Рик Янси
Последната звезда (25)

24

Или поне беше облечен като такъв.

Черни панталони. Черна риза. Бяла якичка, пожълтяла от пот, изцапана с ръждиви петна. Стои почти до мен, дребен тип с оплешивяващо теме и топчесто, бебешко лице. Видя мокрия от кръв нож в ръката ми и веднага вдигна ръцете си.

— Не съм въоръжен — гласът му бе писклив, детински, както и чертите му.

Хвърлих ножа и извадих оръжието под мишницата си.

— Ръцете на тила! На колене!

Веднага ми се подчини. Погледнах към пътя. Какво е станало с Констанс?

— Не исках да те стряскам — говореше дребничкият. — Но от месеци не съм виждал жив човек. От военните си, нали?

— Млъквай. Не говори.

— Разбира се! Аз… съжалявам.

Устата му се затвори. Страните на лицето му побледняха от страх, а може би от объркване. Застанах зад него. Той не помръдна, макар да прокарах свободната си ръка по торса му.

— Откъде си? — попитах аз.

— Пенсилвания…

— Не. Откъде идваш сега?

— Живея в пещерите.

— С кого?

— Никого! Казах ти, не съм виждал никого от месеци. От ноември…

Твърд метален предмет в десния му джоб. Извадих го. Разпятие. Видяло и по-добри времена. Евтината позлата се лющеше, лицето на Христос бе изтъркано до плешива буца. Сетих се за войника с разпятието на Съливан как се криел страхливо зад хладилниците с бира.

— Моля те — проплака той. — Не ми го вземай.

Метнах разпятието във високата изсъхнала трева между силозите и хамбара. Къде, по дяволите, е Констанс? Как този малодушен човечец се е промъкнал покрай нея? И по-важното е как аз оставих този малодушен човечец да се промъкне до мен?

— Къде ти е палтото? — попитах го аз.

— Какво палто?

Застанах пред него и вдигнах оръжието към челото му.

— Мразовито е. Не ти ли е студено?

— О. О! — разсмя се той през хълцане от нерви. Зъбите отиваха на цялата му физика: дребни и отдавна немити. — Съвсем забравих да го взема. Така се развълнувах, когато чух самолета, помислих, че най-накрая помощта е дошла. — Усмивката му помръкна. — Ти си дошла, за да ме спасиш, нали?

Пръстът ми трепна на спусъка. Понякога си на погрешното място в погрешното време и онова, което се случва в този момент, не е ничия вина, казах на Съливан, след като чух историята за войника.

— На колко години си, ако ми позволиш да попитам? — рече той. — Твърде млада изглеждаш, за да си в армията.

— Не съм в армията — отговорих. И наистина не бях.

Аз съм следващата стъпка в човешката еволюция.

Отговорих честно:

— Аз съм Заглушител.