Рик Янси
Последната звезда (18)

17

Падна на колене в краката ми и вдигна празните си ръце към мен, не казваше нищо, защото нямаше какво да се казва. Убедена беше, че ще умре.

Обучили ме бяха как се прави, подготвяли ме бяха, бяха ме изпразнили и натъпкали с омраза, но досега не бях убивал никого — през цялото това време. Ръцете на Каси Съливан бяха по-окървавени от моите.

Първият път е най-трудно — така ми каза тя. — Когато последно застрелях човек, онзи войник в „Кемп Хейвън“, вече не чувствах нищо. Дори не си спомням как изглеждаше.

— Приятелят ми беше прострелян — казах пресекливо. — Или ти си го застреляла, или знаеш кой го е направил. Давай честно.

— Не излизам от тази стая. Не съм излизала от седмици. Навън е опасно — прошепна тя. — Стоя си тук с моите бебчета и чакам…

— Чакаш? И какво чакаш?

Тя го усукваше. И аз го усуквах. Не исках да сгреша… или да постъпя правилно. Не исках да престъпя тази линия и да стана човека, който Другите направиха от мен. Не искам да убивам друго човешко същество — било то невинно или виновно.

— Агнецът Божи — отговори тя. — Той идва, знаеш. Всеки ден вече се очаква да дойде и житото ще бъде отделено от плявата, козите от овцете и той ще дойде в цялата си слава да съди живи и мъртви.

— Разбира се — задавих се аз. — Всички го знаят.

Тя го разбра преди мен. Нямаше да натисна спусъка. Не можех. Мила, детска усмивка изгря на покрития с косми пейзаж на лицето й — като утринно слънце, което се появява на хоризонта.

Отстъпих назад, ударих се в масичката до прозореца. Гозбата забълбука около ръба на тенджерата и малката бутилка отдолу изсъска гневно.

— Супата ми! — извика тя, с мъка се затътри към нея и аз се отдръпнах още, държах оръжието към нея, но заплахата беше напразна, и двамата го знаехме. Старицата грабна лъжицата от пода и закуцука към врящия съд. Звукът от дърво, което се удря по металните страни на тенджера, привлече десетки котки и те наизлязоха от скривалищата си. Стомахът ми се присви. Друго, освен енергийното блокче не бях ял от дванадесет часа.

Бабата ме погледна косо, почти стеснително и попита дали искам да опитам.

— Нямам време — отговорих й аз. — Трябва да се върна при приятеля си.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Само пет минути, моля? Толкова съм самотна. — Разбърка супата. — Свърших всички консерви още преди месеци, но една остана. — Отново ме погледна. Усмихна се стеснително. — Можеш да доведеш и приятеля си. Имам лекарства и ще се молим за него. Господ изцелява всички, които се молят с чисто сърце.

Устните ми пресъхнаха, но устата ми се напълни със слюнка. Усещах как кръвта ми пулсира в ушите. В крака ми се отърка котка, решила беше, че не съм чак толкова лошо момче в крайна сметка.

— Идеята изобщо не е добра — казах й аз. — Тук е опасно.

Тя ме погледна слисано.

— Има ли място, където не е?

За малко да се разсмея. Стара беше, но умът й сечеше. А и беше издръжлива. И безстрашна. И пълна с вяра. Иначе не би оцеляла толкова дълго. Оцелелите до този момент трябваше да имат нейния дух — как ги наричаше Каси? Онези, които се бяха огънали, но не се бяха пречупили. За един изпълнен с отчаяние миг обмислях дали да приема предложението й да оставя Дъмбо при нея, докато аз бързам към пещерите, за да намеря Малката и Катализатора. Това можеше да е най-добрият му шанс — не, единственият му шанс.

Прокашлях се.

— Свършила си консервите? Какво има тогава в супата?

Тя вдигна лъжицата към устата си, притворила очи, опита кафявата на цвят супа. Котката в краката ми вдигна мръсната си глава и ме зазяпа с огромните си жълтеникави очи.

Разбрах какъв ще бъде отговорът й микросекунда, преди тя да го изрече.

— Котка.

С плавно движение хвърли от врящата течност към лицето ми. Залитнах назад, ударих се в куп списания и изгубих равновесие. Паднах на пода, а тя вече беше отгоре ми, вкопчила пръсти в якето ми, и ме повлече през помещението с лекотата, с която дете влачи плюшена играчка. Пушката падна от рамото ми, когато се ударих в другата стена. Легнал на една страна, насочих оръжието си към искрящото петно, което се носеше към мен.

Или тя беше твърде бърза, или аз прекалено бавен — изби оръжието от ръката ми. Впи пръсти в гърлото ми. Изправи ме, заби главата ми в стената и приближи лицето си до моето, наситено зелените й очи светеха от безкрайна злоба.

— Не биваше да си тук — изсъска тя. — Твърде рано е.

Виждах лицето й ту ясно, ту размито. Твърде рано ли? После разбрах — видяла беше оптическия визьор. Мислеше, че съм част от Петата вълна, която трябваше да бъде пусната в действие следващата седмица, след като тя се върне на кораба-майка, след като Урбана и всички останали градове на земята бъдат заличени.

Открил бях Заглушителя от Урбана.