Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (11)

11.

На Тайдимън му отне един ден да осигури необходимата екипировка и още един да планира пътуването и пусне слуха, че ще води двама „аматьори“ в оазиса Бахария на изток, и дори да извади разрешителните, необходими за подобно пътуване, и така само да подсили достоверността на приказките си. Казаното от него изглеждаше напълно логично — много туристи, които посещаваха Сива, отиваха и до Бахария, било за да послушат местната музика, с която оазисът бе прочут, било за да се върнат в Кайро по различен маршрут. След като преди няколко години Сива се бе напълнил с всевъзможни откачалки, дошли тук, за да наблюдават слънчевото затъмнение, жителите на оазиса бяха готови да повярват на всичко, свързано с чуждите туристи. Освен това те можеха да правят каквото си поискат, стига, разбира се, да оставят парите си в Сива.

Потеглиха на изток по право като свещ павирано шосе с две ленти, което излизаше от Сива в посока, противоположна на либийската граница. Зад волана седеше Тайдимън. Отстрани на колата и тавана бяха привързани празни туби за вода, които Тайдимън бе купил предния дан. Багажникът беше пълен с туби с гориво и всевъзможни други припаси. Тримата се бяха сместили на предната седалка.

Тайдимън им бе обяснил логиката в решението си да потеглят на изток. Според него жителите на Сива били изключително любопитни и пътуването в посока към оазиса Бахария било уловка, която да задоволи интереса им. Освен това имало — макар и минимална — вероятност да бъдат засечени от самолет на граничната полиция, макар Тайдимън да смяташе, че това едва ли ще се случи, тъй като пилотите се страхували да не бъдат свалени не само от либийски изтребители, но и от собствените си военновъздушни сили.

След около половин час Тайдимън намали скоростта, сетне протегна ръка и дръпна някакъв лост с черна топка на върха, разположен непосредствено до лоста за скоростите.

— Какво е това? — попита Рафи, когато усети промяната в поведението на колата. Двигателят също заработи на други обороти.

— Както гласи надписът: Pri vjezdu voziola do terenu zapni predni nahom — отвърна Тайдимън, — при движение по неравен терен трябва да се включи задвижването на четирите колела.

— Да не би да говориш чешки? — попита впечатлен Холидей.

— Само колкото да карам Козлето — отвърна спътникът им и се засмя. — Необходимост, с която се сблъсках на някои от местата, където съм се бил. Един колега, който се представяше като Швейк, ме научи. Добър войник беше този Швейк.

— Какво се случи с него или по-добре да не питам? — каза Холидей.

— По-добре да не питаш — отвърна Тайдимън.

Египтянинът завъртя рязко големия волан на джипа, колата излезе от пътя и пое по твърдия пясък. Големите колела се справяха без усилие със задачата си. Продължиха на юг и направиха голям полукръг, докато пътят изчезна от погледа им, скрит зад високите пясъчни дюни. Тайдимън бръкна в джоба си, извади оттам джипиес „Гармин“ и го подхвърли на Холидей.

— Знаеш ли как да го използваш? — попита той.

— Разбира се — отвърна Холидей.

За първи път бе използвал подобна технология по време на операция „Пустинна буря“, първата кратка война с Ирак. Науката на навигацията беше много стара, но вместо да определят местоположението си спрямо слънцето и звездите с помощта на секстант, днес хората просто изпращаха радиолъчи, които да триангулират позицията им с помощта на спътници в геосинхронна орбита.

— Заредил съм базовите координати — обясни Тайдимън. — Трябва само да следиш онова кръгче, което подскача нагоре-надолу.

Двайсет и пет минути по-късно излязоха на пътя между Сива и Мерса Матрух, който пресякоха под прав ъгъл и продължиха по северния край на продълговатата падина, ориентирана в посока изток-запад, в която бе разположен оазисът. След като измина още един час и градът остана далеч зад тях, Тайдимън подкара Козлето по едва забележими следи върху пясъка, които водеха в посока, противоположна на оазиса. Далеч на юг повърхността на едно от соленоводните езера искреше под ярките слънчеви лъчи. За Холидей гледката на трептящото под зноя на пустинята езеро напомняше по-скоро на мираж.

Пустинята тук бе камениста и осеяна с малки туфи зеленина. Пред тях се простираха тъмни голи хълмове, обрулени от вятъра канари и скалисто плато. До момента не бяха срещнали нито един автомобил или камион. На всеки няколко минути Тайдимън питаше дали са достигнали следващите означени с флагче координати на джипиеса и Холидей му съобщаваше местоположението им.

