Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (4)

4.

Взетото под наем пежо пренесе Холидей и Рафи по вековния каменен мост над река Дордона. Озоваха се в селцето Сенак е Сен Жулиен, заобиколено от пейзаж, който почти не се бе променил отпреди осемстотин години, когато тези земи са били собственост на Елинор Аквитанска, майката на Ричард Лъвското сърце. Беше рано следобед на следващия ден след пристигането им в Париж и слънцето грееше ярко от безоблачното синьо небе. Лятото в Южна Франция бе наистина приказно красиво.

Като изключим магистралата, която прекосяваше част от долината на река Дордона, околните земи представляваха същата пъстроцветна мозайка от ниви, пасища и гори, просъществувала от Средновековието до наши дни, осеяна тук-таме от старинни селца, оградени от крепостни стени и високи гористи хълмове, а самата земя беше толкова черна и плодородна, че можеше да роди почти всичко, за което се сети човек.

Пред тях се издигаше стръмен скалист хълм, изникнал от бреговете на лъкатушната река, покрит със защитната мантия на вечнозелени храсти и дървета. Върхът на хълма представляваше продълговато плато с неправилна форма, върху което се издигаха крепостни стени и замък, в който по време на гоненията, последвали изненадващото разпускане на Ордена през 1307 година, били затворени повече от седемдесет тамплиери.

Малко преди да влязат в селцето, разположено от другата страна на моста, Холидей и Рафи завиха рязко надясно. Полята и реката се скриха от погледа им, тъй като автомобилът навлезе сред гъсти гори и започна да се изкачва по стръмния склон. Рафи изви врат и погледна през предното стъкло, но успя да види само основите на старите крепостни стени. Всяка атака на замъка, осъществена през XII век, би била невъзможна без изсичането на горите и продължителна обсада.

— Интересно какъв ли е бил светът по времето, когато е построено това място — каза Рафи, докато продължаваха към върха на хълма.

— Изпълнен с насилие и суеверие — отвърна Холидей, който седеше зад волана. Откакто бяха напуснали хотела си в Париж рано сутринта, пътуваха право на юг в продължение на петстотин километра, като спираха само за да отидат до тоалетната и за да хапнат набързо по един сандвич с кафе в ресторанта на „Аутогрил“ край Лимож. — Колкото и романтично да ти изглеждат онова време или рицарите с лъснати до блясък доспехи, човешкият живот не струвал и пукната пара. Като добавим задимените стаи, лошата хигиена, гнилите зъби, чумата и всичко останало, не, това определено не е моята епоха.

Продължиха да се движат в тишина, а гората около тях бе все така мрачна и унила.

— Не съм сигурен дали не си губим времето — обади се накрая Рафи. Повтаряше това, откакто бяха пристигнали във Франция, и изтърканите му доводи започваха вече да дразнят Холидей. — Не разбирам как разговорът ни с този Пиер Дюко ще ни помогне да намерим Пеги. — Израелецът поклати глава. — Трябва да говорим не с него, а с полицията в Александрия.

— Отидем ли в Александрия, няма да направим нищо, освен да изпием чаша кафе за пет долара в „Старбъкс“ — отвърна Холидей, докато взимаше поредния остър завой по гористия склон. Пежото започна да губи мощност и той превключи на по-ниска предавка. — Наистина ли смяташ, че египетските власти ще посветят достатъчно време и усилия на израелец и американка, тръгнали по следите на някакви католически монаси? — попита той и погледна спътника си. — Или имаш приятели в Мухабарат, за които не зная? — допълни Холидей, имайки предвид египетския аналог на ЦРУ.

— Казах ти сто пъти, Док, един от съучениците ми работи в Мосад. И доколкото зная, се занимава с компютри. Това е единствената ми връзка със света на шпионажа. Честна дума! — Рафи отново поклати глава; изражението му бе напрегнато, разтревожено. — Ако имах някакви контакти в израелското разузнаване, щях да съм ги задействал досега, повярвай ми.

— Както и да е — отвърна уморено Холидей. — Да видим какво ще ни каже Дюко и къде ще ни отведе това.

— Защо смяташ, че ще те приеме и ще говори с теб? — попита Рафи.

— Защото зная тайното им ръкостискане — отвърна Холидей.

Взеха последния завой и преминаха през висока сводеста порта, пазена от две каменни кули, в крепостните стени, заобикалящи градчето. Улиците бяха тесни, сградите от камък, които се издигаха от двете им страни, сигурно бяха на хиляда години, прозорците бяха покрити с дървени капаци, покривите бяха от каменни плочи, а вратите — окачени на панти от ковано желязо. Не се виждаше нито една по-съвременна постройка. Откриха кантората на френския адвокат в малка сграда до бистро на име „Годар“, над което висеше табела с изрисувана върху нея добре угоена гъска, която се клатушка по някаква селска улица. Точно срещу адвокатската кантора се издигаше малък хотел, наречен „Роле дез Шевалие“. Улицата беше толкова тясна, че Холидей трябваше да паркира колата върху тротоара, за да даде възможност и на други автомобили да минат по нея.

