Рик Янси
Последната звезда (26)

25

Хвърли се към мен, взрив от бледорозово и черно. Проблясване на зъбките, оръжието излетя от ръката ми. Ударът счупи китката ми. Ударът, нанесен със скорост по-голяма, отколкото подобреното ми зрение би могло да проследи, ме хвърли на два метра назад към силоза. Металът изскърца, уви се около тялото ми като тако. Сега вече разбрах думите на Констанс: Направи заключение, без да знаеш всички факти.

Тя не отиваше в пещерите, за да неутрализира оцелели. Отиваше, за да заглуши Заглушител.

Благодаря, Кони. Да беше ми казала.

Фактът, че не умрях от удара, ми спаси живота. Фалшивият свещеник спря, наклони глава по странен начин като птица. Би трябвало да съм мъртва или поне в безсъзнание. Как така все още се държах на краката си?

— Боже! Това е… любопитно.

В продължение на няколко секунди нито един от двама ни не помръдна. Отхвърлих играта му. Увъртай, Катализатор. Изчакай Констанс да се върне.

Ако Констанс се върнеше.

Констанс можеше да е мъртва.

— Не съм една от вас — измъкнах се от металната ниша аз. — Вош ми даде Дванайсетата система.

Озадаченото му изражение не се промени, но раменете му се напрегнаха. Това беше единственото смислено обяснение, макар да звучеше абсурдно.

— По-любопитно и по-любопитно! — измърмори той. — Защо ще му е на командира да подобрява човек?

Време за лъжи. Врагът ме научи, че и най-великото нещо може да се постигне с мънички лъжи.

— Предаде ви. Даде Дванайсетата система на всички нас.

Свещеникът поклати глава и се усмихна. Знаеше, че говоря безсмислици.

— И сега идваме за всички вас — продължих. — Преди капсулите да ви върнат на кораба.

Пушката ми лежеше на земята на около метър от крака му. Не знаех къде отиде пистолетът ми. Ножът бе много близо, лежеше между него и мен. Очакваше да се опитам да взема ножа.

Добре, явно лъжата не вършеше работа. Щях да опитам с истината, но надеждите ми не бяха големи.

— Вероятно само се хабя, но трябва да знаеш, че ти си човек също като мен. Използвали са те, точно както са използвали всички останали. Всичко, което си мислиш, че знаеш, за това кой си, всичко, което си спомняш, е лъжа. Всичко.

Кимна, усмихна ми се така, както човек се усмихва на луд. Твой ред е, Констанс. Изскачай от мрака и забий нож в гърба му. Само че Констанс пропусна да излезе на сцената.

— Страшно съм озадачен — каза той. — Какво да те правя?

— Знам ли — отговорих честно. — Сигурна съм само, че с този нож ще те разпоря като свиня и ще ти източа кръвта.

Не погледнах към ножа. Знаех, че ако погледна, нямам никакъв шанс — веднага щеше да прозре уловката. Ако не погледнех ножа, той щеше да е принуден да погледне към него. За секунда сведе поглед, но секундата ми беше повече от предостатъчно.

Обкованият ми с желязо връх на ботуша го уцели по брадичката и телцето му хвръкна на три метра. Падна с тежко тупване. Преди да успее да се надигне, ножът беше в ръката ми и летеше към гърлото му. Посрещна го и го отби във въздуха, улови го при падането му с толкова зловещо в своята грациозност движение, че неволно се възхитих.

Хвърлих се към пушката. Той ме удари, преди да стигна до нея. Юмрукът му попадна в слепоочието ми и паднах. Ударих си устата в земята, горната ми устна се цепна. Идва важната част. Сега вече щеше да ми пререже гърлото. Ще вдигне пушката и ще ми пръсне мозъка. Аз съм страхливка, аматьорка, новачка, която все още се приспособява към подобрението, с което той живее, откакто е навършил тринадесет.

