Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (13)

13.

Тайдимън откара уазката в сянката на една висока канара и я паркира колкото се може по-близо до стената от пясъчник. Не беше трудно човек да се досети защо го прави. Скалното образувание се простираше по оста север-юг. Слънцето, което изгряваше сутрин, щеше да хвърли огромна сянка, която да скрие джипа и да го направи невидим за всеки въздушен патрул, прелетял над това място.

Мъжете, облечени като туареги, размениха няколко думи с Тайдимън, след което извадиха от дисагите на камилите три роби и му ги връчиха. Петнайсет минути по-късно египтянинът, Холидей и Рафи, облечени вече като шестимата въоръжени мъже, яздеха камилите на запад, далеч от останките на бомбардировача. Изминаха едва десет минути, преди морето от пясъци да скрие Желанието на сърцето от погледите им. Всеки наблюдател — от пустинята или от въздуха — зърнал ги отдалеч, щеше да реши, че това е керван номади, запътил се нанякъде.

Яздиха в продължение на дванайсет дълги дни, навлизайки все по-навътре и по-навътре в Голямото пясъчно море. Нощем похитителите им спъваха камилите с въжета и завързваха поводите им за колчета, забити в земята, за да не избягат. Опъваха най-обикновени кожени палатки над огънати в полукръг клонки, гъвкави като върба. Варяха чай в примитивни печки, направени от тенекиени купи, пълни с изсушени камилски изпражнения. Менюто им се състоеше от сушено козе месо или пустинни плъхове, лисици фенек и изненадващо сочни пясъчни усойници, които понякога ловяха привечер.

Всяка нощ завързваха Холидей и Рафи с въжета и отделяха поне един мъж с автомат, който да ги охранява. От мига, в който двамата се превърнаха в пленници, Тайдимън започна да страни от тях, а нощите си прекарваше в собствена палатка. По време на дългите дневни преходи из пустинята египтянинът яздеше последната товарна камила, докато Холидей яздеше първата. Колоната завършваше с въоръжен пазач.

Холидей нямаше представа къде отиват. Знаеше само, че пътуват на югозапад, тъй като слънцето залязваше вдясно пред тях. Следваха приблизително линията, очертана от границата с Нигер, същия маршрут, по който бе летял преди много години и Желанието на сърцето, преди да бъде сполетян от някаква злополука, вероятно повреда на двигателите или механизмите за управление, може би дори теч на гориво. С какъвто и проблем да се бе сблъскал екипажът на самолета, той явно е бил достатъчно сериозен, за да ги принуди да предприемат подобно отчаяно действие — кацане в пустинята.

Опита се да си представи в какво ли положение се е озовал екипажът на самолета, който най-вероятно се е състоял само от четирима души, тъй като не е имало нужда от стрелци: пилот, втори пилот, инженер и щурман.

Вероятно са скочили с парашути от малка височина, тъй като самолетът е летял ниско, за да пести гориво. Приземяването в пустинята едва ли е било от най-меките, но пък са скочили близо един до друг и са анализирали заедно ситуацията. А тя едва ли е била радостна.

Почти сигурно екипажът не е разполагал с храна и вода, а дори да е имал някакви запаси, те са били повече от скромни — вероятно сандвичи и един-два термоса кафе. Четирима мъже, със сигурност дребни на ръст като повечето пилоти по онова време, едва ли биха оцелели повече от седемдесет и два часа, може би дори по-малко, ако са пътували в горещината на деня. Би трябвало да го знаят, но въпреки това са престъпили това златно правило. Какво разстояние биха могли да изминат сред плаващите пясъци на пустинята за три или четири дни, преди да останат без сили и да рухнат на земята? Най-вероятно стотина километра, сто и петдесет в най-добрия случай. А това определено не бе достатъчно.

По някое време са започнали да събличат дрехите си, най-лошото, което биха могли да направят, тъй като така само са ускорили изпаряването на потта и обезводняването. Езиците им са започнали да се подуват, устните им да се напукват, носовете им да кървят.

Накрая са престанали да се потят и са вдигнали температура. Мозъчните им клетки са започнали да умират една след друга, а самите те — да получават халюцинации и конвулсии. Уловена в капана на мозъка, церебралната течност направо е кипнала. Не след дълго бъбреците и други жизненоважни органи са отказали, което е довело до токсемия, загуба на кръвна плазма, кома и в крайна сметка смърт.

