Рик Янси
Последната звезда (58)

57

Зомби имаше право преди много месеци — като убежища за времената на апокалипсиса пещерите в Уест Либърти нямаха равни.

Нищо чудно, че свещеникът Заглушител ги беше обявил за свои.

Галони прясна вода. Подземна зала, натъпкана със суха храна и консерви. Медицински материали, превръзки, бидони с гориво за огрев, керосин, бензин. Дрехи, инструменти и достатъчно оръжия и експлозиви, за да се надвие малка армия. Идеалното място, на което да се скриеш, дори уютно, ако се остави настрана миризмата.

Пещерите на Охайо воняха на смърт.

В най-голямото помещение беше най-страшно. Дълбоко под земята, влага и с много слаба вентилация. Миризмата — и кръвта — нямаше къде да отидат. Каменният под все още блестеше в червено на светлината от фенерчетата ни.

Тук е било клането. Фалшивият свещеник или беше събрал гилзите, или беше заклал жертвите си един по един. Намерихме място до стената със спален чувал, куп книги (включително овехтяла Библия), керосинов фенер, чанта, пълна с тоалетни принадлежности, и няколко броеници.

— От всички места, на които е имал възможност да се скрие, той е избрал това място — едва дишаше Зомби. Притискаше парче плат към лицето си, за да прочисти въздуха. — Откачен кучи син.

— Не е бил откачен, Зомби — възразих му аз. — Болен. Трансформиран с вирус, още преди да се роди. Най-добре е така да мислиш за него.

Зомби бавно кимна.

— Права си. Това е най-добрият начин да мислиш за него.

Оставихме пилота Боб с Каси и децата в друго помещение, след като почистихме и превързахме раната му, дадохме му антибиотици и голяма доза морфин. Не беше в състояние да лети тази нощ. Да ни докара до пещерите, беше краят на силите му, но аз седях до него и го поддържах съсредоточен и спокоен, бях неговата увереност и котва.

Двамата със Зомби се оттеглихме към по-високото, а той се придвижваше в тесните участъци с една ръка на рамото ми, странно местейки ранения си крак, трепваше при всяка стъпка. Отбелязах си наум да проверя раната му, преди да тръгна. Куршумът вероятно трябваше да бъде изваден, но се тревожех, че процедурата щеше да причини повече вреда, отколкото полза. Дори с антибиотици имаше голям риск от инфекция, а ако бъдеше засегната артерия, щеше да е катастрофа.

— Има само два пътя до тук — каза той. — Това е добре за нас. Ще блокираме единия край, което ще остави само един вход за наблюдение.

— Правилно.

— Мислиш ли, че сме достатъчно далеч от Урбана?

— Достатъчно далеч от Урбана за какво?

— За да не бъдем изпепелени. — Той се усмихваше, зъбите му бяха необичайно светли на светлината от фенера.

Поклатих глава.

— Не знам.

— Знаеш ли кое е най-плашещото, Катализатор? Изглежда сякаш знаеш повече от нас, но когато се стигне до решаващ въпрос, като този дали няма да станем на дим след два дни, не знаеш отговора.

Пътеката беше стръмна. Трябваше му почивка. Не бях сигурна дали беше наясно, че чувствах какво той чувства, благодарение на проводника, който представляваше ръката му, докосваща рамото ми. Не знаех дали това би го успокоило, или ужасило. Може би и двете.

— Почакай, Зомби. — Престорих се на задъхана. — Трябва да си почина минутка.

Облегнах се на скалата. Отначало той се опита да прояви твърдост и да остане прав. Но след минута-две вече не можеше да се преструва, отпусна се на земята, простена от усилието. Откакто се бяхме запознали, болката беше негов почти постоянен спътник и най-често аз бях причината за нея.

— Боли ли? — попита той.

— Кое?

Посочи носа ми.

— Съливан каза, че те е ударила здраво.

— Така беше.

— Дори не се е подул. Нямаш и синини под очите.

Отместих поглед.

— Благодарение на Вош.

— Надявам се, че ще му благодариш от името на всички ни.

Кимнах. После поклатих глава. После отново кимнах.

Зомби знаеше, че навлиза в опасна територия, затова бързо премина към по-безопасен въпрос:

— И не боли ли? Не чувстваш ли болка?

Погледнах право в очите му.

— Не, Зомби. Не боли.

Приклекнах, отпуснах се на пети и оставих лампата на пода. Пространството между нас беше по-малко от една стъпка, а се усещаше като километър.

— Забеляза ли го при влизането? — попитах. — Някой е направил външен душ. Мисля, да си взема душ, преди да тръгна.

Лицето ми беше омазано с кръв, в косата ми имаше пръст, влажна пръст покриваше всеки открит сантиметър от мен. Цяла вечност мина, преди Зомби да ме зарие. Все още виждах лицата им, безизразни от учудване, удивление и ужас, когато се показах от гроба, двамата новобранци, които бяха изпратили да приберат своите събратя, дошли да ни избият. Съливан имаше подобен вид, след като заби главата си в носа ми. Превърнах се в обект за удивление и кошмари.

Затова исках да се измия. Исках отново да се почувствам човек.

— Не те ли притеснява, че водата ще е студена? — попита Зомби.

— Няма да я почувствам.

Кимна, сякаш разбираше.

— Трябваше да ида аз. Не под душа. Ха, ха. Имам предвид, че аз трябваше да дойда с теб. Не Каси. Съжалявам, Катализатор. — Престори се, че изучава скалните образувания в пещерата, които висяха над главите ни, сякаш драконова паст се беше отворила наполовина. — Какъв беше? Имам предвид. Онзи тип. Знаеш.

Знаех.

— Силен. Забавен. Умен. Обичаше да говори. Обичаше и бейзбола.

— Ами ти? — попита Зомби.

— Нямам отношение към бейзбола.

— Нямах предвид това и си наясно.

— Няма значение — отговорих. — Мъртъв е.

— И все пак има значение.

— Трябваше на него да зададеш този въпрос.

— Не мога. Мъртъв е. Затова питам теб.

— Какво искаш от мен, Зомби? Сериозно, какво искаш да знаеш? Беше мил към мен…

— Излъгал те е.

— Не и за онова, което беше важно. Не и за важните въпроси.

— Предал те е на Вош.

— Жертва живота си заради мен.

— Убил е Малката.

— Стига, Зомби. Престани — станах. — Не биваше да ти казвам.

— Защо го направи?

Защото си моята свободна от глупости зона. — Но това не бих му го признала. — Защото само заради теб се върнах от пустошта. — Не, и това не бих. Както и: — Защото ти си човекът, на когото все още вярвам.

Вместо това казах:

— Хвана ме в неподходящ момент.

— Добре — и тогава Бен Периш се усмихна с усмивка, от която чак болеше да я гледаш. — Ако закъсаш някога за егоистично пронизване, аз съм твоят човек. — Изчака две вдишвания и добави: — Хайде де, Катализатор. Хайде де. Усмихни се. Тази шега толкова е вършила работа, че вече дори не е смешна.

— Прав си — отговорих. — Не е смешна.