Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (24)

23.

Докато плащаше билета си и преминаваше през въртящата се преграда на входа на парка «Уинчестър», Бен си спомни, че дядо му също обичаше надбягванията с коне. Сега това му изглеждаше като странно противоречие. Дядо му беше високообразован човек. Беше успял да се издигне от крайна бедност до положението на човек с успешна кариера в медицината. Беше суров и сериозен мъж, но вероятно точно тези качества му бяха необходими за дългото пътешествие от света, в който се бе родил, до този, в който почина. Не разполагаше с много време за забавления, а когато намереше някоя и друга свободна минута, предпочиташе да я прекара с хубава книга в ръка. Не играеше карти, не танцуваше, не пушеше, не беше женкар и не обичаше силните напитки.

Но обожаваше конните надбягвания.

Когато Бен и сестра му Джулия бяха деца, често ги зарязваха при едните или другите баба и дядо, докато родителите им прекарваха почивката си по далечни и екзотични места. Ако отидеха при родителите на майка си, обикновено търсеха съкровища и правеха излети из гъстите гори, които заобикаляха фермата им в Арканзас. Но отидеха ли при родителите на баща си, това несъмнено означаваше конни надбягвания. Всички се натъпкваха в един микробус (който по онова време им се струваше направо огромен), и се отправяха към Таос.

Като цяло времената не бяха никак лоши. Бен се научи да разчита талона за залаганията, когато беше едва на шест години, и пресмяташе курсовете на залагане много по-добре от дядо си и от повечето му приятели, а това му осигуряваше известна популярност в техните среди. Гениалното хлапе и красивата му по-малка сестричка! Беше му забавно да наблюдава как препускат конете, а ако му омръзнеше, никой нямаше нищо против той да си седи отстрани и да си чете книжка с комикси — съвършено различно отношение от онова, с което тази му дейност биваше посрещана у дома.

Дядо му ходеше на надбягванията толкова често, че всички го познаваха, а след известно време започнаха да считат Бен и сестра му за талисмани. Вероятно половината от тези хора бяха известни фигури от света на организираната престъпност, но тогава Бен още не знаеше това. Не че би имало някакво значение.

Дядо му почина, когато Бен беше на петнайсет. Пътуванията до Таос престанаха, а отношенията между Бен и собствения му баща доста се обтегнаха. Дали поради носталгия, или заради начина, по който бяха приключили взаимоотношенията с баща му, но Бен винаги си спомняше за отминалите времена на пистата за надбягвания с искрено умиление.

Не беше ходил в Таос, откакто дядо му почина, а междувременно залаганията на конни надбягвания бяха станали законни в Оклахома. Бен често си мислеше, че това много би допаднало на дядо му. Днес старецът сигурно би прекарвал цели дни сред тази всепоглъщаща атмосфера, сред мошениците, платените информатори, жокеите и останалите живописни образи, сред миризмата на стърготини, коне и кучета — и въпреки това би се прибирал навреме за вечеря.

— Бенджамин Кинкейд! Стари приятелю! — потупа го по рамото нечия ръка. — Толкова се радвам да те видя! — Веселите кафяви очи внезапно се присвиха: — Моля се на Бога да не търсиш мен!

— Всъщност не. — Бен тутакси позна Алберто де Карло, най-младият мафиотски кръстник. Беше наследил това място от баща си, който на свой ред го бе получил от собствения си баща. Пътищата на Бен и Де Карло се бяха пресекли — ама много сериозно! — по време на едно разследване за убийство преди години.

Де Карло се бе променил оттогава. Беше сменил конската си опашка с по-модерна прическа и козя брадичка. Стоеше му добре и отвличаше вниманието от оредяващата му коса.

— Но се радвам да те видя — продължи Бен. — Как върви «Интерконтинентал импортс», Алберто?

— Трей, викат ми Трей, забрави ли?

Разбира се. Нали беше Алберто де Карло Трети.

— Компанията върви чудесно. Благодаря, че попита.

Бен си припомни, че когато Де Карло пое семейния бизнес, той се опита да го модернизира. Създаде корпорация, «Интерконтинентал импортс», и инвестира в редица напълно законни сфери — банково дело, недвижима собственост и така нататък. Твърдеше, че сделките му вече са напълно легални, макар Бен да познаваше доста хора в полицията, според които компанията е по-скоро прикритие за обичайната дейност на мафията — проституция, хазарт и наркотици.

