Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (21)

21.

Остров Понца е вулканична скала с формата на полумесец, дължина осем и ширина два километра, издигаща се от водите на Средиземно море на петдесетина морски мили югоизточно от Рим и на почти толкова от Неапол. Островът, кръстен в чест на прочутия Пилат Понтийски, бил любимо място за отдих на древните римляни, а впоследствие наказателна колония и летен курорт на бурбонските крале на Неапол и Сицилия през XVII в. През Втората световна война на него били заточени представители на непокорни роялистки фамилии, а по едно време тук бил затворен дори Мусолини. През XXI в. Понца се бе върнал към своите корени, за да се превърне отново в предпочитано място за отдих на римляните, които през юли и август гледаха да се измъкнат от големия град.

Мустафа познаваше острова повече от добре. В края на краищата, Понца е рай за пирати и контрабандисти вече пет хиляди години, а няма кой знае каква разлика между нелегалния внос на вино в Помпей с цел избягване на високите мита преди две хилядолетия и трафика на оръжия и цигари за Анцио и Неапол в наши дни. Островът предлагаше стотици пещери и закътани заливчета, където стоките да бъдат оставени или прехвърлени на лодка, а многобройните яхти, хвърлили котва край живописните плажове и пещери, превръщаха работата на карабинерите и бреговата охрана в същински кошмар. Те просто нямаше как да се справят с нея. Според Мустафа в багажа на туристите, които се връщат с ферибота от Понца, имало толкова ливански хашиш и марсилски хероин, колкото и мръсно бельо.

Нямаше никакъв проблем да внесеш или изнесеш нещо нелегално от вулканичния курортен остров, стига да не парадираш и да не го правиш под носа на официалните власти. Guardia Costiera, италианската брегова охрана, патрулираше силно нагънатата брегова ивица с половин дузина надуваеми лодки клас „Дифендър“, за да не се налага големите й двайсетметрови катери, боядисани в камуфлажна окраска, да всяват смут в пристанището на Понца. Затова още с първите лъчи на утринното слънце Мустафа им продаде собствената си надуваема лодка, показа им накъде да поемат и ги остави извън обхвата на радарите на бреговата охрана.

Моментът бе избран повече от добре. С помощта на стария извънбордов двигател, предоставен им от Мустафа — „Бритиш Анцани“ с мощност 18 к.с. — те успяха да се доберат до лазурните води на Луна Бийч, на западното крайбрежие на острова, тъкмо когато слънцето започна да се издига над скалите, които разделяха плажа от градчето.

Изтеглиха надуваемата лодка на брега и я оставиха до няколко водни колела, завързани с верига, сетне прекосиха пеша четиристотинметровия тунел, прокопан в скалите петстотин години преди Христа. Озоваха се в покрайнините на градчето тъкмо навреме, за да видят как от Неапол пристига първият за деня ферибот на подводни криле.

— А сега какво? — попита Рафи, когато излязоха от сумрачния тунел, който водеше към вълнолома на пристанището.

— Мустафа ни препоръча да потърсим шофьор на такси на име Ал — каза Тайдимън и примигна на яркото слънце.

— Ал ли? — попита Холидей.

— Той е от Бруклин — отвърна египтянинът.

Намериха Ал в едно кафене на открито, разположено на крайбрежната улица. Пиеше кафе от голяма стиропорена чаша, ядеше каноли, традиционен сицилиански сладкиш с рикота, и пушеше „Марлборо“. Едновременно пушеше, хранеше се и се оплакваше от закуската си.

— Знаете ли колко е трудно да намериш яйца и наденички на остров, на който няма нито кокошки, нито прасета? — попита той и поклати глава. — Не е трудно, направо е невъзможно. Единственото месо, което ядат тук — като изключим рибата, разбира се — са зайците, които развъждат за лов.

Пълното име на Ал беше Алфонсо Фонцарети, но той предпочиташе Ал вместо Алфонсо и Фонц вместо Фонцарети. Беше на трийсет и две и носеше червено-жълта тениска с надпис Аз обичам Ню Йорк. Родителите на Ал бяха родени на Понца, след което бяха емигрирали в Доувър Плейнс, щата Ню Йорк. Както, между другото, бе сторило след войната половината население на градчето. Така Ал идваше тук през лятото и караше такси, докато братовчед му Марио заминаваше на гости при роднините в Доувър Плейнс. Изглежда това устройваше и двамата. Марио изкарваше хубави пари, включвайки се в боклукчийския бизнес на семейство Фонцарети, а Ал получаваше ваканция в Италия и възможност да флиртува с красиви момичета и да упражнява майчиния си език. В края на краищата, за какво е семейството? Capisce?

