Рик Янси
Последната звезда (48)

47

Имаше неимоверно много поводи за слисване, откакто Другите дойдоха, но този беше най-великият миг на слисването от всички безумни слисвания.

След първото обяснение реших, че нещо пропускам, затова помолих Катализатора да разкаже отново, този път по-бавно, с малко повече подробности и много повече доказателства.

— Не са тук — каза тя. — Не съм сигурна дори, че са там.

Кимна към тавана на мазето и скритото небе отгоре.

— Как може да не са там? — учуди се Бен. И хайде пак започна да й угажда като най-мазноустия придворен от свитата на кралица Катализатор. Започнах да се съмнявам в способността на Бен да преценява характери. От началото на тази война е прострелян два пъти — и двата пъти от човека, за когото твърдеше, че е на негова страна. Внимавай, Периш, третият път вече наистина късмет ще извадиш.

— Корабът майка може да е напълно автоматизиран — обясняваше Катализатора. — Явно някаква форма на разумен живот го е създала, но самите създатели може да са на светлинни години от тук или да ги няма никакви никъде.

— Никъде? — като ехо повтори Бен.

— Мъртви. Изчезнали.

— Разбира се, защо не? — Играех си със спусъка на моята М16. Бен можеше и да й вярва, след като излъга за Малката и къде е била, какво се е случило, докато е била там, плюс това, че доведе убиец до вратата ни, плюс това, че беше прострелян от нея, два пъти. Аз не съм толкова отвята от женския й чар, който впрочем може да поместите на върха на игла и пак да остане място за ангелите да танцуват^[1]. — Преди няколко хиляди години сондите им ни открили. Наблюдавали ни. Чакали. В един момент решили, че не сме добри нито за Земята, нито за себе си, затова построили кораба-майка и го натъпкали с бомби, безпилотни самолети, вируси, които предизвикват чума, и се захванали да заличат деветдесет и девет, запетая и девет процента от населението с помощта на човешки роби, на които промили мозъка още с раждането… защото това било лекарството за нас, било добро за нас…

— Каси — рече Бен. — Поеми си дъх.

— Това е единият сценарий — спокойно каза Катализатора. — Всъщност това е най-добрият сценарий.

Поклатих глава и погледнах към Сам и Меган, сгушени под голямото одеяло в ъгъла. Невероятно, но и двамата спяха, притиснали глави един до друг, Мечо беше втъкнат под брадичките им. Представляваха картина, чието затрогващо въздействие думите не биха могли да изразят, да не беше толкова сърцераздирателно символична за нещо. Добре, за всичко.

— Също като теорията ти за Заглушителите — троснах й се аз. — Компютърна програма, която вграждали в мозъка на зародишите и се включвала, щом детето стигне до пубертета. Сценарий.

— Не, това е факт. Вош го потвърди.

— Точно така. Маниакът, организирал избиването на седем милиарда души. Добре, естествено, щом той го казва, трябва да е истина.

— Защо иначе ще се стреми да се добере до Уокър с такова отчаяние?

— Знам ли и аз! Може би, защото Ивън предаде цялата си цивилизация и е единственият човек на планетата, който може да ги спре?

Катализатора ме погледна, сякаш съм някаква гадост, изникнала на четката й за зъби.

— Ако всичко се свеждаше само до това, приятелят ти досега да е мъртъв.

— Вероятно вече е мъртъв. Направо ме убива как твърдиш, че знаеш всичко, макар изобщо нищо да не знаеш. Теории, сценарии, възможности, шансове, какво ли не. И за твоя информация, понеже много знаеш, и не ти говоря за някакво си предположение, основано на теорията Аз-съм-Катализатора-следователно-знам-всичко, той не е моят приятел.

Лицето ми гореше. Мислех си за нощта, когато попаднах на бреговете на Земята на Ивън и поставих флага си върху територията, която изобразяваше брега. Бен каза нещо тогава, но аз го пропуснах, защото умът ми си имаше свой начин да смъмря за собствените си мисли. Като например как бих могла аз да съм човекът, който забива флага на завоеванието? Не трябваше ли да е Ивън?

— Ивън е човек — настоя Катализатора. — Целта му е очевидна. Онова, което не е очевидно — и причината Вош да иска да разруши неговата програма, — е причината за бунта на Ивън. Той не просто е предал своите „хора“. Той е предал себе си.

— Добре — въздъхна Бен, — това е изгубена кауза. Прехвърли тежестта на тялото си на стената, опита се да заеме по-удобна позиция. С куршум в крака това беше невъзможно. Повярвайте ми, опитвала съм. — Тогава няма никакви капсули за бягство, които да евакуират Заглушителите — бавно каза Бен. — Щом няма никакви капсули, тогава няма и начин да се стигне до кораба-майка. Няма ли начин да се стигне до кораба-майка, няма начин и да се взриви. Това разбива този план и го праща по дяволите. Какво става с бомбите за градовете? Или това е лъжа, която неговата програма му е внушила.

Катализатора дълго време не отговори. Нямах представа какво си мислеше. После аз взех да си мисля, че цялата работа е номер — на Вош. Нещо се беше случило с Катализатора, след като напусна хотела. Някой й беше имплантирал бионика, която я превръщаше в получовек, полумашина и оръжие за масово унищожение. Откъде да знаем, че не е минала от другата страна? Един хубостник, който приличаше на красавец от рисувана реклама, го направи. Откъде да знаем, че винаги не е била на страната на другите?

Палецът ми отново притисна спусъка.

— Мисля, че ще взривят градовете — най-накрая отговори тя.

— Защо? — поисках да науча. — Какъв е смисълът?

— Причините са много. Едната е, че подготвят бойното поле преди Петата вълна — войната из градовете дава на Заглушителите всички предимства, опасно е да подкрепяш твърде много едната страна. Но най-важното е, че градовете пазят нашите спомени.

Амиии? И тогава схванах, и когато схванах идеята, стомахът ме присви. Баща ми и онази проклета количка, и проклетите книги. Библиотеките, музеите, университетите, всичко, което бяхме планирали и изградили в продължение на десет хиляди години. Градовете бяха повече от сумата на своята инфраструктура. Те бяха повече от тухлите и хоросана, бетона и стоманата. Те бяха съдовете, в които се съхраняваше човешкото познание. Взривяването им щеше да представлява последното цъкане на часовника преди изпращането на човечеството обратно в неолита.

— Не е достатъчно населението да бъде намалено до численост, която едва да поддържа оцеляването му — тихо каза Катализатора. — Не е достатъчно да се срине построеното от нас. Населението отново ще увеличи броя си. Отново ще изградим света. За да спасят планетата, за да спасят човешкия вид, трябва да ни променят. — Докосна гърдите си. — Тук. Ако Другите успеят да отнемат доверието, тогава ще разрушат способността ни да си сътрудничим. Отнемат ли ни способността да си сътрудничим, цивилизацията е невъзможна.