— Вече се занимавам с антики, знаеше ли?

— Не, не знаех.

— Трябва да посетиш магазина ни, Бен. Близо е до Ютика Скуеър. Струва ми се, че изискан човек като теб би оценил някои от тези прекрасни вещи.

— Извинявай, че ще те разочаровам, но не бих разпознал антика дори и да се блъсна в нея. А и, честно казано, напоследък съм доста зает, Трей.

На лицето на Трей се изписа загрижено изражение:

— Четох във вестниците за неприятностите ти, Бен, и наистина много съжалявам. Знам какво е да бъдеш несправедливо обвинен. Мога ли да ти помогна с нещо?

Веждите на Бен се извиха против волята му: да не би да му предлагаше да предреши делото? Да подкупи съдията? Или може би дори да го елиминира?

— Благодаря за предложението, но ще трябва да ти откажа.

— Знаеш ли, Бен, може и да не съм споменавал, но съм ти много благодарен за начина, по който се справи с оная гадна история след убийството на Тони Ломбарди. Подозирал си, че аз съм замесен — не се съмнявам в това. Знам, че и полицията смяташе същото. Но независимо от всичко ти се отнесе с мен така, както би се отнесъл с всеки друг заподозрян. Никога няма да го забравя. Така че, ако мога да ти помогна някак…

Е, това беше предложение, на което, така да се каже, не можеше да откаже.

— Често ли идваш на надбягванията?

— Всъщност не. Не ми допадат особено, пък и ако се появя някъде, където се играе хазарт, всички смятат, че е операция на мафията. Много е изтъркано, но е така. Някои хора просто не могат да превъзмогнат някогашния стереотип.

Загледан в тези хлътнали кафяви очи, Бен за малко да повярва, че Алберто казва истината.

— Дядо ми обичаше да ходи на конните надбягвания. В действителност той си падаше по хазарта въобще и вероятно тъкмо това е причината да се насочи към… тази работа. Но конете му бяха най-любими. Винаги ни мъкнеше в Рейтън да гледаме конете. Всяко лято.

— В Таос. Заедно с моя дядо. Беше в Таос.

— Така ли? Виждаш ли, Бен, имаме много повече общи неща, отколкото предполагаш — каза той и усмивката му помръкна. — Дядо ми ми липсва. Каквото и да говорят за него, той беше свестен човек и обичаше хората. С баща ми не можехме да си разменим и две думи, без да се скараме, но дядо винаги ме разбираше. Усещаш ли какво имам предвид, Бен?

И то много добре. Животът е пълен с изненади. Никога не би предположил, че ще стои до пистата за конни надбягвания и ще води философски разговори с мафиотски бос.

— Стига сме си говорили празни приказки. Сигурно си дошъл тук поради някаква конкретна причина. Мога ли да се осмеля да попитам…

— Търся Антонио Катрона. Сигурно е заобиколен от бодигардове и няма да успея да се добера до него, но ще опитам…

— Искаш да се срещнеш с Тони ли? Нито дума повече. Ще го уредя.

Де Карло стисна ръката на Бен и го поведе през стадиона като куче на къса каишка. По пистата под тях профуча група коне, а малко по-късно половината стадион се изправи на крака с викове и крясъци. Всички финишираха почти едновременно и някои от зрителите явно бяха доволни от резултата. Но Бен забеляза, че повечето хора късат билетите си и вадят портфейлите, за да проверят колко пари са им останали.

След като взе асансьора до най-горния етаж, Де Карло поведе Бен към една частна остъклена кабина. Почука два пъти. Вратата отвори плещест мъж и го пусна да влезе. Бен видя как пазачът го изгледа студено, но явно фактът, че идваше с Де Карло, бе достатъчно обяснение.

Бен погледна надолу към пистата през огромното стъкло. Вероятно това бяха най-добрите места на стадиона, а за да станат още по-добри, навсякъде в стаята бяха разположени монитори, предлагащи по-близък поглед към пистата. Помещението имаше климатична инсталация и добре зареден бар. Отстрани стоеше привлекателна млада жена с къса черна пола, готова да изпълни поръчката на всекиго.