Била е неизбежна, неумолима и невероятно мъчителна смърт. Някъде в пясъците около него лежаха мумифицираните останки на четиримата пилоти, анонимни и отдавна забравени, а истината за последния им полет бе изгубена във вечността.

Докато Холидей разсъждаваше върху това час подир час, постепенно стигна до решението да се опита да открие на всяка цена имената на екипажа на Желанието на сърцето. Стига, разбира се, да успее да се измъкне от капана, в който бе попаднал. Нямаше никакво значение дали се бяха провалили или не, четиримата определено заслужаваха своето скромно място в историята.

На тринайсетия ден от пътуването пейзажът започна да се променя: големите вълнисти дюни отстъпиха място на по-малки и по-добре оформени застинали вълни от пясък и голи скалисти плата, по които почти нямаше пясък. Започнаха да пътуват по-бързо и по-продължително, понякога дори в студените нощи. Във въздуха витаеше напрежение. Холидей бе изпитвал това усещане достатъчно често по време на бойните преходи, в които бе участвал. То подсказваше, че наближават крайната си цел. Самият той нямаше търпение да пристигнат час по-скоро. Пеги бе изчезнала преди повече от три седмици и Холидей започваше да се притеснява за нея. А Рафи направо се тресеше от нерви.

На четиринайсетия ден пейзажът се промени отново. Скалистата равнина отстъпи място на масивно възвишение, което се издигаше на поне шестстотин метра над околността, огромна и несъмнено непревземаема каменна стена, извисила се на хоризонта. Когато я приближиха по-късно през деня, Холидей успя да различи песъчливите бразди, прорязали лицето на гигантското плато: това бяха устията на уади, отдавна пресъхнали реки, които образуваха стръмни подходи към високата каменна стена.

Към края на деня достигнаха коритото на една такава река и без да намаляват скоростта, поеха по лъкатушното й дъно, засипано с пясък. Холидей се опита да си представи как ли е изглеждало това място преди сто хиляди години. Най-вероятно е било същински рай. Климатът в обширни площи от Либия и Египет се променяше на сухи и влажни цикли, а пустинята ту се раздуваше, ту се свиваше като гигантски бял дроб. Във времената на фараоните голяма част от терена, който бяха прекосили, е била заета от житни ниви, пасища и гори, пълни с какви ли не животни — тревопасни и хищници, през нея са минавали реки и потоци. Пресъхналото корито, по което вървяха, беше широко колкото Мисисипи, реката вероятно е била доста по-бърза. Трудно му бе да си представи как е изглеждало това място.

Достигнаха върха на склона и когато се спусна мрак, оставиха зад гърба си запълненото с пясък корито на реката. Преди да спрат, за да издигнат лагера си за през нощта, вече бяха изминали доста голямо разстояние. На следващия ден се движеха по върха на платото, по-скоро на запад, отколкото на юг. От време на време подминаваха руините на изоставени села с кирпичени къщи, а веднъж дори зърнаха стар колониален форт, вероятно италиански или френски. По обяд пресякоха път, покрай който минаваше далекопровод, а късно следобед още един.

По грубите изчисления на Холидей бяха изминали поне хиляда километра от мястото на катастрофата на Желанието на сърцето. Това означаваше, че най-вероятно се намират близо до границата на Либия с Алжир, Нигер или Чад. От трън, та на глог, помисли си той. Алжир беше корумпирана полудиктатура, в Нигер бе избухнало въстание на туарегите, а в Чад бойците от Обединените сили за демокрация и развитие отдавна се сражаваха с правителствените войски. Кой беше казал, че Бог е забравил Африка? Да, Черният континент беше крайно негостоприемно място за един американец, още по-негостоприемно за жена и направо смъртоносно за израелец. Измъкването оттук щеше да изисква много усилия и много късмет.

Шестнайсетият ден от пътуването се оказа последният. Малко преди обяд достигнаха друга, доста по-тясна уади и вместо да я прекосят, свиха по нея и продължиха на север. Късно следобед коритото на реката започна постепенно да изчезва и те излязоха от него. Намираха се в покрайнините на огромното плато, извисило се на шестстотин метра над заобикалящата го обширна пустиня, която се простираше чак до хоризонта. Малкият керван спря за кратка почивка.

