Рик Янси
Последната звезда (39)

38

— ЩЕ СТАНЕ безпроблемно и лесно — надвика дамата надигналата се какофония от крясъци от Зомби и Каси. — Безпроблемно и леко.

Зомби гледаше към Катализатора, която гледаше към Ивън Уокър, а Каси гледаше към Катализатора, след което каза:

— Кучко такава.

— Оръжията тук — нареди жената. Гласът й беше спокоен, все още със следа от усмивка. — Струпайте ги до камината. Веднага.

Оставиха оръжията си един по един. Каси каза:

— Не го наранявай.

— Никой няма да пострада, миличка — обеща жената с усмивка в гласа. — Къде е другият?

— Какво другият? — не разбра Каси.

— Човек. Има още един. Къде е?

— Не знам за какво…

— Каси — обади се Ивън Уокър. Гледаше над главата на Сам към лицето на жената. — Иди и доведи Меган.

Видя как устата на сестра му произнесе беззвучно към Ивън Уокър: Направи нещо.

Ивън Уокър поклати отрицателно глава.

— Тя няма да излезе от стаята си — рече Каси.

— Може би ще си промени мнението, ако й кажеш, че ще пръсна мозъка на братчето ти.

Лицето на Зомби беше бледо и изцапано със засъхнала кръв, наистина изглеждаше като зомби.

— Няма да стане — отсече Зомби. — И сега какво?

— После ще застреля Фъстъка и ще продължи да стреля по нас, докато Меган не излезе — обясни Катализатора. — Зомби, повярвай ми.

— Разбира се — тросна се Каси. — Страшна идея. Нека всички да се доверим на Катализатора.

— Не е дошла тук, за да нарани някого — рече Катализатора. — Но ако й се наложи, ще го направи. Кажи им, Констанс.

— Мен — обади се Ивън Уокър. — Дошла си за мен, нали?

— Първо момичето — настоя Констанс. — После разговорите.

Каси каза:

— Добре. Говоренето ми е едно от любимите занимания. Но би могла най-напред да пуснеш братчето ми… Вземи мен вместо него? — Каси беше вдигнала ръце и се усмихваше престорено. Преструвката й личеше. Винаги се познаваше, когато се преструва, защото не изглеждаше дружелюбна, имаше вид на човек, който ще повърне.

Ръката на жената като железен прът притискаше гръкляна му, трудно му беше да диша, а и още нещо се притискаше в гръбчето му, неговата специална тайна, за която никой не знаеше, дори Зомби, дори Каси, най-малкото тази жена.

Сам пъхна ръка зад гърба, в мястото между тялото си и Констанс.

Той беше войник. Забравил беше азбуката, но помнеше уроците на битката. Твоят взвод преди Бог, това го бяха учили. Можеше да си спомни само смътно лицето на майка си, но знаеше лицата на хората от своя взвод: на Дъмбо, Малката, Кекса, Портокала и Флинстоун. Неговият взвод. Неговите братя и сестри. Не помнеше името на училището си, нито помнеше как изглежда улицата, на която живееше. Тези неща и стотици други забравени подробности вече нямаха значение. Сега важно беше само едно, викът на стрелящата редица и дрезгавият вик, надигащ се от гърлата на неговия взвод: Никаква милост!

— Имаш петнадесет секунди — каза жената, която го държеше. — Не ме карай да броя повече, толкова е мелодраматично.

В следващия миг оръжието беше в ръката му и той не се подвоуми. Знаеше какво да прави. Той беше войник.

Оръжието отскочи в ръката му при изстрела, почти го изпусна. Куршумът премина през корема на жената и излезе ниско на гърба й, заби се в прашните възглавници на дивана. Шумът прогърмя в малкото пространство, Каси извика — за изпълнена с ужас секунда сигурно си беше помислила, че е гръмнало оръжието на жената.

Куршумът не успя да повали жената на име Констанс, нито я накара да отпусне хватката около врата му. Силата й обаче намаля заради изненадата от изстрела, Сам чу съвсем тихо ахване, едно учудено ах и преди да успее да мигне, Катализатора вече се беше хвърлила към масичката за кафе, с протегната назад ръка, свита в юмрук. Кокалчетата й докоснаха бузата му, преди да се стоварят в слепоочието на Констанс, после ръката, която той не виждаше, се отпусна от врата му и той стоеше и се олюляваше свободен. Сестра му тръгна към него, но той я избегна, държеше оръжието с две ръце. Катализатора беше вдигнала Констанс и я завъртя във въздуха както секач на дърва секира, метна я върху масичката за кафе. Масичката се пръсна — дърво, стъкло и парчета пъзел се разлетяха във всички посоки.

Констанс седна. Катализатора заби основата на ръката си в носа на Констанс. Прас! Чу се как носът й се счупи. Рукна кръв от отворената й уста.

Пръстите стискаха ризата му: Каси. Той се отдръпна. Каси не беше част от взвода. Тя не знаеше какво е да си войник. Той знаеше. Знаеше точно какво означава.

Никаква милост!

Стъпи върху парчетата от счупената масичка и насочи оръжието в средата на лицето на жената. Окървавената й уста се разтегна в бездушна усмивка като гримаса, окървавените й устни и окървавени зъби, изведнъж Сам се върна отново в стаята на майка си, тя умираше от чумата, Червената смърт, както я беше нарекла Каси, а той стоеше до леглото й и тя му се усмихваше с кървави зъби, с изцапано от кървави сълзи лице. Видя го съвсем отчетливо, лицето, което беше забравил, и сега го виждаше ясно.

В мига, преди да дръпне спусъка, Сами Съливан си спомни лицето на майка си, лицето, което те й бяха дали, а куршумът, който излетя през дулото, съдържаше целия му гняв, носеше цялата му скръб, събираше всичко, което беше изгубил. Той ги свърза сякаш със сребриста нишка. Когато лицето й се пръсна, те станаха едно, жертва и преследвач, хищник и плячка.