Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (24)

24.

Отец Тома позвъни на следващата сутрин, за да уговори нова среща.

— Миналия път бяхме на ваша територия — отбеляза Холидей. — Какво ще кажете сега да се срещнем на друго място?

— Какво предлагате? — попита отец Тома.

Холидей чуваше приглушения шум на уличното движение около свещеника. Тома се обаждаше от мобилен телефон, най-вероятно от автомобил.

— Можете да дойдете тук — каза Холидей.

— Не мисля, подполковник — засмя се свещеникът.

— Нямам нищо против да доведете онзи техничар с куфарчето. Нямаме какво да крием — продължи Холидей.

— Както пееха „Бийтълс“, подполковник Холидей, всички имат какво да крият освен мен и моята маймунка.

— Добре тогава — отстъпи Холидей. — Какво ще кажете за ресторант? Тук има един с хубава градина на покрива.

— Прекалено е близо — възрази свещеникът. — А и мястото е прекалено популярно. Предпочитам нещо по-дискретно.

— Има една пицария на ъгъла — предложи Холидей. — На Виа Кандия. Нарича се „Пиачере Молизе“, малко семейно заведение.

— Познавате Рим, подполковник? — Отец Тома демонстрира изненада за първи път.

— Вечеряхме там снощи — обясни Холидей. — Пиколото в хотела ни я препоръча.

— Добре — съгласи се свещеникът. — Кога?

— Рано — отвърна Холидей. — Заведението се пълни бързо. В пет устройва ли ви?

— Разбира се — прие отец Тома.

— За колко души да направя резервация?

— Ще доведа един колега — каза отецът.

— Техничаря? — усмихна се Холидей.

— Да, но той ще остане с нас съвсем за малко. В разговора ни ще участва друг мой колега.

— Имате ли нещо против да поканя приятел? — попита Холидей.

— Колкото повече, толкова по-забавно — отвърна свещеникът. В гласа му отново прозвучаха весели нотки. — Добре е човек да познава враговете си.

Виа Кандия беше най-обикновена улица със стари жилищни кооперации, чиито партерни етажи бяха превърнати през годините в магазини и ресторанти. „Пиачере Молизе“ се намираше в сграда с розова фасада на номер 60, точно срещу магазин за фалшива парфюмерия и друг магазин за фалшиви спортни стоки. Беше краят на лятото и към пет часа повечето магазини — с изключение на кафенетата и ресторантите — започваха да спускат ролетките и да заключват вратите. Колите, паркирани край бордюра, бяха до една компактни и относително евтини. Виа Кандия бе типична улица на квартал от средната класа, а мъжете и жените, които срещаха по нея, бяха облечени като секретарки и чиновници. Деца почти не се виждаха.

Преди години на мястото на „Пиачере Молизе“ се е намирал апартаментът на портиера, разположен зад старомоден портик, който водеше към задния двор. Сега тук имаше три тесни зали и една кухня, боядисани в приветливи жълти тонове. Масите вътре бяха десетина, а навън, на тротоара, бяха наредени още четири. Акцентите в интериора бяха основно репродукции на прочути импресионисти, между които бяха наредени декоративни чинии. Помещенията бяха осветени от модерни полилеи. Покривките върху масите бяха жълти, а поставките за сервиране бяха в същите тонове като керемидените и жълтите плочки, наредени шахматно на пода. Както предполагаше името — на италиански piacere означава удоволствие или забавление, пицарията беше място за приятни, съвсем неофициални вечери.

Когато Холидей и Рафи влязоха в малката пицария, видяха, че отец Тома вече ги очаква. Това не ги изненада, разбира се. Свещеникът се бе настанил на една от двойните маси по средата на заведението. Компания му правеха още двама души. Единият беше гологлавият тип, когото бяха видели да слиза от хеликоптера на остров Санто Стефано, другият — младият свещеник с дипломатическото куфарче от Египетския музей във Ватикана предния ден.

— Не зная дали мога да седна на една маса с това копеле — прошепна Рафи.

— С плешивия ли? — попита Холидей. — Представи си го по бельо.

— Представям си го мъртъв — изсумтя Рафи.

Когато приближиха масата, младият мъж с куфарчето стана. В ръката си държеше компактен уред, наподобяващ показалка, която прокара по гърдите и гърбовете им. През цялото време се ослушваше напрегнато за какъвто и да било звук, който да чуе в слушалките си. След няколко секунди поклати глава, отвори куфарчето и прибра показалката.

— Qualcosa? — попита отец Томас. — Откри ли нещо?