— Какво мога да направя за приятелите на Мустафа? — попита Ал, когато приключиха с обичайните любезности.

— Интересуваме се от момичета — заяви директно Холидей, когато Ал натика и последното парче каноли в устата си.

— Не ми приличате на хора, които си търсят момичета — замисли се Ал. — Не ми приличате и на колежани. Нито пък на любители на секстуризма. Разбирате ли какво имам предвид?

— Търсим хора, които се интересуват от момичета, но като стока — каза Холидей.

— На които това им е бизнесът? — схвана идеята Ал.

— Точно така, бизнесът — потвърди Холидей.

— Това не е по моята част — сви рамене Ал. — Аз се занимавам с дребни неща. Малко алкохол, малко трева, понякога дори малко по-силна дрога, но нищо повече. Гледам да не се набивам в очи, нали разбирате? Летя под радара, така да се каже. Целта на Фонц е да си прекара добре тук — каза той и ги изгледа строго. — Все пак трябва да се грижа за доброто име на фамилията, нали така?

— Знаеш за какво говоря, нали? — попита Холидей.

— Разбира се.

— И познаваш когото трябва? — добави той.

— Да, но вие не познавате когото трябва — отвърна невъзмутимо Ал.

— Така е — призна Холидей. — Но повярвай ми, Ал, аз и моите приятели можем да бъдем много опасни.

— Това заплаха ли е? — попита младият мъж и настръхна леко. Угаси фаса си и запали нова цигара.

— По-скоро предупреждение — каза Холидей. — Ще открием информацията, от която се нуждаем, по един или друг начин. Ти можеш или да ни помогнеш, или да ни попречиш. Решението е твое. Хората, които търсим, отвлякоха братовчедка ми. Става въпрос за член на моята famiglia, Ал. Ще си я върнем и ако се наложи някой от тези хора да пострада, ще пострада. Capisce?

Ал дръпна силно от цигарата си и впери поглед в Холидей.

— Как изгуби окото си?

— В Афганистан — отвърна лаконично Холидей.

— В армията ли беше?

— В специалните части.

— И сега трябва да избирам между Оста и Съюзниците?

— Нещо такова.

— Италианците можеха да си спестят доста проблеми, ако се бяха отървали по-рано от Мусолини.

— Съгласен.

— Човекът, когото търсите, живее в Ле Форна, нагоре по пътя. Държи магазин за водолазни принадлежности. Елегантен на вид. Четиресет — четиресет и пет годишен. Сива коса. Скъпи слънчеви очила.

— Как се казва?

— Конти. Масимо Конти.

Ле Форна се оказа задрямало селце, разположено в северната част на скалистия полумесец и подобно на град Понца се бе вкопчило в няколко каменни тераси, оформени сред вулканичните склонове още преди хилядолетия. Ал ги заведе там със своя миниван „Фиат Идеа“. Шофираше умело по тесния път, който се виеше като змия по хребета на острова.

— Конти не е местен — обясни им той, докато въртеше волана. — Мисля, че е от Неапол. Преди време обявиха за продан един хотел в Ле Форна и той го купи. Появи се изневиделица един ден и започна да пръска пари наляво и надясно. Първата година си купи хотела, на следващата отвори магазин за водолазни принадлежности, на третата започна да предлага чартърни полети. Разполага с хидроплани „Турбо Отър“, с които превозва баровците от Рим. Явно изкарва добри пари.

— Неапол — замисли се Холидей. — Възможно ли е да е свързан с Камората?

— Кой може да каже с кого работи Камората? — сви рамене Ал. — Мнозина живеят като в роман на Марио Пузо. Всеки иска да се прави на Сопрано. Нещата обаче вече не стоят по този начин — каза младият мъж и помълча. Сетне добави: — Трябва да му се признае обаче, че Конти не е случаен тип. Няма съмнение в това. Сложи ръка върху града само за две години и половина.