— Тези улици са прокарвани за коне и каруци, а не за коли — отбеляза той, след което потропа върху тежката дървена врата и зачака. Не последва никаква реакция.

— Може би не е тук — предположи Рафи.

Холидей потропа по-силно. Отново нищо.

— А може би този Дюко изобщо не съществува — продължи Рафи с язвителна нотка в гласа.

Холидей не обърна внимание на думите му. Натисна дръжката на бравата и вратата се отвори. Пристъпи напред и надзърна вътре. Вътрешността на сградата беше мрачна и прохладна. Холидей се озова в тесен пасаж с нисък сводест таван. Рафи тръгна подире му. Стените бяха измазани с хоросан, плесенясал от годините. Над главите им висеше полилей от ковано желязо, който като че ли някога е бил свещник.

— Ехо? — извика Холидей.

Някъде от вътрешността на сградата се чу покашляне.

— Viens — извика им слаб, немощен глас — Влезте. — Той отекна иззад врата, разположена вляво на коридора. Холидей я отвори и влезе вътре. Рафи не закъсня да го последва.

Помещението, в което се озоваха, ги пренесе в друга епоха, може би в онази, описана в „Клетниците“.

В единия ъгъл стоеше старинен салонен часовник, който тиктакаше шумно. Едната стена бе заета от дървени кантонерки, пълни с папки, а срещу другата бе поставено малко бюро с тънки вретеновидни крака и дървено табло с множество малки отделения над него. Единствената светлина в стаята се процеждаше през жалузите на дървените капаци; въздухът бе изпълнен с танцуващи в слънчевите лъчи прашинки. Дюшемето бе сковано от широки дъбови дъски, толкова протрити, че по тях не бе останала и следа от лак. Зад второ бюро, доста по-голямо от първото, се бе настанил едър мъж с непокорни, бели като сняг коси. Той седеше на стол с висока облегалка и тапицерия от кадифе, а от другата страна на бюрото бяха разположени два идентични стола.

Ако се съдеше по външния му вид, мъжът беше в края на седемдесетте или в началото на осемдесетте си години, но изглеждаше доста запазен. Кожата му имаше светлия, леко прозирен цвят на пергамент. Носът му наподобяваше птичи клюн, а големите му сиви очи бяха скрити зад очила за четене с рамки от светлосиня пластмаса. Облечен беше в тъмносин костюм с широки ревери, излязъл от мода поне преди половин век.

Предната част на сакото му бе посипана с пепел от димящата лула, която стискаше между устните си. От мястото, на което Холидей бе застанал, изглеждаше, че едрият мъж срещу него е вдигнал панталоните си чак го гърдите. Ризата му бе искрящо бяла, досущ като косата му, и очевидно бе колосана.

— Господин Дюко? — попита Холидей.

— Oui — отвърна едрият мъж. — Je suis Ducos.^[1]

— Говорите ли английски?

— Разбира се — отвърна Дюко. — Както и още няколко езика, включително иврит — каза той и се усмихна любезно на Рафи Вануну.

— Не мислех, че ми личи — отвърна израелският археолог.

— Не ви личи — увери го Дюко, — но аз много добре зная кой сте, доктор Вануну. Зная доста и за вас, подполковник Холидей.

— На какво се дължи този интерес? — попита Холидей.

— В разговора ни по телефона споменахте, че сте познавали Хелдер Родригеш, нали така, подполковник? — отвърна Дюко. — Това бе достатъчно, за да привлече вниманието ми.

— Познавахте ли го? — попита Холидей. Южна Франция отстоеше прекалено далеч от онзи остров в Азорския архипелаг, превърнал се в дом за стария свещеник.

— В продължение на много години — отвърна Дюко. Сетне замълча, а после попита загадъчно: — Знаете ли какво търся?

— Търсите онова, което е изгубено — отвърна Холидей.

Рафи го изгледа объркано.

— А кой го е изгубил?

— Кралят го е изгубил.

— И къде е този крал?

— Гори в ада — отвърна Холидей с усмивка.

— Нещо против да ме посветите в тази тайна? — попита Рафи. — Чувствам се малко неловко.

Дюко обясни:

— След гоненията срещу тамплиерите, извършени по заповед на крал Филип IV през 1307 г., оцелелите членове на Ордена трябвало да измислят безопасен начин да се разпознават един друг. За целта използвали тайни думи и жестове.

— Като тайното ръкостискане — поясни Холидей.

— Като паролата, която ползвахме с отец Родригеш — продължи Дюко. — Тя бе записана на последната страница в бележника, който Родригеш пазеше — каза той и погледна Холидей. — У вас ли е?

