Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (17)

16.

Бен беше посещавал полицейското управление в центъра на града поне петдесетина пъти, но сега за пръв път се чувстваше така, сякаш навлиза във вражеска територия. Рядко се бе изправял пред необходимостта да влиза в сгради, където се очакваше всички да го третират като аутсайдер. Беше обмислил възможността да се дегизира по някакъв начин — поне да сложи тъмни очила и да вдигне яка — но знаеше, че забележат ли го, това само ще влоши нещата. Затова отхвърли идеята, но реши да се движи колкото е възможно по-бързо и да не се набива на очи.

Профуча през коридора на четвъртия етаж до малката стаичка на Пенелъпи, секретарката на Майк. Незабелязано се шмугна вътре.

Както обикновено, бюрото на Пенелъпи беше отрупано с папки, а самата тя явно водеше три телефонни разговора едновременно. Щом го зърна, рязко прекъсна и трите.

— Бен! — възкликна. — Какво търсиш тук, за бога?

Той впери поглед в едно петно на килима.

— Ами… трябва да прегледам една папка.

— Знаеш, че не мога да ти позволя.

— Не говоря за своя случай — бързо отговори Бен. — Не бих те накарал да извършиш нищо нередно. Става дума за нещо съвършено различно. Нещо… ъъ… върху което работехме заедно с Майк, преди да се наложи той да замине.

Това, разбира се, не беше съвсем вярно. Всъщност изобщо не беше вярно, но той се надяваше Майк да не възрази срещу непозволеното позоваване на името и на авторитета му. Поне не много.

— Майк нищо не ми е казал — заяви Пенелъпи. Тя имаше огромни очи и буйни кестеняви къдри, които биха й придавали нелеп и комичен вид, ако човек не знаеше, че е една от най-експедитивните и способни секретарки, съществували някога. — Не ми е оставил никакви нареждания.

— Сигурно е забравил — нали замина доста набързо.

— Така е наистина — отвърна тя и изгледа Бен продължително. Погледът й малко омекна. — Коя папка ти трябва?

— Досието за престъпната фамилия Катрона.

Пенелъпи се сепна:

— Господи, Бен! Наистина умееш да си избираш враговете. Не ти ли стигат и тези, които вече искат да те очистят?

Бен сви рамене:

— Трябва ми за… едно дело.

Е, това поне беше самата истина.

— Не съм си и помисляла, че искаш да си го четеш преди лягане. — Тя побарабани с пръсти по бюрото. — Е, досега Майк винаги ми е нареждал да ти оказвам съдействие.

— Точно така.

— Разбира се, това беше, преди да станеш обвиняем.

Бен стисна устни. Логиката на тази жена беше направо безмилостна.

— Трябва ми само за около час.

Достатъчно време, за да отиде до «Кинко» и да направи фотокопие.

Тя се замисли за миг.

— Струва ми се, че в това няма нищо лошо. Ще ти донеса папката. Ще отнеме няколко минути, но още отсега те предупреждавам, че е доста дебела.

— Благодаря ти, Пенелъпи, ти си истински ангел.

— Така е, но напоследък ореолът ми малко потъмня. Твърде често общувам с престъпници. И с техните адвокати.

«Ох!», възкликна наум Бен, но щеше да го преживее. Само да му донесе папката!

При това бързо. Кристина и останалите му служители скоро щяха да се върнат в кантората, а той искаше да е там преди тях. Така щеше да си спести необходимостта да отговаря на множество неудобни въпроси и носът му да се удължи от лъжи като на Пинокио. Кристина категорично бе настояла Бен да стои настрана от разследването и вероятно имаше право, но той не можеше да остане със скръстени ръце, когато на карта бе заложена свободата на Кери — да не говорим за неговата. Освен това Пенелъпи никога не би дала досието на Кристина или на Лавинг. Само той имаше някакъв шанс. Ако можеше просто да вземе папката и да се омете оттук…

— Да вярвам ли на очите си!

Бен усети как сърцето му спира. Не беше нужно да обръща глава, за да познае притежателя на този враждебен глас.

Матюс.

— Кучи син! Да дойдеш в собствената ни сграда! — Матюс се изправи пред Бен. — Какво, по дяволите, търсиш тук?

Бен пое дълбоко въздух и се опита да запази спокойствие:

— Това е обществена сграда, а аз съм редовен данъкоплатец. Имам право да бъда тук не по-малко от всеки друг.

— Как ли пък не! Твоята горила ни тормози извън работно време, а сега и ти навираш вонящата си физиономия из кабинетите ни. Това вече е прекалено! — Матюс погледна към табелката с името върху бюрото и попита: — Това е секретарката на Морели, нали? Опитваш се да изврънкаш услуга от старото си приятелче от колежа, така ли? Може би искаш да укриеш още някое доказателство, та да спасиш от затвора жалкия си задник? Нали много те бива да отърваваш престъпниците от наказанията, които заслужават.

