Рик Янси
Последната звезда (8)

7

Бен беше готов за скок в мига, в който се прибрах. Разбрах, че е чакал да скочи, защото в мига, в който се върнах, той скочи.

— Всичко наред ли е?

Избърсах сълзите от лицето си и се разсмях. Ама, разбира се, Периш, като оставим настрана цялата тая досадна работа с извънземния апокалипсис, всичко си е върхът.

— Колкото повече ми обяснява, толкова по-малко разбирам — признах си аз.

— Казах ти, че в този има нещо сбъркано. — Бен се постара много да не каже: Нали ти казах. Хубаво, почти го каза. Всъщност точно това казваше.

— Ти как би постъпил, ако в продължение на десет хиляди години си лишен от тяло и изведнъж се сдобиеш с такова? — попитах.

Той наклони глава и с усилие прикри усмивката си.

— Май ще взема да се изкъпя.

Дъмбо и Меган се бяха омели. Само двамата бяхме. Бен стоеше до камината и златистата светлина танцуваше по лицето му, което беше понапълняло през шестте седмици, в които се скатавахме в убежището на Грейс. До насита почивка, храна, прясна вода и необходимите антибиотици и Бен почти си беше възвърнал вида отпреди нашествието. Никога нямаше да бъде, какъвто беше преди. Очите му продължаваха да гледат нащрек. Като заек в ливада, над която се вие ястреб и дебне.

Не само с него беше така. След като стигнахме до убежището, на мен ми трябваха две седмици, за да събера смелост да се погледна в огледалото. Преживяването беше като да попаднеш на някого, когото не си виждал от преди гимназията — познаваш го, но всъщност виждаш само как се е променил. Видът на човека не съвпада със спомена ти и представата как трябва да изглежда и за секунда се стряскаш, защото твоята представа за него е този човек. Затова, когато се погледнах в огледалото, видях себе си във вид, който не съвпадаше със спомена ми за мен самата, особено носът, който беше леко наклонен надясно, благодарение на Грейс. Но не се вживях много, не ме беше яд. Моят нос може и да беше леко поизкривен, затова пък нейният се беше изпарил — заедно с останалата част от Грейс.

— Как е Сам? — попитах.

Бен обърна глава към задната част на къщата.

— С Меган и Дъмбо. Добре е.

— Мрази ме и в червата.

— Не те мрази и в червата.

— Каза ми, че ме мрази и в червата.

— Децата говорят неща, които не мислят.

— Не просто децата.

Бен кимна. Погледна над рамото ми към входната врата.

— Катализатора беше права, Каси. Нещо тук не се връзва. Похищава човешко тяло, за да може да избива непохитените човешки тела. После един ден решава, че предпочита да избива собствения си вид, за да спаси всички непохитени човешки тела. И не просто да убива един-двама тук-там от своите. Ами иска да ги избие. Иска да унищожи цялата си цивилизация и за какво? Заради някакво момиче. Момиче!

Много грешен подход избра. И Бен също разбра, че е оплел конците. Но за да се застраховам, че у него няма да остане и капка съмнение колко много се е олял, бавно провлачих:

— Знаеш ли, Периш, може да е малко по-сложничко. У него има и човешка част.

Исусе, Кас, побърка ли се? В един миг си му бясна, в следващия го защитаваш.

Изражението му стана враждебно.

— Не ме притеснява човешката част у него. Знам, че Катализатора не ти е любимка, но е много умна и подчерта важна подробност: щом не им трябват тела, не им трябва и планета. Щом не им трябва планета, защо тогава са дошли за нашата?

— Не знам — троснах се. — Защо не питаш Катализатора, като ни е такава умница?

Той пое дъх, после каза:

— Това възнамерявам да направя.

За секунда не разбрах какво говори. Още секунда ми трябваше да проумея, че говори сериозно. Трета секунда ми отне, за да направя нещо по отношение на предходните две секунди, и то беше да седна.