Вляво от тях, покрай стръмна, почти отвесна козя пътека, която се спускаше по склоновете, започваше скална пукнатина, образувана между основния масив на платото и продълговата канара от пясъчник. Отдалеч изглеждаше съвсем тясна, колкото разстоянието между палеца и показалеца на човек, но Холидей прецени, че дължината й е петнайсет-двайсет километра. С други думи, достатъчно голяма, че да побере цяла армия в случай на необходимост. Далеч вдясно се простираха огромни зелени площи, които трептяха като мираж под палещите лъчи на слънцето. Право натам, под прав ъгъл спрямо платото, водеше път, който като че ли беше павиран.

Цивилизация.

Холидей почувства макар и слаб прилив на надежда. Гледката го ободри. Бе видял това, което мъжете от Желанието на сърцето не бяха успели да зърнат, не бяха успели да се справят с трудностите. Извика на мъжа, който яздеше пред него.

— Ей!

Мъжът, облечен в роба на туарег, се обърна в седлото си, здраво стиснал смъртоносния си автомат. Когато заговори, приглушеният му глас прозвуча дрезгав и сух. Това бе гласът на човек, прекарал целия си живот в пустинята.

— Мата турейд? — попита туарегът. Черните му очи се впиха пронизително в Холидей иззад кърпата, която закриваше долната половина от лицето му.

Холидей посочи оазиса в далечината. Мъжът с чалмата погледна натам.

— Къде се намираме? — каза Холидей с протегната натам ръка. Пръстът му продължаваше да сочи към оазиса.

Мъжът подвикна на ездача пред себе си и вторият туарег се обърна и каза нещо на гърлен тамашек^[1]. Мъжът пред Холидей кимна и се обърна отново.

— Вади ел Агиал, садики. Зинчекра. Герма.

Каквото и да означаваше това, по дяволите.

Поеха по козята пътека и вървяха по нея в продължение на няколко часа. Движеха се почти по ръба на пропастта, която се намираше на две-три педи от копитата на техните камили — една крачка встрани, едно залитане или подхлъзване и… край. Холидей никога не бе изпитвал страх от височините, но след двайсетина минути бе принуден да извърне поглед от бездната, а накрая дори да затвори очи, за да потърси спасение от световъртежа, който получи.

Към четири часа достигнаха дъното на малката долина, след което им бе необходим още час, за да я прекосят и да се насочат към тесния и дълъг — с форма, наподобяваща човешки пръст — участък от платото, който ги разделяше от ширналата се отвъд него пустиня.

Околността бе изпъстрена с шубраци и трънаци, от време на време се виждаше някой бръмбар, а твърдият, хрущящ под краката бял пясък бе в изобилие. Започнаха да срещат малки стада кози, водени от туареги с традиционни чалми, видяха и деца да си играят в пясъка. Най-накрая в далечината се появи нещо, което приличаше на постоянен лагер.

Колкото повече приближаваха, толкова по-голям им се струваше лагерът. Палатките от кожи на кози и камили бяха несравнимо по-големи от онези, които бяха използвали и похитителите, и техните пленници по време на този преход, виждаха се и импровизирани кошари за козите, оградени с трънаци и забити в земята колчета с привързани към тях камили. Докато приближаваха, Холидей преброи набързо хората и палатките и прецени, че тук живеят поне петстотин души. Палатките и коралите за животните бяха разположени по такъв начин, че освен по обяд, да останат в сянката на околните скали, а това ги правеше почти невидими от въздуха. Модерна тактика, използвана от един древен народ срещу модерен враг: самолета и сателита.

Когато достигна далечния край на лагера, групата спря пред средно голяма палатка. Туарегите направиха знак на Холидей и Рафи да слязат от камилите. Един от въоръжените мъже излая рязко някаква команда, извади къса пръчка и удари леко животните по носовете. Те коленичиха послушно на предните си крака и Холидей и Рафи слязоха от седлата. Пазачът им показа с жест входа на палатката и двамата се озоваха в задушното помещение.

Интериорът се оказа направо луксозен в сравнение с онова, което бяха видели през последните две седмици. Покрай стените бяха наредени големи възглавници, а подът бе застлан с вълнени килими с различни пъстроцветни мотиви. В средата на палатката стоеше малък мангал от ковано желязо, а на покрива й точно над него имаше вентилационен отвор.

— Са арже ’о халан — каза пазачът.

Холидей кимна, макар да не бе разбрал нито дума. Рафи също. Мъжът с робата и чалмата се завъртя на пети и напусна палатката. Размени няколко реплики с онези отвън и отведе камилите нанякъде. Холидей и Рафи се отпуснаха на възглавниците.

