Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (8)

8.

Проследиха големия ситроен, който се движеше на изток по „26 юли“, а сетне излезе на „Корниш“, крайбрежния булевард, който следваше формата на залива — полумесец с препълнени от туристи бели плажове. От другата страна на булеварда се издигаха хотели с ослепително бели фасади, досущ като защитна стена срещу строените през XVIII в. и XIX в. сгради на стара Александрия.

Първоначално Холидей се тревожеше, че собственикът на магазина за сувенири ще ги забележи в огледалото си за обратно виждане, но бързо осъзна, че улиците са пълни с жълто-черни като пчелички таксита, които човек трудно може да различи едно от друго, тъй като всичките бяха все стари лади от съветската епоха, еднакво мръсни и еднакво очукани.

Накрая „Корниш“ и редицата модерни хотели от едната му страна свършиха и булевардът преля в „Ал Гейш“, магистрала с десет ленти, която следваше крайбрежната ивица, преди да завие на юг и да навлезе в квартала с необичайното за Египет име Маями Бийч. Пътят се раздели на две и плажовете, които се виждаха през прозорците на колата, нито бяха толкова бели, нито толкова многолюдни като предишните. Нещо повече, бяха осеяни с купчини зелени пластмасови шезлонги, които очакваха своите наематели. Последва ново струпване от не толкова луксозни хотели покрай Монтаза Бийч, зад които се простираха пустите зелени тресавища срещу плажа на Ел Маамора.

— Къде отива нашият човек? — попита Рафи, докато надзърташе през мръсния страничен прозорец на таксито. Във водите на залива се полюшваха лениво луксозни яхти и туристически корабчета. Компания им правеха боядисани в ярки цветове риболовни траулери, които прекосяваха от време на време спокойните води. Морето бе като от рекламна брошура, леките му спокойни вълни сякаш галеха нежно брега.

— Кой знае? — отвърна Холидей. — Ако продължим все в същата посока, нищо чудно да се озовем на брега на Суецкия канал.

— Суец? — попита Фарадж, завъртя се в седалката си и ги възнагради с вездесъщата си усмивка. — Не! Не! Не Суец! Абукир, Абукир!

— Абукир? — възкликна Рафи. — Там нямаше ли някакви подводни руини от римската епоха? Това не се връзва много с контрабандата на древноегипетски артефакти.

— Хорейшо Нелсън! Целуни ме, Харди!^[1] Бум, бум, Наполеон! — продължи ентусиазирано Фарадж.

— Какви ги говори сега? — учуди се Рафи.

— Хлапето е добре запознато с историята — отбеляза впечатлен Холидей. — Именно край Абукир Нелсън печели битката при Нил и унищожава френския флот. Това се е случило на 1 август 1798 година. Абукир е причината Розетският камък да се намира в Британския музей, а не в Лувъра.

— Аз съм археолог, а не историк — отвърна Рафи Вануну.

— Чувстваш се неудобно, защото Фарадж те засрами.

— Добре де, добре — не се предаде Рафи, — само че аз мога да прочета Розетския камък, а вие?

— Touché — засмя се Холидей. — В десетката.

— Нелсън е бил при Абукир преди двеста години. Какво има там сега? — попита Рафи.

— Доколкото си спомням, там се намира основната военноморска база на Египет. Държат ако не целия си флот, то поне по-голямата част от него именно в Абукир. Няколко фрегати и голям брой бързи патрулни катери, предимно руско и китайско производство — сви рамене Холидей. — Мисля, че рибарската флотилия на Александрия също домува там.

— Каква работа има този тип Абу Ибрахим в египетска военноморска база? — учуди се Рафи. — Половината от времето си израелската флота прекарва в преследване на контрабандисти. Според мен Ибрахим би трябвало да стои колкото се може по-далеч от военноморския флот.

— Кой знае — сви отново рамене Холидей. — Може да вербува моряци, които да пренасят разни неща вместо него.

Старите жилищни блокове придаваха на Абукир, който се оказа разположен сред източните предградия на Александрия, вид на военно градче от съветската епоха. По брега обаче се издигаха по-нови и модерни хотели, а между тях и блоковете се простираха схлупените варосани къщи на стария град. От другата страна на железопътната линия, която разделяше града на две, се намираше полуостров, на който се издигаше сравнително модерната военноморска база, до нея бе старото рибарско пристанище, а в югоизточната част на града се простираше огромният ултрамодерен кампус на Арабската академия за наука, технология и морски транспорт.