— Много мислих — подхвана той. И млъкна. Все едно че трябва да смекчи думите — и не намери пред кого да си мери думите, ами пред мен! Като че се сърдя или нещо такова. — И мисля, че знам какво ще кажеш, но преди да го кажеш, трябва да ме изслушаш. Само ме изслушай, става ли? Ако Уокър казва истината, имаме четири дни, преди да дойде капсулата и той да тръгне по своята задача. Разполагаме с предостатъчно време, за да стигнем до там и да се върнем.

— Да стигнем и да се върнем откъде, Бен?

— Няма да съм сам. Ще взема Дъмбо с мен.

— Доообре. С теб къде? — И тогава схванах. — Пещерите.

Кимна бързо, облекчен, че съм разбрала.

— Действа ми убийствено, Каси. Не мога да спра да мисля за тях. Може Малката да е намерила Катализатора или да не е успяла. Може да е мъртва. Катализатора може да е мъртва. О, по дяволите, вероятно са мъртви или не са. Може би са успели да стигнат до пещерите и Катализатора се е върнала в хотела за нас, само че ние не сме били там, за да ни намери, защото и там вече не съществува. А ако са живи, нямат никаква представа какво идва. Ще загинат, освен ако някой не се върне за тях.

Той вдиша дълго и на пресекулки, за пръв път откакто отприщи речта.

— Да се върнеш за тях — уточних. — Както се върна за Сам. Както не си се върнал за…

— Да. Не. По дяволите. — Лицето му стана алено и то не защото стоеше твърде близо до огъня. Знаеше за какво говоря. — Нищо общо няма със сестра ми…

— Тогава си избягал и от този момент нататък все се опитваш да се върнеш.

Направи крачка към мен. Като се отдалечи от огъня, лицето му попадна в сянка.

— Нищо не разбираш, по дяволите. Знам какво всъщност те яде, защото Каси Съливан знае всичко, нали?

— Ти какво искаш от мен, Бен? Не съм ти нито майка, нито командващ офицер, нищо. Прави каквото знаеш.

Станах. И отново седнах. Нямаше къде да ида. Всъщност можех да отида в кухнята и да си направя сандвич, само дето нямаше нито хляб, нито месо за сандвичи, нито сирене. Не знаех подробности, но бях напълно убедена, че в рая на всеки ъгъл има входове към метрото. А също и магазини за шоколади „Годайва“. На втория ни ден в къщата убежище открих запаса на Грейс от четиридесет и шест шоколада „Годайва“. Не че съм ги броила.

— Днес имам лош ден — казах. Братчето ми ме мразеше, моят човешко-извънземен личен охранител ми призна, че си няма и понятие от съпричастност заради упадъка на съзнанието си, а сега старата ми гимназиална любов ме осведомяваше, че поема на самоубийствена мисия, за да спаси двама изчезнали и вероятно мъртви хора. Освен това исках сандвич и беше невъзможно да го получа. След Пристигането преживях повече случаи на неустоим глад към определени храни, като бременна с тризнаци жена, и то все за лакомства, чийто вкус повече никога нямаше да опитам. Шоколадов сладолед във фунийки. Замразена пица. Бита сметана в бурканче. Канелените кифлички, които мама приготвяше всяка събота сутрин. Пържените картофки на „Макдоналдс“. Бекон. Не, все още съществуваше възможността да опитам бекон. Трябваше само да намеря свиня, да я заколя, да разфасовам месото й, да го опуша и после да го изпека. Мисълта за бекона — за възможността за бекон — ме обнадежди. Щом беконът не беше изгубен, не всичко е изгубено.

Сериозно.

— Съжалявам — каза Бен. — Не биваше така да ти го изтърсвам.

Приближи се и седна на пет сантиметра от мен. Преди време си фантазирах как Бен Периш седи до мен на дивана у дома, завити сме под едно одеяло и до един след полунощ гледаме стар филм на ужасите, а в скута му има купа пуканки. Във фантазията ми беше събота вечер и той пропускаше около шест убийствено яки купона с хора, които са далеч по-готини от мен, но той иска да е точно с мен. Удоволствието от моята компания му е достатъчно.