— Имаш ли някакъв план? — попита Рафи. — Или просто импровизираме?

— Първо трябва да пресечем границата. После поемаме към Джагбуб — отвърна Тайдимън, заобиколи огромен къс пясъчник и продължи отново напред. — Там имам приятели — обясни сивокосият египтянин. — Ако са чули нещо за вашата приятелка, непременно ще ми кажат.

— Къде точно се намираме? — попита Холидей, забил поглед в джипиеса в ръката си. Вдигна глава и огледа голия пейзаж около тях.

— Това е Масраб ал Икван — отвърна Тайдимън. — Навремето са го наричали Пътя на крадците.

— Подходящо название — отбеляза Рафи.

— По онова време е бил единственият южен път между Египет и Либия. Използвали са го предимно контрабандисти и търговци на роби, които са водели кервани и в двете посоки.

— Струва ми се, че можеш да се ориентираш и без това — каза Холидей и посочи джипиеса в ръцете си.

— Баща ми беше капитан от Групата за далечно разузнаване в пустинята, базирана в Сива по време на войната. Картите, които ми остави, бяха единственото ми наследство. Постарах се да ги използвам колкото се може по-добре през годините. Командосите от ГДРП са кръстосвали по тези места и са ги познавали като собствената си длан.

— Когато намерим хората, които са отвлекли Пеги… ако ги намерим, какво ще правим? — попита Рафи, без да прикрива скептичната нотка в гласа си.

Тайдимън се извърна, погледна го и се усмихна невъзмутимо.

— Мисля, че това е очевидно, млади ми израелски приятелю — каза той и се усмихна още по-широко. — Ще ги убием.

Когато достигнаха следващия контролен пункт, отбелязан с флагче върху екрана на джипиеса, Тайдимън зави на север и насочи стария джип покрай подножието на редица от пясъчни дюни, където минаваха почти невидими коловози. Пейзажът беше гол и пуст, нямаше никакви ориентири освен нажеженото небе над главите им и неуморно пламтящото слънце.

— В момента се движим успоредно на границата — отбеляза Тайдимън и махна с ръка. — Старата ограда, издигната от италианците, се намира на няколко километра западно оттук. Отдавна е погребана от дюните, разбира се. Мусолини трябва да е бил доста арогантен глупак, щом си е въобразявал, че ще спре пустинята с ограда от бодлива тел.

Пътуваха още двайсетина минути, после спряха под оскъдната сянка, предложена от висока скала с причудлива форма, придадена й от ветровете. Очертанията на мекия пясъчник напомняха смътно за Сфинкса от платото Гиза, макар и в доста умалени размери.

— Защо спираме? — попита Рафи, без да си прави труда да прикрие подозрението в гласа си.

— За да разузнаем обстановката, както би се изразил баща ми — отвърна Тайдимън и се усмихна. — И за да се заемем със защитната си маскировка — продължи, след което се завъртя в седалката си и взе малка раница от задната седалка на колата. — Излезте да се поразтъпчете — предложи той. — Ще се забавим няколко минути.

Измъкна се иззад волана с раницата в ръце и Холидей се присъедини към него.

— Твоят израелски приятел не ме харесва особено — каза Тайдимън.

— Тревожи се за Пеги.

— Влюбен е в братовчедка ти?

— Да.

— Не се тревожи, ще я намерим — каза Тайдимън и постави ръка на рамото му. — Кажи му, че му съчувствам.

— Непременно.

Египтянинът кимна, сетне тръгна по стръмната пътека, която водеше към високата канара с причудлива форма. Холидей се обърна и видя Рафи да приближава към него.

— Какво беше това? — попита той.

— Предложи ми своето приятелство — сви рамене Холидей. — Освен това смята, че не го харесваш.

— Прав е — изсумтя Рафи. — Не го харесвам и не му вярвам.

— Той е най-доброто, с което разполагаме в момента, така че дръж се любезно.

Рафи кимна и продължи към сянката, която хвърляше канарата. Холидей се присъедини към него и видя, че това съвсем не е скала. Причудливата форма бе образувана от вкаменени черупки на мекотели и варовик.

— Това датира от миоцена — каза Рафи. — Отпреди двайсет милиона години, плюс-минус някое и друго хилядолетие, каквото и да говорят креационистите.