— Nulla — отвърна младият свещеник и отново поклати глава. — Нищо. Sono puliti. Чисти са.

— Andar via — нареди отец Тома и махна с ръка, сякаш бършеше трохи по масата. — Върви си.

Младият мъж кимна и затвори куфарчето.

— Come desideri, Padre. Както желаете, падре.

По-младият свещеник взе куфарчето и напусна ресторанта.

Холидей и Рафи седнаха срещу отец Тома и неговия придружител.

Едва сега Холидей получи възможност да разгледа добре гологлавия тип от хеликоптера. Невзрачният тъмен костюм не бе в състояние да скрие колко едро и мускулесто е тялото му. Ръцете му имаха огромни кокалчета и приличаха на чукове. И съвсем не беше плешив. Просто главата му бе обръсната толкова гладко, че нямаше и следа от наболи косъмчета. Изражението му бе сурово, а чертите на лицето му — славянски, може би руски, с високи скули, леко хлътнали бузи и остра брадичка. Очите му бяха сини като метличина, а в зеницата на дясното имаше петънце, сякаш върху искрящия ирис бе капнала черна сълза. Приличаше на живодерче, което се чуди на коя трънка да забучи плячката си. Погледът му бе на истински фанатик, на диво животно, вързано на каишка. Холидей разбра защо свещеникът го е довел на срещата: това беше хрътката, дошла да подуши миризмата на своята плячка.

Отец Томас се усмихна на Холидей.

— Мисля, че доктор Вануну и отец Дамазо са се срещали вече — каза той.

Гологлавият впери в Рафи безизразния си поглед. Устните му се разкривиха и разкриха за миг две редици удивително бели зъби. Рафи отвърна на погледа му.

— Никога не сме се запознавали официално — отвърна той.

— Отец Дамазо остана приятно изненадан да научи, че сте пристигнали в Рим. Каза ми, че двамата имате някаква недовършена работа.

— Не сме дошли тук, за да си говорим празни приказки — каза Холидей.

— Аз пък не съм сигурен за какво изобщо сме дошли тук — отвърна свещеникът.

Появи се млад сервитьор с престилка и донесе купичка маслини и кошничка хляб. Остави ги на масата, извади мелничка за пипер от дълбокия джоб на престилката си и попита на развален английски дали са готови с поръчката. Свещеникът незабавно му отговори на италиански и младежът изреди цял куп специалитети, които най-вероятно бяха предястия.

Свещеникът се обърна към Холидей и каза:

— Молизе е един от най-бедните райони на Италия, но е прочут с едно блюдо, което е специалитет на това заведение: zuppa di pesce alia Termolese, рибена супа, нещо като италиански аналог на френския буйлабез. Имат и доста добра реколта от местното бяло вино, „Фалангина дел Молизе“ 2005, чудесно допълнение към рибата.

— Не сме дошли тук, за да вечеряме — каза Холидей.

— Един италианец никога не се нуждае от извинение или причина, за да хапне — отвърна свещеникът. — Няма причина да не вечеряме заедно — усмихна се той за миг. — Аз черпя, разбира се.

Отец Тома се обърна и размени няколко думи със сервитьора. Младежът записа поръчката в бележника си, повтори я на свещеника, сетне се отправи бързо към задната част на ресторанта.

— Можем ли сега да говорим по работа? — попита Холидей, без да прикрива раздразнението в гласа си.

— Нямах представа, че имаме обща работа — каза отец Тома, отчупи парче хляб, сипа малко зехтин и оцет в чинията си, раздели хляба наполовина и го потопи в получената смес. Пъхна единия залък в устата си, придружен от маслина.

— Братовчедка ми Пеги е при вас. Искаме си я обратно.

— А, да — отвърна свещеникът и кимна. — Възлюбената на доктор Вануну — усмихна се той на Рафи и потопи другия залък в сместа от зехтин и оцет.

— Предлагаме ви в замяна златото — продължи Холидей. — Ще получите кюлчетата на Рауф.

— Откъде да знаем, че златото е у вас? — попита отец Тома.

— Никога не съм казвал, че е у нас, а само, че знаем къде е.

— Как можете да сте сигурни, че не сме го намерили вече?

— То не беше в лагера. Ако бяхте пленили Алхазред жив по време на нападението, което организирахте, той щеше да ви е казал къде е то и нямаше да седите тук и да се пазарите с нас.

— Църквата разполага с достатъчно пари, подполковник Холидей. Защо мислите, че ни е притрябвало вашето така наречено съкровище?