Де Карло потупа по рамото един едър мъж, седнал най-отпред. Той се обърна и Бен веднага разпозна лицето от снимката в полицейското досие. Беше Антонио Катрона.

Де Карло посочи към Бен и Катрона се обърна към него. Не беше дебел, не точно, но беше едър и Бен остана с впечатлението, че вече не му е толкова лесно да се движи, колкото му е било някога. Косата му беше оредяла и прошарена, но някак подхождаше на суровото му, осеяно с белези лице.

— Дано да не си заложил на фаворита — изръмжа Катрона.

Бен се позачуди какво да каже и отвърна:

— Не, изобщо не съм залагал.

— Умно момче. Досега никой не е забогатял от пистата — заяви Тони с ъгловата, крива усмивка. — Е, никой освен собственика — добави той и впи поглед в лицето на Бен. — Ал ми каза, че трябва да поговоря с теб, макар и да си адвокат.

— Ал е щедър човек.

— Да. Малко е мекушав, но умът му е остър като бръснач, а напоследък, честно казано, имаме нужда от всичките си умни хора. Е, какво мога да направя за теб?

Бен преглътна. Може би твърде много пъти бе гледал «Кръстникът», но нещо у този човек определено го плашеше.

— Казвам се Бен Кинкейд. Представлявам Кери Делкентън и разследвам…

— Да, да, вече знам това. Значи искаш да ме попиташ дали не знам нещо за онова ченге, дето го убиха?

— Да.

— А какво те кара да смяташ, че знам нещо?

— Ами… начинът, по който е бил убит. Жестокостта. Отрязването на пениса.

— Прилича ти на екзекуция на мафията, нали? — засмя се Катрона. — Гледаш твърде много филми, хлапе.

— Вероятно сте прав, но все пак…

— Чуй ме, не познавах онзи тип — как му беше името? — Макнотън. Никога не съм го срещал. Твърдят, че разследвал мен и моите хора, но аз не знаех нищо за това.

— Трудно ми е… да си представя, че не сте знаели…

— Имаш ли идея колко пъти са ме разследвали? Нека ти кажа — много. Непрекъснато ме разследват. Всеки път, когато се изправят пред нещо голямо, което не могат да лепнат на друг, погват мен.

— Сигурен съм, че не биха…

— Гледал ли си «Казабланка»?

— Веднъж-два пъти…

— Помниш ли, когато онзи французин каза: «Да приберем ли обичайните заподозрени?». Е, това е историята на моя живот. Шефът им, Блекуел, казва: «Да приберем ли обичайните заподозрени?», и всички ченгета хукват към мен.

— И все пак… — Бен знаеше, че навлиза в опасна територия, но беше невъзможно човек да разпитва мафиотски бос, без да си пъхне главата в устата на лъва. — Според полицейските доклади Макнотън е разследвал организацията ви в продължение на няколко месеца преди смъртта си. Вероятно е смятал, че е надушил нещо.

— А може би така му е било по-лесно, вместо да търчи и да залавя истинските престъпници? Ти познаваше ли го този Макнотън?

— Не, никога не съм го виждал.

— Както вече ти казах, аз също. Но от момчетата дочух доста гадни неща за него. Те не го харесваха, при това не само защото душеше около нас. Смятаха, че е намислил нещо. — Той замълча и сетне добави: — Че не е чист.

Макнотън? Героят на полицията?

— Знаете ли защо са смятали така?

— Не съвсем. — Катрона отново замълча. Когато заговори, гласът му звучеше вглъбен: — Той не е първото ченге, което е душило наоколо. Съвсем не. Но в повечето случаи момчетата успяват да стигнат до някакво… решение.

— Какво означава това?

Тони сви рамене:

— Здрав разум. Или по-скоро делови усет. Хората постигат повече, ако работят заедно.

— Искали сте да работите съвместно с ченгетата, които ви разследват?

Катрона не отговори веднага.

Една мисъл прониза като светкавица Бен:

— Макнотън е взимал подкупи, нали? За това ли става дума?

Катрона бавно изду огромния си гръден кош.

— Знаеш ли, нямам нищо против човек да си върши работата. Но каквото и да мислиш за мен, аз съм мъж, който държи на думата си. Изпълнявам обещанията си и очаквам другите да правят същото. Когато хората не играят честно с мен… ами, просто не го понасям. Не го търпя и толкова.

