаше, че както е с всичко останало, опитът си казва думата. Келъри обрисува картината с точността на художник. Не пропусна нито една мрачна подробност, нито едно кърваво петно не бе оставено на въображението на съдебните заседатели.

Ефектът на разказа му върху тях беше незабавен и очевиден. Те вече знаеха какво се бе случило с горкия Джо Макнотън. Но беше съвсем различно да го чуят в съда, поднесено подробно до най-малкия детайл и с предостатъчно снимки. Целият ужас от престъплението се загнезди в съзнанието им с пълна сила и щеше да остане там дни наред. Вече не ставаше дума за нещо хипотетично. Един човек беше убит по ужасен начин и според Лабел Кери Делкентън беше чудовището, отговорно за това престъпление.

Бен проведе кръстосан разпит, който се въртеше предимно около въпроса за физическата сила. За нещастие Келъри беше подготвен за подобна посока на разпита, защото веднъж вече бе преминал през това изпитание, и отговорите му бяха добре премислени и отрепетирани. Бен си каза, че един от недостатъците при възобновяването на делата — един от многото недостатъци — е фактът, че не можеш да изненадаш никого. Както бе направил и предишния път, Келъри предположи, че някой е закарал тялото до Бартлет Скуеър, след това го е завлякъл до фонтана и някак е успял да го овърже във веригите. Що се отнася до отрязването на половия член, според Келъри това било лесна работа. Всеки бил в състояние да го извърши. Келъри не можеше да каже по каква причина думата «неверник» е била изписана върху гърдите на убития.

Когато Бен се върна на мястото си след кръстосания разпит, Кристина се приведе към него:

— Не мисля, че това ни вреди. Той просто е установил наличието на престъпление. А ние никога не сме отричали този факт.

— Не направи само това — прошепна й в отговор Бен. — Той вряза в съзнанието на съдебните заседатели извънредната жестокост на престъплението, това, че само един извратен и наистина болен социопат би могъл да го извърши.

— И все пак той не…

— Забеляза ли как заседателите гледаха Кери?

Кристина се обърна. В действителност повечето от четиринайсетте съдебни заседатели гледаха към тях.

— Преценяват я и се опитват да проумеят що за човек е. И дали е способна да извърши подобна жестокост.

— Трябва да ги убедим, че не е.

Бен кимна:

— Което ще бъде ужасно трудно, ако тя откаже да седне на свидетелската скамейка. А Кери твърди, че не иска да говори.

Предвид всички събития, случили се след предишния процес, Бен се питаше дали Лабел ще призове Матюс като свидетел. Но няколко минути след като Келъри си тръгна, Лабел отговори на въпроса му. Призова го.

Матюс старателно отбягваше погледа на Бен, докато уверено крачеше към мястото на свидетеля. Толкова по-добре, и бездруго двамата не се обичаха особено. Това поне беше сигурно. А Бен можеше да се изкуши да му покаже снимката, скрита в кафявата папка пред него.

Само десет минути след началото на разпита на Матюс стана ясно, че за разлика от Келъри този път той ще пее съвсем различна песен. Независимо от факта, че предишният процес бе прекратен поради доказана измама, нямаше гаранция, че съдия Кейбъл ще отсъди по различен начин по въпроса за неправомерно придобитата заповед за обиск на жилището на Кери Делкентън. Тъкмо обратното, Лабел знаеше, че той ще отсъди по същия начин, затова избегна темата. След като обискът в апартамента е бил незаконен, значи и доказателствата, придобити чрез него, включително и показанията на Кери, бяха невалидни.

Този път Матюс разказа историята за среднощното си нахлуване в една правна кантора с валидна заповед за обиск в ръка и за това, как хората му са открили оръжието, с което е било извършено убийството.

Тази посока на разпита беше станала обект на разгорещени спорове по време на предварителните консултации. Бен искаше тя изобщо да отпадне. Разказът на Матюс можеше да оклевети адвоката на защитата, което не беше допустима тактика при такъв процес. В края на краищата никой не беше доказал, че Бен е извършил нещо нередно, и всички обвинения срещу него бяха снети. Излагането на тази история би принудило адвоката на защитата да свидетелства — да се оневини, като заяви пред журито, че не той е поставил ножа в кантонерката. А според Бен това също бе неприемливо.

Лабел твърдеше не по-малко разгорещено, че доказателството трябва да бъде допуснато в съда. В крайна сметка Матюс не можеше да покаже оръжието, без да обясни кога и как е било открито. Оръжието, с което е било извършено убийството, било важен момент за защитата и не било разумно да се очаква от кой да е прокурор да продължи без него. Нямало нищо незаконно в начина, по който е било открито то, затова нямало и основания да не бъде допуснато в залата.

