Рик Янси
Последната звезда (97)

96

Катализатора

Бях вече тук, лежах безпомощно под постоянната стерилна светлина. Бръснача дойде при мен, когато тялото ми губеше битката срещу четиридесет хиляди механизирани нашественика, инжектирани в мен от врага. Бръснача щеше да дойде при мен и този факт ме поддържаше, надеждата, която той носеше, въжето, което предлагаше, за да ме предпази да не полетя неспасяемо в празнотата.

Той загина, за да ме спаси, а сега детето му щеше да загине с мен.

Вратата на стълбището се затвори с трясък. Стъпки от ботуши отекнаха по каменния под. Познавах тези стъпки. Познавах походката му.

Затова не те уби Заглушителя. Оставил е той да го направи.

— Марика.

Вош се извиси над мен. Висок беше три хиляди метра, изсечен от твърда скала, непревземаема стена на крепост, непреодолима, неразрушима. Лазурносините му очи искряха, докато ме гледаше от недостижимата си височина.

— Забрави нещо — каза ми той. — И вече е твърде късно. Какво забрави, Марика?

Едно дете изскочи от почернелите стъбла на убитото от зимата жито, в устата си носеше бомба, голяма колкото зърно. Човешки дъх обгърна детето и всичко беше погълнато от зелен пламък, след който нищо не остана.

Ампулата. Прощалният му подарък в горния джоб на якето ми. Пожелах ръката ми да се вдигне, но ръката ми не помръдна.

— Знаех, че ще се върнеш — каза Вош. — Кой друг би имал финалния отговор, освен твоя създател?

Думите замряха на устните ми. Все още можех да говоря, но какъв беше смисълът? Той вече знаеше какво искам да попитам. Само този въпрос ми беше останал.

— Да, бил съм в техния кораб. И той е толкова впечатляващ, колкото предполагаш. Виждал съм ги — нашите спасители — и, да, те също са толкова впечатляващи, колкото си представяш. Физически не са тук, разбира се, но ти вече си го разбрала. Не са тук, Марика. Никога не са били.

Очите му блестяха с неземната радост на пророк, който е видял рая.

— И техните организми, като нашите, са на въглеродна основа, но с това всички сходства се изчерпват. Отнело им е много време, за да ни разберат, да приемат какво се случва тук и да изнамерят единственото жизнеспособно решение на проблема. Както на мен ми отне много време да разбера и приема тяхното решение. Трудно е да пренебрегнеш собствената си човешка природа, да излезеш извън себе си и да погледнеш през очите на съвсем други създания. Това ти е проблемът още от самото начало, Марика. Хранех надежда, че един ден ще го преодолееш. Никой друг човек не е приличал така на мен, както ти.

Забеляза нещо на лицето ми и коленичи. Пръстът му се притисна до страната ми и сълзата потече по кокалчето му.

— Отивам си, Марика. Сигурно си се досетила. Съзнанието ми ще бъде запазено завинаги на борда на кораба-майка, вечно свободен, във вечна безопасност от онова, което вероятно ще се случи тук. Това е моята цена. И те се съгласиха да я платят. — Той се усмихна. Усмивката му беше мила, като на баща, който се усмихва на обичното си дете. — Сега доволна ли си? Отговорих ли на всичките ти въпроси?

— Не — прошепнах. — Не си ми казал причината.

Не ме нахока, че току-що ми е казал именно причината. Знаеше, че няма да попитам за мотивите му.

— Защото вселената няма граници, за разлика от живота. Животът е рядкост, Марика, и затова е безценен, трябва да се пази. Ако може да се каже, че имат нещо, което да прилича на човешката вяра — това е. Всеки живот си заслужава да съществува. Земята не е първата планета, която спасяват.

Покри страната ми с ръка.

— Не искам да те изгубя — каза той. — Добродетелите се превърнаха в пороци, а и ти сама го каза: конкретно този порок не следва правила, дори своите собствени. Извърших смъртен грях, Марика, и само ти можеш да ми простиш.

Ръката му погали главата ми и той коленичи до мен на пода, внимателно като създател, баща, уловил главата ми в ръце.

— Открихме я, Марика. Аномалията в програмирането на Уокър. Недостатъкът на системата беше, че няма недостатък.

— Разбираш ли? Важно е да разбереш. Единствено отвъд пространството и времето, неопределената константа, която пренася цялото разбиране — не са имали отговор за това, затова и не са дали никакъв. Как биха могли? Как е възможно любовта да се побере в алгоритъм?

Очите му продължаваха да искрят, но сега през сълзи.

— Ела с мен, Марика. Да заминем заедно към място, където вече няма болка и тъга. Всичко това ще изчезне за миг. — Той с жест показа базата, планетата, миналото. — Ще вземат спомените, които те измъчват. Ти ще си безсмъртна, винаги млада, винаги свободна. Ще ми позволят. Ще ми окажат милостта да ти ги дадат.

— Твърде късно е — прошепнах.

— Не! Това пребито тяло е нищо. Не струва. Не е твърде късно.

— За теб е късно — казах му.

Зад него Каси Съливан разбра сигнала. Притисна оръжието до тила на моя създател и натисна спусъка.