Отвъд рибарското пристанище се ширеше безкрайна сякаш пустош, наречена Божията земя. Към рибарското пристанище и морето водеше един-единствен широк път, от двете страни на който се издигаха занемарени жилищни блокове и ръждясали ламаринени складове.

Отляво се простираше бетонен кей, чиято мазилка бе започнала да се рони, и склад с купчини стоманени тръби и варели за масло. Вдясно се нижеше редица от ръждясали ламаринени складове, а във водите зад тях сякаш безразборно бяха хвърлили котва малки траулери, влекачи и прочее корабчета, други бяха изтеглени на калния бряг източно от пристанището. Въздухът бе натежал от миризмата на гниеща риба и водорасли, донесени от прилива. Беше почти обяд и пристанището имаше унилия, занемарен вид на изоставено.

Ситроенът продължи направо към доковете и паркира пред кея, край който бе хвърлил котва влекач с дървен корпус и дебели въжета на носа и кърмата. Преди много години корабът е бил черен на цвят с бяла надстройка. Сега беше просто мръсен, потъмнял от наслоените нечистотии. Фарадж спря таксито зад кораб, натоварен с чували изкуствен тор. Върху дървената табелка на вратата на мостика на влекача бе изписано името му, но с арабски букви.

— Хамсин — каза Фарадж, сетне присви устни и засвири като вятър.

— Хамсин е вятър, който духа от Сахара — досети се Рафи. — Мисля, че това е името и на кораба.

— Вятър, да — потвърди Фарадж и кимна щастливо.

Вратата на багажника на ситроена се отвори и мъжът с бялата риза излезе от колата. Отиде до багажника на големия седан и извади оттам старомоден куфар. Прекоси кея, мина по дървения трап, който водеше до влекача, и ловко се прехвърли на борда му. Скочи на палубата и продължи към стълбата, която водеше към рубката. По всичко изглеждаше, че на кораба няма никого. Мъжът отвори вратата на рубката и изчезна във вътрешността й. Появи се отново две минути по-късно, но вече без куфара. Слезе по стълбата, скочи на трапа и се върна при колата си. Настани се зад волана, запали двигателя и потегли по кея.

— Преследва? — попита Фарадж.

Холидей се обърна към Рафи.

— Е, какво ще кажеш?

— Умирам от любопитство какво има в онзи куфар — отвърна той.

— Аз също — призна Холидей.

— Преследва? — повтори въпроса си Фарадж.

Холидей поклати глава.

— Чакай — нареди му той.

— Аз чака. Разбира се! Отлично! — закима младият таксиметров шофьор. Взе вестника от предната седалка, излегна се назад и покри лицето си с него. Холидей и Рафи слязоха от колата и прекосиха кея, за да се озоват пред стария влекач.

— Ами ако на борда има още някого? — попита Рафи.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Холидей. — Преди това трябва да се качим.

Преодоляха разстоянието между кея и кораба; под трапа се полюшваха лениво мазните води на пристанището. Озоваха се на главната палуба, спряха и се ослушаха за каквито и да било звуци, идващи от вратите на мостика пред тях. Имаше три врати и три илюминатора, чиито стъкла бяха толкова мръсни, че нищо не се виждаше през тях. Имаше и две стълби — едната водеше към долната палуба, другата към рубката. И рубката, и мостикът над нея бяха направени от дърво — вероятно махагон или тик, покрито с толкова много пластове бяла боя, че улеите между дъските не се виждаха. Наслоената върху боята мръсотия й бе придала мазен сивкав оттенък. Върху тежката табела от лята стомана с името на корабостроителя пишеше: Нийфи, Леви & Ко. Филаделфия — 1906.

— Това корито е на повече от сто години — отбеляза Рафи, вперил поглед в овалната табела, закрепена с нитове за стената на рубката.

— По онова време са строили корабите така, че да изкарат цяла вечност — няколкостотин бури, една-две световни войни… По времето, когато този е построен, британците още са владеели Египет.

Рафи надникна през един от мръсните илюминатори.

— Май това е камбузът — каза той. — Няма никого.