Сграбчи ме за косата и я изви, обърна ме по гръб. От устата ми течеше кръв. Повдигна ми се. Надвеси се над мен с всичките си метър и петдесет, с нож в едната ръка и пушка в другата.

— Коя си ти?

Изплюх кръвта от устата си.

— Казвам се Катализатора.

— Откъде си?

— Ами родена съм в Сан Франсиско…

Изрита ме в ребрата. Не с всичка сила. С всичка сила щеше да пробие белия ми дроб или да ми пръсне далака. Не искаше да ме убива. Не беше ударил часът.

— Защо си тук?

Погледнах го в очите и отговорих:

— За да те убия.

Хвърли пушката настрани. Оръжието прелетя стотина метра, описа дъга над пътя и падна в полето от другата страна. Улови ме за гърлото и ме вдигна във въздуха. Краката ми не стъпваха по земята. Главата му се завъртя — любопитна врана, сова нащрек.

Нямаше как да се защитя от следващото му нападение. Съзнанието му се втурна към мен, дива жажда, която разкъса ума ми с такава сила, че вегетативната ми нервна система се срина. Потънах в абсолютен мрак. Нито слух, нито зрение, нито други сетива. Умът му гризеше моя, а онова, което аз почувствах в него, беше омраза, по-необятна от самата вселена, чист гняв, безкрайно отвращение и, колкото и странно да звучи, завист.

— Ах — въздъхна той. — Кого търсиш? Не онези, които са се изгубили. Момиченцето тъжно и изпълненото със скръб момче. Те умряха, за да имаш ти възможност да живееш. Нали? Да. О, колко си самотна. Колко празна!

Гушкам Малката в стария хотел, мъча се да я стопля. Бръснача ме държи в недрата на базата, мъчи се да ме държи жива. Това е кръг, Зомби, свързан от страха.

— Има и други — измърмори свещеникът. — Хм. Знаеш ли? Откри ли го вече?

Смехът му секна. И знаех защо. Нямаше място за догадки — Ние бяхме едно. Изровил бе Констанс и онази нейна глупава, блудкава усмивка на майче, което води сина си на футбол.

Метна ме настрана, както метна пушката — омразен, безполезен отпадък, създаден от човека. Системата подготви тялото ми за падане. Имаше предостатъчно време, докато летях във въздуха.

Стоварих се върху прогнилия парапет на верандата на бялата къща. Дървото се строши със силен трясък, старите дъски рухнаха под мен. Останах да лежа неподвижно. Светът се въртеше.

Ударите по тялото и нараняванията бяха тежки, но още по-лошо беше пребитото ми съзнание. Не можех да мисля. Накъсани, несвързани образи избухваха в ума ми, избледняваха и отново се появяваха. Усмивката на Зомби. Очите на Бръснача. Въсенето на Малката. После се появи лицето на Вош, издялано от камък, масивно като планина, и очите, които проникваха до всяко ъгълче, които виждаха всичко, познаваха ме.

Претърколих се на една страна. Стомахът ми се надигна. Повръщах на стъпалата на верандата, докато не остана нищо в стомаха ми, а после продължих да повръщам.

Трябва да станеш, Катализатор. Ако не станеш, Зомби е обречен.

Опитах се да стана. Паднах.

Опитах се да седна. Претърколих се.

Заглушителят свещеник ги беше усетил в мен — мислех, че са си отишли, мислех, че съм ги изгубила, но никога не губиш онези, които обичаш, защото любовта е постоянна, любовта устоява.

Нечии ръце ме повдигнаха: на Бръснача.

Нечии ръце ме задържаха: на Малката.

Нечия усмивка ми даде надежда: на Зомби.

Трябваше да му кажа, когато имах възможност, колко харесвам усмивката му.

Надигнах се.

Бръснача се надигна, Малката се задържа на крака, Зомби се усмихваше.

Знаеш ли какво правиш, когато не можеш да станеш и да вървиш, войнико? — питаше Вош. — Пълзиш.