— Май каза, че ще се върне — промърмори Рафи.

Холидей само кимна, останал без сили.

— Две седмици на камила! Задникът ми стана на камък!

— За мое най-голямо съжаление и аз се чувствам по същия начин — въздъхна Рафи, облегна се назад и затвори очи. — Какво ти каза онзи мургав приятел, когато бяхме на върха на платото?

— Нещо като: Вади ел Агиал, садики. Зинчекра. Герма — отвърна Холидей, опитвайки се да си припомни съвсем точно думите на туарега. — Имаш ли представа какво означава това?

— Зная съвсем точно какво означава — отвърна Рафи, отвори очи и се изправи. Личеше си, че е развълнуван. — Вади ел Агиал означава Долината на живота, садики е приятелю, Зинчекра е името на митична древна крепост, а Герма е столицата на почти забравено царство. Зная съвсем точно къде се намираме: в Гарамантия на Вергилий, войнственото царство на гарамантите, мястото на една от най-значимите археологически находки в света.

— Имам чувството, че се намираме на края на света — отвърна Холидей.

— Май не разбираш, нали? — попита Рафи, като едва сдържаше смеха си.

— Боя се, че си прав — отвърна Холидей, без да помръдне от възглавниците си. Гласът му прозвуча доста сънен.

— Това обяснява много неща — каза младият археолог. — Прокараме ли права линия с дължина хиляда и шестстотин километра оттук, ще достигнем река Нил при Карнак, където се появява важна историческа личност като Имхотеп. „От земята на залязващото слънце“, както гласят древните текстове. Този израз обикновено означава земята на мъртвите, страната на Анубис, бога на подземния свят. Според други митове той е един от синовете на Ра, бога слънце. Това са все вариации на едни и същи религиозни глупотевини като онези за раждането на Исус. Освен това се твърди, че митологичната майка на Имхотеп била Хатор, царицата воин. Работата е там, че по онова време тук не е имало пустиня и Имхотеп или истинският му баща спокойно би могъл да пропътува това разстояние. Всичко съвпада! Имхотеп, истинският Имхотеп, не е погребан някъде в Египет. Дошъл е тук, по родните си места, за да умре. Тук някъде се намира неговата гробница или… поне някой смята така!

Откъм входа на палатката се разнесе тихо бавно ръкопляскане. Стреснати, Холидей и Рафи извърнаха глави натам. На прага стоеше непознат мъж и аплодираше думите на Рафи. Беше на четиресет и няколко, в добро здраве, стегнат, мускулест и мургав, с много къдрава и гъста черна коса. Беше гладко обръснат. Носеше леко затъмнени очила, бяла тениска с надпис Археолозите обичат да се ровят в калта, избелели сини джинси и чифт черни туристически обувки „Найки“.

— Отлична теория, доктор Вануну. Прав сте, между другото, някой наистина смята, че гробницата на Имхотеп се намира по тези места. И това съм аз. Всъщност не просто смятам, а зная… зная със сигурност. Двамата с подполковник Холидей пристигнахте във възможно най-подходящия момент — каза мъжът с едва доловим британски акцент.

— Явно знаете доста за нас — отвърна хладно Холидей. Имаше нещо странно в този мъж с бялата тениска.

— Разбира се — усмихна се любезно непознатият. — Зная например, че преподавате история във Военната академия „Уест Пойнт“, че сте изгубили окото си при нелеп инцидент в Афганистан, че неотдавна сте си навлекли гнева на тайните служби на Светия престол. Зная, че доктор Вануну е защитил дисертация на тема „Развитие, значение и функция на изработването на инструменти и еволюцията на ковашкия занаят в Израел по време на първия период от желязната епоха“, тъй като я прочетох с удоволствие. Зная също така, че доктор Вануну е взел участие във вашето малко приключение в Йерусалим, в резултат на което е бил жестоко пребит.

Няма начин да е получил цялата тази информация от разговор с Емил Абдул Тайдимън, каза си Холидей.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита Рафи.

— Простете — отвърна мъжът с бялата тениска. — Колко невъзпитано от моя страна. Пресата ме познава като Мустафа Ахмед бен Халим. Истинското ми име е доктор Рафик Алхазред. Освен всичко останало, аз съм археолог като вас — усмихна се Алхазред. — И съм водач на Братството на Изида. С други думи, аз съм човекът, отговорен за отвличането на прекрасната госпожица Пеги Блексток.