Холидей кимна и тръгна по стъпалата, които водеха към рубката. Рафи го последва. Преди да влязат, се обърнаха и огледаха кея. Изглеждаше все така пуст. Обедна сиеста под африканското слънце. Беше доста горещо и Холидей почувства под ризата му да се стичат струйки пот. Мъжът със ситроена не беше имал подобен проблем. Но пък колата му, за разлика от тази на Фарадж, несъмнено разполагаше с климатик.

Достигнаха рубката и влязоха вътре. Обзавеждането бе почти примитивно. Няколко тъмносиви дървени шпигата в пода за оттичане на водата, нескопосано заварена алуминиева конзола с уреди и циферблати, щурвал от махагон и месинг с шест ръкохватки, който сякаш беше оригиналният, монтиран някога в корабостроителницата, от която бе излязъл този кораб. Върху стената вдясно имаше съвсем елементарен телеграф за връзка с машинното отделение с четири позиции: пълен напред, половин напред, малък напред и стоп. От пода вдясно от щурвала излизаше стоманен спирачен лост. Към тавана над предното стъкло с помощта на метални скоби бяха закрепени морска радиостанция, черен пластмасов компас с някаква течност вътре, която приличаше на глицерин, модерна сателитна навигация и ехолот. Това оборудване определено не бе достатъчно за кораб с дължина трийсет метра.

— Който управлява това корито, или е много добър моряк, или е напълно луд — отбеляза Холидей.

— А може би и двете — отвърна Рафи.

В задната част на мостика имаше врата. Оказа се отключена. Холидей и Рафи влязоха през нея и се озоваха в нещо средно между щурманска рубка, пълна с морски карти, и капитанска каюта. Куфарът бе оставен върху масичката до люка. Холидей щракна ключалките и вдигна капака. Беше пълен с навигационни карти и нищо друго.

— Явно някой се кани да заминава някъде — каза Холидей.

— Но къде? — попита Рафи.

Холидей взе една от картите и я разстла на масата.

— Ас Салум до Ал Искандария — прочете той от легендата на картата. — Мащабът е едно към триста хиляди. Разстоянието от Александрия е приблизително сто и четиресет морски мили. Това трябва да е някакво пристанище.

— Ас Салум е мястото, където за последен път е била установена връзка с Пеги и експедицията — каза Рафи. — Това бе последният им междинен пункт преди навлизането в либийска територия. Градът се намира непосредствено до границата.

— Не вярвам да е случайност — отвърна Холидей. Сгъна картата отново и я прибра в куфара. Затвори капака, щракна ключалките и го остави така, както го бе заварил. — Да се опитаме да разберем поради каква причина нашият търговец на сувенири се кани да плава до Ас Салум.

Напуснаха мостика през вратата откъм бакборда, за да не би някой да ги види от кея. Прекосиха главната палуба в посока към носа, след което се спуснаха по стълбата, която водеше към бака и каютите на екипажа. Ослушаха се. Единственият звук идваше от ритмичното тракане на помпите в трюма и тихото плискане на вълните в корпуса.

Тази част на кораба се състоеше от две малки каюти, една по-голяма с шест подвижни койки, които се прибираха в стените, малък камбуз и трапезария с маса с поцинкован плот и скамейки, завинтени към пода. Таванът бе нисък, прорязан от дебели снопове кабели и тръби, прихванати с метални скоби. Въздухът бе застоял, но по всичко личеше, че помещенията са били ползвани неотдавна: над тесните койки бяха окачени снимки, захванати за стените с разноцветни кабарчета, а миризмата на пържен лук не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.

— Няма никого вкъщи — каза Рафи.

— Да не подлагаме късмета си на повече изпитания — отвърна Холидей с нервна нотка в гласа. Намираше се под палубата, където не можеше да забележи приближаващия се враг — това противоречеше не само на военния му опит, но и на инстинктите му за самосъхранение. — Оглеждаме още пет минути и изчезваме оттук.

Тръгнаха по тесния коридор обратно към кърмата, където между бака и машинното отделение бе разположена вратата, която водеше към трюма. Единственият товар в него бяха седемдесет или осемдесет продълговати дървени сандъка. Всеки сандък бе запечатан с оловна пломба и означен със странен код, състоящ се от изписани с шаблон букви и цифри. Единствената улика, която да им даде повече информация за съдържанието на сандъците, бяха стилизираното лого на кон, изправен на задните си крака, и думата ДАЙМАКО.

