Рик Янси
Последната звезда (67)

66

Завоят вляво от стъпалата го беше отвел в дългия километър и половина коридор до зелената врата на „Страната на чудесата“. Завоят вдясно водеше до път без изход, просто стена.

Вош натисна с палец по стената. Задвижиха се механизми, появи се процеп и стената се раздели на две, двете половини се отдръпнаха и се показа тесен коридор, в който светлината преминаваше от стерилен флуоресцентен блясък до пълен мрак.

От скрит апарат се чу запис:

— Внимание! Влизате в зона, ограничена само за персонал с достъп, изрично определен от Заповед единадесет. Всички лица, които нямат разрешение за достъп и бъдат открити в зоната, подлежат на незабавни дисциплинарни санкции. Внимание! Влизате в зона, ограничена само за…

Гласът ги последва в мрака. Внимание! Неясна и болезнено зелена светлина осветяваше края на тесния коридор. Спряха точно там, пред врата без дръжка. Вош притисна палец в средата на вратата и тя тихо се отвори. Той се обърна към Ивън.

— Наричаме го Зона 51 — осведоми го Вош без следа от ирония.

Лампите примигнаха, когато прекрачиха прага. Първото, което привлече погледа на Ивън, беше капсула с форма на яйце, същата като онази, с която беше избягал от „Кемп Хейвън“, само че много по-малка. Тази капсула беше два пъти по-голяма. Изпълваше почти половината от стаята. Над нея се виждаше бетонна, подсилена конструкция за изстрелване, която водеше към повърхността.

— Това ли искаше да ми покажеш? — Озадачи се. Знаеше, че Вош има капсула в базата, с която да се върне на кораба им, започне ли Петата вълна. За часове точно такива капсули щяха да излетят от кораба-майка, за да приберат останалите маркирани техни хора. Защо Вош искаше да я види?

— Единствена е — каза Вош. — Има само дванадесет като нея в света. По една за всеки от нас.

— Защо го правиш? — Още малко и щеше да се ядоса. — Защо ми говориш със загадки и лъжи, сякаш съм някоя от твоите човешки жертви? Повече от дванадесет са. Десетки хиляди са.

— Не. Само дванадесет. — Посочи вдясно от тях. — Ела насам. Мисля, че това ще ти е интересно.

Дълъг метър и шестдесет и с форма на цигара предмет в сребристозеленикав цвят висеше от тавана на нивото на очите. След Третата вълна подобни безпилотни самолети бяха изпълвали небето. Очите на Вош, така беше казал на Каси. Чрез тях те вижда.

— Важен елемент от войната — обясни Вош. — Важен, но не решаващ. Загубата им изискваше известна импровизация при преследването, което ти устроихме, чудно ти е било защо е трябвало да подобрим обикновен човек, нали?

Говореше за Катализатора. Но Ивън не разбираше връзката.

— И защо го направихте?

— Целта на безпилотните самолети не беше да отбелязват местоположението на оцелелите, ами да следят теб. Теб и хилядите като теб, които щяхте да напуснете определените ви територии в идните дни, щом започнеше Петата вълна и осъзнаехте, че няма да има спасение, няма да има бягство с кораба-майка.

Ивън поклати глава. За пръв път му хрумна, че Вош може и да е полудял. Най-големият им страх при планирането на прочистването на Земята. Да споделяш тяло с човешко съзнание, това можеше да се окаже непосилно бреме, напрежение, което не може да бъде понесено.

— Сега се чудиш дали съм с всичкия си. — Вош се подсмихна. — Не звуча като личността, която си познавал в продължение на десет хиляди години. Истината е, че никога не сме се срещали, Ивън. До днес не знаех дори как изглеждаш.

Вош го подхвана леко за лакътя и го поведе към другия край на помещението.

Смущението на Ивън се усили. Имаше нещо крайно притеснително в тази работа. Не разбираше защо Вош го доведе тук, защо просто не го уби — какво значение имаше, че човешкото му тяло ще умре? Съзнанието му все още живееше на кораба-майка. Какъв беше смисълът от това странно представление и признанията?

В другия ъгъл имаше дървен кол и на него стоеше огромна хищна птица, наклонила глава напред, със затворени очи, привидно спяща. Стомахът на Ивън трепна. Годините се стопиха и той отново стана момче, лежеше в леглото си в онова неясно унесено състояние, полудрямка полубудуване, гледаше бухала на перваза на прозореца как го наблюдава, ярки кръгли очи, които светеха в мрака, чувстваше тялото си като обвито в кехлибар, неспособно да помръдне, неспособно да отклони поглед.

Зад него Вош измърмори:

— Бубо виргинианус. Голям рогат бухал. Великолепен е, нали? Страховит хищник, нощен, самотен — жертвата му рядко разбира, че се е появил, преди да е станало твърде късно. Той е твоят дух покровител, в известен смисъл твоят животински дух. Замислен беше като негов човешки еквивалент.

Крилете се размърдаха. Покритите с гъста перушина гърди се издигнаха. Главата се повдигна, очите се отвориха и погледите им се срещнаха.

— Птицата не е истинска, естествено — продължи Вош. — Това е устройство за доставяне. Машина. Една е дошла при майка ти, когато все още си бил в утробата й, донесла е програмата, която е била поставена в твоя развиващ се мозък. Друга такава машина те е посетила след включването на програмата. Твоето пробуждане. Мисля, че така се нарича, за да те дари с Дванайсетата система.

Не можеше да се откъсне. Очите на бухала го поглъщаха.

— В теб няма извънземна същност — каза Вош. — Никаква в никой от нас и никаква на кораба-майка. Той е напълно автоматизиран, като стария ти приятел тук, направен от своите създадели след столетия внимателно наблюдение и всеотдайност и изпратен на тази планета да сведе човешката популация до поносимо ниво. И, разбира се, да ги запази неограничено като промени човешката природа.

Ивън възвърна гласа си и каза:

— Не ти вярвам.

Очите. Не можеше да откъсне поглед от тях.

— Безукорна, самоподновяваща се примка, безупречна система, в която доверието и сътрудничеството никога няма да пуснат корен. Прогресът ще бъде невъзможен, защото всеки непознат ще бъде потенциален враг, „другият“, който ще бъде преследван до последния куршум. Никога не е трябвало да бъдеш агент на разрушението, Ивън. Ти си част от спасението на Земята, поне беше, докато програмата ти не даде дефект. Затова те доведох тук. Не за да те изтезавам или да те убия. Доведох те, за да те спася.

Постави успокояващо ръка върху рамото на Ивън и допирът му сложи край на омаята от погледа на бухала. Ивън се завъртя към похитителя си. Щеше да го убие. С голи ръце щеше да изтръгне живота от него.

Юмрукът му удари в празния въздух. Толкова беше устремен, че щеше да падне.

Вош беше изчезнал.