Холидей настъпи някакъв предмет, заровен в плътния пясък под краката му. Приклекна и разрови пясъка. Оказа се потъмняла от времето консервна кутия. Разчисти още малко пясък и я измъкна. Беше ръждясала през годините, но етикетът й се четеше.

— Доматена супа „Кембъл“ — обяви той.

Рафи пък откри друга кутия, този път от моторно масло.

— „Вакуум Ойл Къмпани“. — И тя като консервата бе почерняла от ръжда.

— Първоначалното име на „Сокони Мобил“, днес част от „Ексон Мобил“ — каза Холидей. — Това трябва да е било бивак на Групата за далечно разузнаване през войната.

— В такъв случай как ще наречем това място? — попита Рафи. — Сметище или археологическа находка?

— Зависи от гледната точка, предполагам — отвърна Тайдимън, докато слизаше от скалата. — На картите на баща ми това място е отбелязано като Гъбата, предполагам заради формата на канарата.

Рафи му обърна гръб, без да каже нито дума.

Тайдимън сви рамене и се усмихна леко на Холидей.

— Както вече казах, приятелят ти не ме харесва.

— И не е нужно — отвърна малко рязко Холидей. — Видя ли нещо там, горе?

— Абсолютно нищо — отвърна Тайдимън, кимна любезно на Холидей и се отправи към джипа. Приклекна отпред и извади отвертка от раницата си, сетне свали синьо-бялата египетска регистрационна табела и я замени с по-продълговата либийска с черни букви и цифри върху зелен фон. Смени и предната табела, след което постави магнитни знаци на вратите, досущ като онези, използвани от Феликс Валадор в Кан.

— Разбирам смяната на регистрационните номера — отбеляза Холидей, — но какво точно е това? — Поставеният отстрани символ изобразяваше четири тръби, изрисувани в перспектива, под които пишеше нещо на арабски.

— Това е логото на „Голямата изкуствена река“, колосалния иригационен проект, започнат от полковник Кадафи. Оазисът Джагбуб е началната точка на тръбопровода, който стига чак до Тобрук. — Тайдимън отстъпи назад и огледа творението си. — Имаме късмет, че администрацията на проекта използва китайски джипове BJ-212, произведени по лиценз на УАЗ — отбеляза той и сви рамене. — Няма да издържим на проверка отблизо, но поне от въздуха ще минем за свои.

— Има ли вероятност това да се случи?

— Проверявали са ме и преди. Но либийците икономисват от горивото за онези техни хеликоптери Ми-24, освен това те трябва да прелетят разстоянието от военновъздушната база в Куфра, която се намира на повече от шестстотин километра южно оттук.

— На какво разстояние сме от Джагбуб?

— Трийсетина километра. Ще изчакаме обаче да се стъмни. Границата минава само на три километра западно от това място.

Изчакаха да падне мрак. Тайдимън задряма, облегнал се на Гъбата, Рафи крачеше напрегнато напред-назад, ослушвайки се — напразно — за необичайни звуци, а Холидей оглеждаше боклука, останал след командосите от ГДРП, лагерували тук преди повече от половин век. За пореден път се замисляше за границите между държавите, за причините, които карат хората да воюват за подобни изкуствени прегради. Преди години стремежът на един човек да осигури Lebensraum^[1] на своя народ бе породил ужасите на Холокоста, но Хитлер съвсем не бе първият, повел война за завоюването на нови територии, и определено нямаше да е последният.

Нощта падна бързо, слънцето, което допреди броени минути напичаше брулените от ветровете дюни и големите канари от пясъчник, се скри зад огромна тъмнорозова пелена, подир която се спусна мрак. Тайдимън се надигна от мястото си и тримата се настаниха на предната седалка на Козлето. Духаше по-хладен въздух и Холидей дори потрепери от студ, докато Тайдимън палеше двигателя и извеждаше джипа от сянката на огромната скала с форма на гъба.

— Остават десет минути до границата. Сблъскаме ли се с някакъв проблем, оставете ме аз да се справя с него — каза тихо египтянинът.

Продължиха през пустинята, в която вече срещаха повече едри камъни и чакъл, отколкото пясъчни дюни. Мракът бе почти непрогледен и Тайдимън шофираше ръководен повече от инстинкта си, отколкото от зрението си. Когато пресякоха границата, не видяха нито знак, нито следа от ограда. Единствено джипиесът в ръцете на Холидей изписука.

— Това е — каза той. — Вече сме в Либия.