— Не аз прецаках делото с неправилно издадени заповеди за обиск. Това беше проява на твоя гениален ум.

— Не ми излизай с лъскавите си адвокатски номера! Какво търсиш тук?

— Не ти дължа никакви обяснения и не възнамерявам да ти ги дам.

Матюс сграбчи Бен за яката и го изправи на крака. Лицето му бе разкривено от гняв.

— Така ли? Нека ти кажа нещо. Джо Макнотън беше мой партньор и най-добрият човек, когото съм познавал. Най-добрият! Убийството му няма да остане ненаказано. Малката руса кучка, която защитаваш, ще отиде на бесилото. А може би и ти заедно с нея.

— Ако не ме пуснеш веднага, ще повдигна обвинение за нападение. Наистина ще го направя. Един безспорен пример за полицейската бруталност би ми направил страхотна услуга в този момент.

Матюс бутна Бен назад.

— Ах, ти, гадно, малко… — И млъкна, за да се овладее. — Няма да позволя да ми разиграваш скапаните си адвокатски номера. Веднага се омитай!

— Тук съм по работа и още не съм приключил.

— Приятелчето ти не е тук, Кинкейд, ясно ли е? Никой няма да ти помогне. Всички в тази сграда мечтаят да те разкъсат на парчета и да ги хвърлят в морето. Така че за теб ще е най-безопасно да се пръждосаш.

— Аз не…

— Не чу ли какво ти казах?

Не бе възможно Бен да не го е чул — онзи крещеше в лицето му.

— Дори само присъствието ти тук е обида към паметта на Джо. Няма да позволя това да се случи, така че не ме карай да викам охраната, приятел. Махай се!

Бен внимателно прецени вариантите. Можеше да не отстъпва, но така скандалът само щеше да се задълбочи и Пенелъпи нямаше да бъде в състояние да му помогне. Най-добре бе засега да се оттегли и да дойде друг път. Когато Матюс го нямаше.

— Тръгвам си — каза той, обърна се и пое към вратата, но по този начин осигури на Матюс твърде съблазнителна мишена. Точно преди да напусне тясната стаичка, Бен усети подметката на другия мъж върху гърба си. Ритникът го запрати насред коридора.

Бен бързо се съвзе и се запъти към асансьорите. За нещастие виковете на Матюс бяха привлекли твърде много внимание. Нямаше никакъв начин да се измъкне толкова незабелязано, колкото бе влязъл. Буквално всички, които работеха на четвъртия етаж, бяха наизлезли от стаите си в коридорите. Навсякъде в огромния офис хората се бутаха един друг и се опитваха да си намерят по-добра позиция за наблюдение. Всички погледи бяха вперени в него, а в тях не се четеше много топлота.

Сякаш бе наказан да премине между две редици хора, които всеки момент щяха започнат да го налагат с пръчки. Разбира се, никой не го направи, но го пронизваха с погледи, от които струеше неистова злоба, а това в някои отношения беше още по-болезнено.

Бен никога през живота си не бе изпитвал такова облекчение, каквото усети, щом стигна до фоайето. Реши, че ако чака асансьора, много ще се забави, а и вътре можеше да срещне някой, който да предизвика друга неприятна сцена.

Реши да слезе пеша. Отвори пневматичната врата към стълбището и… завари там Пенелъпи, която го очакваше.

— Реши да се поразтъпчеш малко ли? — попита тя.

— Ти ми кажи. Откъде знаеше, че ще тръгна по стълбите?

— Въпрос на интуиция. Освен това виковете на Матюс кънтяха едва ли не в цялата сграда. Да не би да се опита да те сплаши?

— И това ли ти подсказа интуицията?

— Тя, а също и отпечатъкът от обувката му върху задника ти. — Пенелъпи му подаде дебела кафява папка: — Ето ти папката. Върни ми я по пощата. Едва ли ще им потрябва днес, а не мисля, че ти изгаряш от желание да дойдеш пак, за да я върнеш.

— Имаш право — каза Бен, взе папката и я пъхна под мишница. — Благодаря, Пенелъпи. Оценявам жеста ти.

— Ами, знам, че според Майк си струва човек да работи с теб, затова реших да уважа желанието му. Мога ли да направя нещо друго?

Бен се поколеба.

— Сигурно не би ми казала къде замина Майк…

— Не мога. Не знам.

— И едва ли си чула, че някакви ченгета се канят да посетят кантората ми или пък да подхвърлят там един нож.

Пенелъпи сви рамене:

— Нямам представа кой може да стои зад всичко това. Но знам едно, Бен. Тези хора са свикнали да получават онова, което искат. По един или друг начин.

— Дори и ако това значи да нарушат закона?

— Те са законът, Бен. И ако смятат, че каузата е справедлива, не им пука особено за средствата. — Тя се приближи с още едно стъпало. Лицето й бе сериозно. — Моля те, внимавай, Бен. Много внимавай.