Както обикновено постъпват съдиите, когато са изправени пред подобно неразрешимо противоречие, съдия Кейбъл направи компромис. Матюс обясни, че оръжието е било намерено в кантората на един от адвокатите, представители на госпожица Делкентън, но не му било позволено да споменава името на адвоката. И Лабел, и Матюс получиха забрана да намекват, че има нещо нередно в местонахождението на оръжието. Ножът е бил там и толкоз. Никакви забележки и подмятания. Като повечето съдебни компромиси, и този не задоволи никого и което беше по-лошо, създаде логическа празнина във фактите, над която заседателите щяха да си блъскат главата до края на процеса. Бен мразеше съдиите да пречат на заседателите да узнаят факти, които те отчаяно искат да научат, защото обикновено това ги караше да си представят нещо много по-усложнено и съмнително от истината, а това почти винаги беше в ущърб на подсъдимия.

— Какво направихте, след като открихте оръжието? — попита Лабел.

— Действах с ръкавици и го поставих в найлонов плик, за да не се изтрият отпечатъците, след това веднага се върнах в управлението. — Бен забеляза, че Матюс пропусна да спомене малката подробност с ареста на адвоката по скалъпени обвинения, които впоследствие са били снети, както и полицейския хеликоптер, специалните части и всички останали белези за излишното му престараване.

— Вписах доказателството в регистъра, поставих му номер, който бе записан на две различни места, сложих му табелка и го заключих.

Матюс се опитваше да създаде впечатление за сложна процедура, която да осуети всякакви опити на защитата по време на кръстосания разпит да намекне, че доказателството е било фалшифицирано, след като е било открито.

— Какво стана с оръжието, след като то се озова в полицейския участък? — попита Лабел.

— Проведоха се множество тестове, за да се установи дали това е оръжието, с което е било извършено убийството, и за да се изследват останалите по него пръстови отпечатъци и кръвта.

— Знаете ли какви са резултатите от тези тестове?

«За какъв ме вземат?», възмути се Бен.

— Възразявам! — намеси се остро. — Сержант Матюс ли е направил тестовете?

— Приема се — каза съдия Кейбъл.

Лабел продължи невъзмутимо:

— Успяхте ли да определите дали това е оръжието, с което е било извършено убийството на Джо Макнотън?

— Да — незабавно отвърна Матюс, без изобщо да изчака, което за Бен винаги беше знак, че отговорът вероятно ще бъде неуместен и че свидетелят добре го съзнава. — Съдебният лекар категорично заключи, че…

— Възразявам! — обади се Бен отново. — Отговорът не е от компетентността на свидетеля.

— Приема се — уморено изрече съдия Кейбъл. — Господин Лабел, моля ви, свързвайте всяко доказателство с подходящия свидетел и не се опитвайте да ни ги представите всичките чрез този твърде напорист свидетел.

— Както желаете, Ваша чест — отвърна Лабел, сякаш не бе нарушил правилата за представяне на доказателства, а просто иронизираше дребна грешка. — Това е всичко засега.

— Благодаря ви — обади се съдията. — Господин Кинкейд?

Докато се приближаваше към мястото на свидетеля, Бен сякаш забеляза миниатюрна пукнатина в бронята на Матюс, в желязната му и противна маска. Възможно ли бе в действителност Матюс да се бои от него? Не се ли страхуваше до смърт от този кръстосан разпит? Щеше да му е приятно да смята така. Разбира се, последният разпит, проведен от Бен на Матюс, стана причина за прекратяване на делото. Ако това се случеше още веднъж, Матюс щеше да остане без работа.

Жалко, но такива чудеса не съществуваха. Бен можеше да направи съвсем малко, тъй като казаното от Матюс беше истина и не уличаваше в престъпление (поне засега). Изкушаваше се да извади снимката от папката си и да обвини Матюс, че тормози него и екипа му и дори — че подхвърля доказателства. Но каква беше ползата да отхвърля показанията на свидетел, който не бе казал нищо невярно или доказващо нечия вина? Бен реши да запази оръжието си за момент, когато щеше да му донесе по-голяма полза. Не му се искаше да позволи на това влечуго да се измъкне толкова лесно, но в края на краищата просто му зададе няколко формални въпроса и позволи на Матюс да се върне на мястото си в залата.

Истинската битка щеше да се води не с остатъци от предишния процес, а с новите свидетели в настоящия, защото, както Бен много добре знаеше, техните показания щяха да бъдат много по-опасни.