Рик Янси
Последната звезда (90)

89

Метнах якето си над голите й рамене. Тя го притисна здраво към гърдите си, добър знак, че все още не съм я изгубила.

— Къде. По дяволите. Беше?

— Занимавах се с потопяването на този лагер — отвърнах аз. — Спряха електричеството…

Засмя се дрезгаво, после обърна глава и плю. В слюнката й имаше кръв, мисля, че заради чумата.

— Така ли? Не забелязах.

— Много умно — казах. — Изхвърлят ни навън, после дават задача на подобрения персонал да довърши…

Тя поклати глава.

— Нямаме изход, Катализатор. „Страната на чудесата“. Трябва да стигнем до „Страната на чудесата“…

Опита се да стане. Коленете й се огънаха и тя падна.

— Къде са ми дрехите?

— Ето, вземи моите. Аз ще облека твоите.

Поради някаква причина, тя се разсмя.

— Командос. Това е странно.

Не разбрах.

Усетих как червеят на отровата започна да си пробива път към краката ми, след като обух нейната униформа, и хилядите микроскопични червейчета микророботи запълзяха към него, за да неутрализират въздействието му. Подадох й сухата си риза, облякох нейната, която беше мокра.

— Отровата нищо ли няма да ти направи? — попита тя.

— Нищо не чувствам.

Тя извъртя очи.

— Това вече го разбрах.

— Оттук нататък поемам аз — казах й. — Ти оставаш.

— Как не.

— Съливан, има риск…

— Не ми пука за риска.

— Не говоря за риска от мисията. Риск за теб.

— Той е без значение. — Тя стана. Този път се задържа права. — Къде ми е автоматът?

Поклатих глава.

— Не го ли видя?

— Добре. Какво ще кажеш за моето оръжие?

Поех дълбоко дъх. Това нямаше да свърши работа. В този момент тя беше повече уязвима, отколкото в помощ, а и преди да бъде наранена, не се беше отличила особено. Щеше да ме забави. Можеше да е причина да ме убият. Трябваше да я оставя тук. Ако се налагаше, щях да я ударя и да изпадне в безсъзнание. Щеше да провали сделката ни. Уокър беше мъртъв, нямаше друг начин, нямаше причина Вош да го остави жив, след като спомените му са свалени в програмата „Страната на чудесата“. А това означаваше, че Съливан беше рискувала всичко заради нищо.

Аз също. Заради нещо, което дори не можех да изрека с думи. Същото, което бях видяла в очите й, което не можех да назова. Нещо, което нямаше нищо общо с Вош или с желанието ми да му отмъстя за това, което ми беше сторил. По-важно беше от отмъщението. По-стабилно. Но по-добре от това не можех да го опиша.

Нещо нерушимо.

Когато отворих уста, не казах нищо такова. Излязоха думите:

— Няма да ти трябва оръжие, Съливан. Ще имаш мен.