— Първо, не съм сигурен дали Църквата наистина има толкова пари, колкото ви се иска да вярваме. Вие сте като „Дженерал Мотърс“, „Форд“ и „Крайслер“ — опитвате се да ни пробутате некачествен продукт, който хората вече не искат да купуват. Второ, дори Църквата да има пари, обзалагам се, че бюджетът ви вече не е такъв, какъвто е бил едно време. И трето, ако обществеността научи за връзката между Ватикана, Рауф и златото, това ще забие последния пирон в ковчега на вашето хилядолетно съществуване. Трябва да си върнете златото, преди да се е появило на свободния пазар. Затова сте накарали Пешек и Кей да убият Валадор в Марсилия, защото е започнал да краде от него и да го пласира самостоятелно. Трябва час по-скоро да претопите тези кюлчета и да прикриете всяка връзка между Рауф и Църквата. Достатъчно зле ви се отрази изборът за папа на германец, членувал в Хитлерюгенд, а новината, че Църквата е въртяла далавери с човека, изобретил мобилните газови камери, ще бъде същинска катастрофа.

— Както знаете, подполковник Холидей, златото е най-лесната за изпиране валута. Довчерашната златна пломба днес е сватбена халка. Въпросът обаче е съвсем друг. Щандартенфюрер Рауф сключи с нас споразумение през 1944 г. Нашата организация му осигури помощ и му предостави документи, които му помогнаха да се спаси от съдебно преследване. В замяна на това той ни обеща тунизийското злато. Ние спазихме нашата част от сделката и той също ще спази своята, макар и посмъртно. Това злато ни принадлежи по право.

— Освободете Пеги и ще го получите — каза Холидей.

В разговора им настъпи пауза, тъй като сервитьорът се върна с виното, последван от мъж с висока готварска шапка, който носеше две големи купи с миди и други морски дарове в ароматен бульон. Сервитьорът поднесе виното, а мъжът с готварската шапка остави супите, за да се върне след малко с още две купи zuppa di pesce, след което се усмихна, пожела Buon appettito и се оттегли.

Свещеникът взе вилицата си, измъкна с нея мидата, разположена най-отгоре върху купчинката морски дарове в чинията си, и ловко измъкна месото от черупката. Лапна я, след което я прокара с глътка вино. Никой друг на масата не бе докоснал нито храната, нито виното си. Отец Тома въздъхна леко, сетне остави чашата си и каза:

— Боя се, че трябва да ви избавя от илюзията, че сме се събрали тук, за да преговаряме, подполковник Холидей. Вие сте по-малобройни, по-зле въоръжени, в по-неизгодна позиция. Нямате какво да ни предложите. Ако не ни кажете къде е златото, ще помоля отец Дамазо да подложи братовчедка ви на такива мъчения, каквито въображението ви не би могло да си представи и след хиляда години. Продължите ли да упорствате и да криете от нас местонахождението на златото, той ще убие госпожица Блексток бавно и мъчително. Не се съмнявайте, че това ще му достави голяма наслада, подполковник… Трябва да добавя, че отец Дамазо е преминал обучение при някои от най-опитните инквизитори на Аугусто Пиночет в Чили, а те са били обучени на свой ред от човека, за когото говорим, щандартенфюрер Рауф. Доколкото съм чувал от отец Дамазо, методите на Herr Рауф биха впечатлили дори трибуналите на Испанската инквизиция.

Отец Тома взе нова мида, този път с пръсти, изсмука месото от черупката, сдъвка го и преглътна.

— Ето какво ще ви кажа, подполковник Холидей. Това не са преговори, а връчване на ултиматум. — Свещеникът извади малко квадратно листче и писалка „Монблан“ от вътрешния джоб на сакото си. Разви капачката на писалката и написа нещо върху листчето, сетне се пресегна през масата и го подаде на Холидей. На него бе записан телефонен номер.

— Обадете ми се — каза отец Тома. — Разполагате с двайсет и четири часа, за да вземете решение. — Сетне погледна многозначително към гологлавия мъж, който нито бе помръднал, нито бе казал дума до момента. — След това ситуацията ще излезе извън моя контрол. — Свещеникът се усмихна любезно. — А сега ви съветвам да хапнете, преди супата да е изстинала.

— Мисля, че ще повърна — каза Рафи. Отмести стола си назад, при което краката му изскърцаха остро по плочките на пода. Изправи се и изгледа отвисоко гологлавия отец Дамазо, който бе започнал да яде супата си. — Ще те убия, ако я докоснеш.

