Рик Янси
Последната звезда (28)

27

На ръба на трапа се показа сянка, силуетът се очерта на звездната светлина отгоре, дребна фигура, наклонена на една страна глава, слушаше. Дори не се замислих — затаих дъх и се отпуснах, наблюдавах го през почти затворените си клепачи. В дясната си ръка държеше познат на вид предмет. Боен нож, стандартно оръжие, което всички новобранци получават.

Пръстите на жената се отпуснаха около гърлото ми. И тя се отпусна. Защо да й вярвам! На нея, на него?

Изминаха тридесет секунди, минута, почти две. Не мърдах. И тя не мърдаше. И той не мърдаше. Нямаше да мога да затаявам дъха си — или да отлагам решението — много дълго. Трябваше да поема дъх и да стрелям — в някого. Само че ръцете ми бяха преплетени сред мъртвите, а и бях изпуснал пушката си при падането. Дори не знаех къде е паднала.

Той обаче знаеше. Свещеникът, който беше разменил разпятието за нож.

— Виждам пушката ти, синко — заговори той. — Стани. Няма от какво да се страхуваш. Всички са мъртви, а аз съм напълно беззащитен. — Коленичи на ръба на гробницата и протегна празната си ръка. — Не се притеснявай, можеш да си вземеш пушката. Не обичам оръжията. Никога не съм ги обичал.

Усмихваше се. И тогава жената, която не беше мъртва, го улови за китката. Свещеникът полетя към трапа при нас, оръжието на Дъмбо се оказа прицелено към слепоочието му, а гласът на жената казваше:

— Тогава това няма никак да ти хареса — и главата на свещеника избухна.

Не бях сигурен, но реших, че това е знакът, който ми казваше, че трябва да се измъкна светкавично от дупката.