И ето го сега, само дето няма убийствено яки купони, нито телевизия, нито одеяло, нито пуканки, проклети да са. В света имаше двама Бен — истинският Бен, който и не подозираше за съществуването ми, и Бен от моето въображение, който с мазни пръсти ми даваше да си хапна пуканки. Вече бяха станали трима. Първите двама и онзи, седнал на пет сантиметра от мен, облечен в тесен черен пуловер и благородно набола брада, която му придаваше вид на инди рокаджия, отдъхващ си между изпълненията в зелената стаичка. Твърде много Беновци станаха за една глава. Да взема да ги нарека с различни имена, че да не ги обърквам: Бен, Бен Предишни и Бен Някогавъзможни.

— Схванах — рекох. — Но защо сега трябва да тръгваш? Защо не можеш да почакаш? Ако Ивън може да взриви…

Клатеше глава.

— Дали ще го взриви, или няма, е без значение. Опасността не идва от извънземните там, горе. Опасността идва от хората тук, долу. Трябва да намеря Катализатора и Малката, преди Петата вълна да го направи.

Улови ръката ми в своята, някъде в мен се обади тънко гласче: Бен. Гласчето принадлежеше на рошавата гимназистка, която отказа да умре, на момичето с лунички, необщителната всезнайка, стеснителна и непохватна въпреки уроците по танци, тренировките по карате и разговорите за повдигане на духа с родителите. Момичето, което носеше голяма торба с тайни, глупавите, всекидневни, мелодраматични тайни на младостта, които биха шокирали харесваните, красиви хлапета само да знаеха.

Какво й ставаше? Защо вече не си отиде! Не само че носех в себе си твърде много на брой личности на Бен, но имаше и много личности на Каси. Трима Бен и две Каси, няколко Сам и, разбира се, буквално двойствената природа на Ивън Уокър. Никой вече не беше цял. Истинските ни личности треперливо се мержелееха като миражи в пустинята и непрестанно се отдалечаваха.

Бен докосна лицето ми, пръстите му погалиха леко, почти неусетно страната ми. А гласецът в главата ми проплака едва чуто: Бен.

После се разнесе гласът ми:

— Ще умреш.

— Можеш да се обзаложиш, че ще умра — усмихна ми се той. — И ще стане както трябва. Не както те решат. А както аз реша.

Предната врата проскърца на ръждясалите си панти и някой каза:

— Права е, Бен. Трябва да изчакаш.

Бен се дръпна от мен. Ивън надничаше през вратата.

— Никой не те е питал — каза Бен.

— Корабът е основен елемент за следващата фаза — Ивън говореше бавно и отчетливо, както се говори на луд или на малоумен. — Единственият начин да сложим край на тази история, е да го взривим.

— Не ми пука какво ще взривяваш — заяде се Бен. Извърна се, сякаш да гледа Ивън му е непоносимо. — Не ми пука дали ще има, или няма да има край. Може на някого с комплекс за спасяване да му е трудно да го разбере, но не искам да спасявам света. Само двама души.

Стана, прескочи краката ми и тръгна към коридора. Ивън извика след него и думите му накараха Бен да замръзне на място.

— Пролетното равноденствие е след четири дни. Ако не стигна до кораба и не го взривя, всички градове на Земята ще бъдат унищожени.

Мамка му. Погледнах към Бен, той погледна към мен и двамата погледнахме към Ивън.

— Когато казваш „унищожени“…? — подхванах аз.

— Взривени — уточни Ивън. — Това е последната стъпка преди началото на Петата вълна.

Бен бавно заклати глава към него, ужасен, отвратен и вбесен.

— Защо?

— За да се улесни прочистването. И да бъде заличена всяка останала следа от хората.

— И защо сега? — не разбираше Бен.

— Заглушителите ще се върнат на борда на кораба — там е сигурно. За нас, имам предвид. Сигурно за нас.

Отвърнах поглед. Усетих пристъп на гадене. Вече трябваше да съм го проумяла принципа. Минеше ли ми през ума, че няма как да стане по-лошо, ставаше по-лошо.