— Да не искате да кажете, че е имало нещо съмнително, свързано с воденото от Макнотън разследване?

— Прочетох във вестниците как се държат с твоята мадама — онова красиво малко момиченце, как я разиграват. Един ден е на свобода, на другия — не. Някои от тия самодоволни ченгета са решили на всяка цена да я отстранят и аз се питам дали за това си няма причина.

— Каква например?

— Ами например — защото не искат да се проведе истинско разследване. Може да им се ще да я обесят и с това делото да приключи, преди някой да се усети какво става в действителност.

Бен някак не можеше да си представи Катрона в ролята на теоретик на конспирацията. Все едно — дон Корлеоне в «Досиетата X».

— А според вас какво става в действителност?

— Нямам представа. Ще ми се да знаех. Нали ти казах, че наистина ми е мъчно за онази жена. Да я тормозят само защото работи като стриптийзьорка! Не е редно.

— А вас не ви ли притеснява фактът, че е била стриптийзьорка?

— Че защо? Аз харесвам стриптийзьорките. Лично притежавам няколко стриптийз клуба. Не съм сигурен, но е възможно и клубът, в който е работила тя, също да е мой. Ама ти сигурно вече знаеш това.

Не, Бен не знаеше, но фактът го заинтригува.

— Вие познавахте ли Кери?

— Никога не съм я виждал. Но, изглежда, е добро, честно и трудолюбиво момиче, а аз ценя тези качества. Повечето стриптийзьорки, които познавам, се бъхтят здравата и издържат семействата си, а някои от тях — децата си. Освен това изглеждат страхотно. Мамка му, предпочитам да налетя на стриптийзьорка, отколкото на адвокатка!

Той взе таблицата с графика на надбягванията от масата и провери предстоящите стартове.

— Всъщност исках да помогна на това момиче, след като полицията започна да я подмята. Направо ми се късаше сърцето. Помислих си да накарам няколко момчета да я наглеждат или пък да изпратя малко пари. Но ако го направех и пресата разбереше, щяха да решат, че тя е замесена по някакъв начин в организираната престъпност, а това е последното, от което момичето се нуждаеше.

— Искали сте да помогнете на Кери Делкентън?

— Да, какво толкова странно има? Обичам да помагам на хората. Нали затова ни е създал Бог?

— Съгласен съм, но просто не очаквах да чуя подобно изказване от вас.

— Защо? Защото съм изкупителната жертва на пресата ли? Какво толкова, ако си падам по хазарта и по жените? Да не би да означава, че нямам сърце? Да не би да означава, че не искам да помагам на хората, които са в нужда?

— Струва ми се, че организацията ви не е прочута точно с голямото си сърце!

— Кой твърди така? В началото мафията е била тайно общество за защита на бедните и потиснатите.

— Де Карло ми е споменавал този факт.

— Това момче понякога има шантави идеи, но поне разбира какво е предназначението на фамилията. Опитва се да ни върне към корените. Нека ти кажа, че пръска за благотворителност повече пари, отколкото си виждал през живота си.

— Това е добра реклама.

— Това е просто добро дело и толкоз. — Катрона погледна през стъклото. Започваше следващото надбягване. — Както и да е. А сега ме извини.

— Разбира се. Благодаря, че се съгласихте да поговорим.

— Няма проблеми. И чуй какво ще ти кажа — приближи се той и сниши глас, сякаш споделяше някаква тайна: — Ти познаваш това момиче Кери, нали? Ако смяташ, че мога да й помогна по някакъв начин, само ми кажи.

— Ами… ще го имам предвид.

— Добре. И още нещо. Разбирам, че ще трябва да проучиш някои неща. Нали си имаш клиент, чака те процес и така нататък. Не искам да се страхуваш, че може да се събудиш с крака, зазидани в циментов блок, или нещо подобно.

«О, много благодаря!»

— Но ако науча, че отиваш по-далеч, например че си пъхаш носа в моя бизнес или дърдориш неща, които могат да навредят на фамилията… — продължи Катрона, постави ръцете си върху раменете на Бен и ги стисна. — Нека те осветля по един въпрос. Мафията не се е променила чак толкова.