— Имам много лошо предчувствие — каза Холидей.

— Какво е ДАЙМАКО? — попита Рафи.

— Съкращение от „Дай Манюфакчъринг Корпорейшън ъф Канада“, канадски производител на автоматично оръжие.

— Канадски? — попита изненадан Рафи.

— Канада е шестият по големина износител на оръжие в света. Канадците продават повече оръжие от Израел.

— Шегуваш се!

— Изкарват от това по един милиард долара годишно. Не се оставяй кленовите листа или кленовият сироп да те заблудят. Историята на Зелените барети започва от Дяволската бригада, съвместно американско-канадско подразделение от командоси. И макар днес никой да не говори за това, именно мъжете от канадския Втори въздушнодесантен батальон са обучавали американците, а не обратното.

— Още един урок по история — усмихна се Рафи Вануну.

— Да отворим някой от тези — предложи Холидей.

До вратата имаше лавица, върху която откриха къс метален лост, тип „кози крак“. Холидей го използва, за да разкъса дебелата тел с оловната пломба, след което го пъхна под капака на сандъка и натисна. В сандъка лежаха една дузина продълговати кутии в бежов цвят. Холидей щракна закопчалките на една от тях и я отвори.

— Нашият човек не изнася контрабанда от Египет, а я вкарва в страната — отбеляза той, докато оглеждаше съдържанието на кутията. В нея, разположена в специално оформени гнезда, лежеше цяла оръжейна система. Оръжието беше с цвят на пясък, а повърхността му, макар и гладка, изглеждаше доста странна на пипане.

— Какво е това? — попита Рафи.

— Снайперска винтовка „Тимбърулф“. Смъртоносна точност на разстояние четири хиляди метра. Не преувеличавам ни най-малко, като казвам, че е смъртоносно точна.

— Та това са повече от две мили!

— Именно — отвърна невъзмутимо Холидей.

Зад големите сандъци бяха наредени десетина други, по-малки. Холидей вдигна един, отвори капака му и бръкна вътре. Извади поне една дузина кутии, увити в хартия, омазана с машинно масло. Разтвори една от тях. В нея откри плосък черен пистолет с издължена ръкохватка и къса цев, не по-дълга от показалеца му. Целият пистолет се побираше в дланта на едната му ръка.

— „Пара Орднънс Найт Хог“ — промълви той. — Още една канадска компания. Четиресет и пет калибров автоматичен пистолет. — Разкъса обвивката и на един от най-малките пакети. Кутии с патрони. Прибра пистолета в десния джоб на якето си, а в левия пъхна пет-шест кутийки с патрони.

— Спипат ли те с незаконно оръжие в Египет, и двамата ще лежим в затвора много, много дълго.

— А спипат ли те лошите без оръжие, ще умреш — отвърна Холидей, след което пъхна празната кутийка от пистолета и разкъсаната хартия обратно в дървения сандък.

Изведнъж отекна силен трясък на метал в метал. Вратата, която водеше назад към кърмата, се отвори рязко. В трюма влезе слаб голобрад мъж с омазан с масло светлосин гащеризон. Беше намръщен, имаше вид на човек, който току-що е станал от сън. Примигна изненадан да завари двама непознати в товарното помещение на кораба. Попита нещо с писклив, почти момичешки глас. Холидей не разбра нито дума, но смисълът беше повече от ясен: кои, по дяволите, сте вие и какво правите на моя кораб? Мъжът бръкна в предния джоб на гащеризона си и се опита да извади нещо от там. Всъщност опита се да извади огромен револвер „Уембли“, използван от британските въоръжени сили от Бурските войни насам. Мъжът задърпа тежкото оръжие, което явно се бе закачило в някоя дупка на джоба му.

Холидей не се поколеба. Сърцето му заби лудешки, адреналинът скочи до главозамайващи висоти и кръвта закипя във вените му. Грабна стоманения лост, с който бе отворил сандъците, хвърли се напред, замахна силно и го стовари върху главата на мъжа. Извитият край на „козия крак“ се стовари върху слепоочието на непознатия, черепът му изпращя и мъжът се закова на място. Извика, очите му се подбелиха и той се свлече на земята с разперени ръце, в една от които стискаше тежкия револвер. Не помръдна повече.

