Рик Янси
Последната звезда (16)

15

Улових го за раменете и го повлякох зад плота. Излязох от обсега на оръжието, но се оказах и притиснат в ъгъла, нямах много време. Обърнах го по корем, смъкнах якето му и двете ризи отдолу, за да открия раната. Дупка с размер на четвърт долар в средата на гърба. Куршумът все още беше в него — иначе и аз щях да съм ранен. Гърдите му се движеха. Дишаше. Приведох се и прошепнах в ухото му:

— Кажи ми какво да направя, Дъмбо. Кажи ми.

Не отговори. Вероятно цялата енергия му беше необходима, за да диша.

Зомби, не можеш да останеш тук. — Спокойният глас на Катализатора. — Остави го.

Разбира се. Изостави го. Това ми е специалността. Така действам аз. Изоставих сестра си, изоставих Кекса. Те падат, аз продължавам.

По дяволите.

С пълзене заобиколих плота, грабнах раницата на Дъмбо и се върнах при него. Той се беше свил на топка, притиснал колене до гърдите си, клепачите му трепкаха като на човек, който сънува лош сън. Разтворих полевата аптечка, търсех марля. Трябваше да запуша раната. Това си спомнях от единствения курс в „Кемп Хейвън“ за получени на бойното поле наранявания. Не я ли запушех, и то бързо, той щеше да умре от загуба на кръв за по-малко от три минути.

Другото, което си спомнях от онзи курс: адски боли. Толкова страшно боли, че първото, което трябва да направи човек, е да махне оръжието на ранения.

Затова извадих оръжието му от кобура под рамото и го пъхнах отзад в панталоните си.

В комплекта трябваше да има тънка метална пръчка — с нея марлята се напъхва в раната, — но не успях да я открия.

Омитай се, Зомби. Нямаш време.

Натъпках марлята в дупката на гърба му с пръста си. Дъмбо се изви. Изкрещя. Инстинктивно се опита да се придвижи, вкопчи се в основата на плота, но аз увих свободната си ръка около врата му, за да го задържа мирен.

— Всичко е наред, Бо. Всичко е наред… — шепнех в ухото му, а пръстът ми беше забит в него, наблъсквах марлята в раната. Още марля. Трябва плътно да затворя раната. Ако куршумът засегне артерия…

Измъкнах пръста си. Той се отпусна и нададе нечовешки вой, улових брадичката му, принудих го да затвори уста. Не премервах жестовете. Не бях внимателен. Натъпках нова марля в раната. Дъмбо трепереше под мен, безпомощно хлипаше. Легнах на една страна до него и прехвърлих крак през кръста му, за да го укротя.

— Още веднъж, Бо — прошепнах. — Почти успях…

Накрая приключих. От раната стърчеше марля, напълно я бях запълнил. Разкъсах със зъби превръзка и я сложих върху затворената вече дупка от куршум. Претърколих се по гръб, едва си поемах въздух. Вероятно стореното беше крайно недостатъчно, вероятно беше много късно. До мен Дъмбо не спираше да плаче, хлипанията се превръщаха в проплаквания. Тялото му трепереше до моето, вече изпадаше в шок.

Отново се заех с пакета, за да намеря нещо обезболяващо. Той си отиваше, умираше, убеден бях в това, но поне можех да му помогна да не е толкова мъчително. Отворих спринцовка морфин и забих иглата в откритото му бедро. Ефектът настъпи почти мигновено. Мускулите му се отпуснаха, устата му провисна, дишането му се забави.

— Видя ли? Не е толкова страшно — уверих го аз, сякаш уреждах спор. — Ще се върна за теб, Бо. Отивам да открия копелето и се връщам.

О, Боже, Зомби, сега вече сгафи. Обещанието прозвуча като смъртна присъда, като трясък от вратата на килията, като камък около врата ми, който ще ме завлече на дъното.