Дамазо вдигна поглед от купичката си. По острата му брадичка се стекоха няколко капки. Устните му помръднаха едва забележимо:

— Опитай, малко еврейче — предизвика го тихо той.

Рафи напусна бесен ресторанта.

— Изглежда, че приятелят ви изгуби апетита си — отбеляза отец Томас. — Вероятно вашият египетски колега, който ни наблюдава от другата страна на улицата, ще пожелае да довърши ястието на доктор Вануну. Би трябвало вече да е огладнял. — Свещеникът посочи с вилицата си стола на Рафи и вдигащата пара купичка с ароматна супа. — Би било жалко да остане така.

Холидей се изправи.

— И аз не съм гладен — заяви той.

— Както желаете, подполковник Холидей, но да знаете, че пропускате истински кулинарен шедьовър — каза отец Тома и отпи глътка вино. — Двайсет и четири часа.

Холидей последва Рафи и напусна „Пиачере Молизе“.

Свещеникът го проследи с поглед, сетне насочи вниманието си към храната пред себе си.

Половин час по-късно Рафи седеше все още бесен в един от фотьойлите в дневната на апартамента им в хотел „Алиманди“. Холидей се бе настанил в другия край на елегантно обзаведената стая и чакаше до телефона. През отворената врата на балкона навлизаше уличният шум, доминиран от бързите малки мотопеди „Веспа“, които преминаваха по Виале Ватикано.

— Успяхме ли? — попита Рафи.

— Още малко търпение — каза му Холидей. — Ще разберем след няколко минути.

— Би трябвало да се е обадил вече. А и Тайдимън защо не звъни?

— Успокой се — каза му Холидей.

— Как да се успокоя? Онова копеле заплашваше да измъчва Пеги — възрази разгорещено Рафи. — Не проработи ли планът ти, здравата сме прецакани.

Телефонът иззвъня. Рафи подскочи. Холидей вдигна и заслуша мълчаливо.

— Благодаря — отвърна той накрая. — Пратете го горе. — Затвори телефона и се обърна към Рафи. — Тук е.

— Време беше!

Холидей стана и тръгна към вратата на апартамента. Няколко минути по-късно на нея се почука. Холидей отвори. Беше сервитьорът от „Пиачере Молизе“, но без дългата престилка и с хартиен плик в ръка. Усмихваше се широко. Холидей покани младия мъж в апартамента.

— Така и нямах възможност да ви запозная. Рафи, това е мой бивш студент, лейтенант Винс Карузо, випуск 2006. Писах му четири минус, ако не ме лъже паметта. В момента работи като помощник на военния ни аташе в Рим.

Карузо седна на дивана и остави хартиения плик на масичката за кафе.

— Приятно ми е — каза Рафи.

Младият лейтенант отвори плика и извади високата мелничка за черен пипер, която бе оставил на тяхната маса в ресторанта. Разви дъното й и измъкна оттам миниатюрен микрофон с навита на кълбо жичка. Бръкна отново в хартиената чанта и постави на масата устройство, което приличаше на малък касетофон.

— Шефът ми ще получи удар, ако разбере, че съм го взел — заяви Карузо.

— Как мина? — попита Холидей.

— Продължиха да говорят половин час след като вие си тръгнахте — отвърна щастливо Карузо. — Все хубави неща. Медиите буквално ще полудеят, ако ги чуят. Тези типове са лоши, много лоши — поклати глава младият лейтенант. — Същински вълци в овча кожа.

— И то от най-опасните — добави Рафи.

— Някакви проблеми със собственика на ресторанта? — попита Холидей.

— Шегуваш ли се? — засмя се Карузо. — Той нарича такива хора corvos nero, черни гарвани. Беше щастлив да помогне на своите американски amici^[1], както се изрази.

— В такъв случай ги пипнахме — каза Холидей и плесна доволно с ръце.

— Но все още не сме измъкнали Пеги — отбеляза Рафи.

Телефонът в другия край на стаята иззвъня. Холидей стана и вдигна слушалката. Изслуша отсрещната страна, после затвори, без да каже дума.

— Беше Емил — заяви той широко усмихнат. В очите му светеха весели пламъчета. — Проследяващото устройство, което ни даде, работи чудесно, Винс. Пипнахме ги.

— Къде е тя? — попита Рафи.

— На място, наречено Лидо дел Фаро, или Брегът на фара. Намира се на трийсетина километра оттук, при устието на река Тибър. Държат я затворена в стара рибарска хижа.