Рафи впери изпълнен с ужас поглед в мъжа с работния гащеризон.

— Мъртъв ли е?

Холидей приклекна и взе револвера. За всеки случай. Сложи ръка на врата му и затърси пулса му. Нямаше. Нямаше и кръв по главата на мъжа, но слепоочието му се бе издуло като балон, а костите му бяха хлътнали като черупката на рохко сварено яйце.

— Да, мъртъв е — въздъхна Холидей. Бе участвал в достатъчно бойни операции, за да разпознае един труп.

— Трябва да изчезваме. И то веднага! — настоя разтревожен Рафи.

— Не можем — отвърна Холидей и поклати глава. — Не и веднага.

— Какви ги говориш? — учуди се Рафи. — Колкото повече се забавим, толкова по-голяма става вероятността онзи тип от магазина за сувенири да се върне!

— Точно там е работата — обясни му Холидей. — До този момент никой от тях не знаеше, че ги наблюдаваме, че вървим по следите им. Оставим ли това тяло тук, ще променим изцяло правилата на играта.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да се отървем от тялото.

Тази задача им отне половин час и се превърна в нагледен урок на тема мъртвата тежест и неудобствата, произтичащи от нея. Замъкнаха тежкия отпуснат труп по стълбите към палубата, ръцете и краката му висяха немощно, а главата му подскачаше и се удряше във всяко стъпало, при което издаваше зловещ звук. Изнесоха го на палубата откъм наветрената страна така, че рубката да ги скрива откъм пристанището. Боядисаните в ярки цветове рибарски корабчета се полюшваха леко върху спокойните, искрящи като огледало води на пристанището, гледка, достойна за илюстрация на всеки пътеводител из Средиземноморието или за пощенска картичка. Пристигнахме в Абукир. Хотелът не е точно пет звезди, но пристанището е прекрасно. Липсваш ни. Обичаме те. Алис.

Холидей и Рафи се добраха до палубата, запъхтени от усилието, и спряха за миг, колкото да възстановят дишането си. Трупът остана скрит зад планшира на стария влекач. Рафи се огледа. Гъстите мазни води се плискаха безшумно в очукания черен корпус. На повърхността се носеше типичната за подобно пристанище мръсотия, смес от плаващи боклуци, мъртва риба, пластмасови бутилки, дълги валма водорасли.

— Телата потъват или изплуват? — попита Рафи.

— Първо потъват, след което газовете ги издигат на повърхността — отвърна Холидей.

— След колко време?

— Нямам представа.

На кърмата на кораба откриха стара лодка, обърната с кила нагоре, полускрита под парче гумиран брезент. Изглеждаше така, сякаш малкият скиф не е бил ползван от десетилетия. Навремето вероятно бе служил като спасителна лодка или пък за оглед на корпуса, нещо, което очевидно никой не бе правил от доста време. Откриха скрит под нея двигател с мощност една конска сила и половина, който изглеждаше така, сякаш е бил сглобен преди войната в градинската барака на някой луд изобретател. Непосредствено до продълговатия извънбордов двигател лежеше навито на кълбо полуизгнило въже, което някога е служило за привързване на лодката.

Затътриха двигателя по палубата и с помощта на въжето го завързаха здраво за тялото на мъжа с гащеризона. Когато приключиха, огледаха се отново, за да се уверят, че палубите на рибарските корабчета в пристанището са пусти и никой не ги наблюдава, сетне прехвърлиха тежкия си товар през борда. Той падна във водата със силен плясък. Мръсотията, плаваща по повърхността на водата, отстъпи встрани, за да направи място на тялото, след което черната бездна го погълна. Десет секунди по-късно мръсотията зае обичайното си място и от тялото нямаше и следа.

— Предполагам, че на механика не са му плащали достатъчно и е решил да напусне — каза Рафи.

Холидей се взираше в спокойната равна повърхност на водата.

— Струва ми се логично — отвърна той.

— Какво ще правим сега? — попита Рафи.

Холидей се замисли за Пеги и мисията, която трябваше да изпълнят.

— Ще отидем в Ас Салум преди този прекрасен кораб на име „Хамсин“.