— Как процедира с жените?

— Това място е разпределителен пункт. Момичетата, които работят тук, идват всъщност от Рим. Личи си, че притежават класа, не са обикновени уличници. Говори се, че държи стоката в изоставения затвор на Санто Стефано, след което ги прехвърля на континента. С други думи, не плюе в кладенеца, от който пие вода. Използва лодките, които иначе предоставя на водолазите, като средство за прикритие и транспорт.

— Какво е това Санто Стефано и къде се намира?

— Остров на двайсет и пет мили източно оттук. Много по-близо е до континента от Понца. Затворът е построен преди четиристотин години. Използвали са го чак до шейсетте.

— Какво друго има там?

— Нищо. Всъщност има още един остров — Вентотене, на около миля и половина. Там живеят към четиристотин души и това е всичко.

Пристигнаха в Ле Форна. Ал спря пред друго кафене, разположено високо сред скалите над пристанището. Поръча кафе и каноли за всички, сетне посочи магазина за водолазни принадлежности долу на брега. Беше най-обикновена барака до стария вълнолом, който приличаше на руина от римската епоха. Докато оглеждаха мястото, няколко души спуснаха в кристалночистите води голяма надуваема лодка. Тя имаше алуминиево дъно, надуваема част в яркооранжево и палуба и рубка, боядисани в червено и бяло.

— Двайсет бона едната, ако сметнем и двата двигателя „Хонда 225“ — отбеляза Ал. — А той има шест такива. — Младият мъж изсумтя и добави: — Както ви казах, изкарва отнякъде много пари.

— Интересна цветова схема — отбеляза Холидей. — Видях подобна в пристанището на Понца.

— Направи ви впечатление, нали? — засмя се Ал. — Това са цветовете на бреговата охрана. Мога да се обзаложа, че крие някъде и стикери с нейното лого.

— Мисля, че прекарва не само жени — каза Холидей, без да откъсва поглед от надуваемата лодка във водата. На кея имаше половин дузина туристи, които наблюдаваха товаренето на бутилките с кислород.

— Да, на острова има места, където без никакъв проблем можете да разтоварите малък товарен кораб — отвърна Ал и кимна. — Виждал съм го с очите си. Пакети с дрога, сандъци с оръжие. Той върти страшен черен пазар. Масимо Конти и хората му могат да ви доставят всичко, което пожелаете. — Шофьорът на такси от Бруклин кимна към бараката край кея под тях. — Говорим за вълка… — тихо каза той.

Появи се мъж на средна възраст, но в отлична форма, със слънчеви очила „Гучи“ и скъпа прическа. Застана до малката група туристи на кея и размени няколко думи с тях, докато хората му подготвяха лодката. Потупа един от тях по гърба, сетне продължи по стария каменен кей. Огледа залива и влезе в бараката.

— Това ли е той? — попита Холидей.

— Да — кимна Ал.

— Знаеш ли подробности за графика му?

— Всяка сряда излиза с лодката си. Голяма „Дала Пиета 48“, която държи в Понца. Връща се в петък. Казва, че се гмурка край един стар разрушител, потънал край Анцио, британския „Ингълфийлд“.

— Но ти не вярваш в това?

— Не е такъв човек. Погледнете го само. Прилича на онзи актьор от едно време… Джордж Хамилтън, само че с лунички. Би се гмурнал край някой кораб от римската епоха, би потърсил нещо по-интересно от ръждясал боен кораб от Втората световна война — каза Ал и запали нова цигара. — Освен това мои приятели са го виждали да купонясва в четвъртък във Вентотене.

— Какво странно има в това? — попита Рафи.

— Вентотене е далеч от Анцио — обясни Ал. — Намира се точно в обратната посока.

— Смяташ, че надзирава доставка? — предположи Холидей.

— Възможно е.

— Утре е сряда — каза Рафи.

— Точно така — съгласи се Ал.

— Можеш ли да ни закараш до Санто Стефано утре вечерта? — попита Холидей.

— Разбира се — отвърна Ал. — Проституцията е едно, но търговията с роби е нещо съвсем друго — ухили се младият американец. — Такива неща вредят на реномето на организираната престъпност, capisce?