— Да — отвърна Холидей, бръкна във вътрешния джоб на якето си и го плъзна по бюрото към възрастния адвокат.

Дюко протегна широката си съсухрена от възрастта длан и я положи върху бележника. Холидей видя в ъгълчетата на очите му да напират сълзи. Адвокатът не си направи труда да ги изтрие.

— Кръвта негова ли е? — попита Дюко.

— Да. Загина, защитавайки тайната на ръкописите — отвърна Холидей. — Издъхна в ръцете ми.

— Така ми каза и Тавареш — кимна Дюко.

Мануел Тавареш бе капитанът на рибарския кораб „Сан Педро“, другият пазител на съкровището на тамплиерите на остров Корву.

— Имаме проблем — обади се нетърпеливо Рафи.

— Имате предвид изчезването на госпожица Блексток в Египет или последвалото покушение срещу живота на подполковник Холидей? — попита Дюко.

— И това ли знаете? — възкликна смаян Холидей. — Та от него не са изминали и четиресет и осем часа!

Дюко извади лулата от устата си и се усмихна. Тънките му устни разкриха редица едри, ослепително бели и очевидно изкуствени зъби, направени през някоя отдавна отминала епоха.

— Огромната мрежа от информатори е само едно от предимствата на принадлежността към орден, който съществува от близо хиляда години — отвърна старият адвокат.

— В момента не се интересуваме от човека, който се опита да ме убие, трябва да открием Пеги. И то бързо — добави Холидей.

— Кажете ми какво знаете — подкани го Дюко.

То не беше особено много. Французинът ги изслуша, облегна се на стола си и запуфка лулата си. Когато Рафи приключи, Дюко зададе на Холидей няколко въпроса, свързани с нападението срещу него в Уест Пойнт, след което замълча, зареял поглед в тавана. Накрая заговори с прецизни, премерени думи.

— Човекът, опитал се да ви убие, почти сигурно е член на Ла Сапиниер, френското поделение на Содалитиум Пианум, тайните служби на Ватикана. Бяха споменати за първи път в художествената литература от покойния Томас Гифорд, а неотдавна и от Дан Браун в „Шифърът на Леонардо“. Татуировката е доказателство за това. Тя представлява гербът на папа Пий X, който създава Содалитиум Пианум в началото на двайсети век. Първите членове на тази група са известни като асасините, макар понякога да биват наричани и Инструмент Божи. Наследниците им са готови да пожертват живота си, да умрат като мъченици дори, в името на по-висша кауза.

— Но защо ще ме убиват? — попита Холидей. — Какъв е мотивът им?

— И какво общо има това с изчезването на Пеги? — попита ядосано Рафи. — Седим си тук, говорим си някакви теологични алабализми, а тя е в опасност. Каква е възможната връзка?

— Предполагам, че общият мотив е продиктуван от усещането за надвиснала опасност. Очевидно Ватиканът вижда в подполковник Холидей заплаха за своите интереси. Бих казал, че същото се отнася и за госпожица Блексток. Възможно е тя лично или експедицията като цяло да са се натъкнали на нещо, което Братството на Изида също намира за заплаха. Връзката е повече от очевидна. Възможно е Брасьор да е засегнал интересите на Ла Сапиниер по време на проучванията си в архивите на Ватикана, възможно е онова, което е открил в документите на тамплиерите, да е довело до отвличането в пустинята.

— Но това е лудост! — възрази Рафи. — Тези неща просто не се връзват! Те са несъвместими като олиото и водата. Ислямски терористи и Ватиканът!

— Да, олиото и водата — отвърна спокойно Дюко. Замисли се за момент, извади кутийка кибрит от джоба на старото си сако и драсна една клечка върху пожълтелия си нокът. Запали угасналата си лула, дръпна силно и издуха няколко облачета дим, които се понесоха във въздуха, озарени от широките слънчеви лъчи, проникнали през дървените капаци на прозорците. — Да, наистина като олиото и водата — повтори той. — И тъй като олиото и водата обикновено не образуват смес, докторе, предлагам вие като учен да откриете този емулгатор, тази обща кауза, която ги свързва.

— А възможно ли е просто да става въпрос за най-обикновено навлизане в чужда територия? — попита Холидей. — Експедицията е навлязла в територията на Братството? — продължи той и сви рамене. — Напълно възможно е на ислямистите да не им е допаднала идеята шайка католически свещеници да оскверняват свещената им земя или нещо подобно.

— Възможно е, но е малко вероятно. Рождената ми дата е по-близо до деветнайсети, отколкото до двайсет и първи век, но се стремя да следя събитията около нас. Останаха твърде малко истински идеалисти. Терористичните организации наподобяват политически кампании, в резултат на което изпитват непрестанна нужда от пари и доброволци. Сред нас има достатъчно циници, която смятат — и то не без известно основание — че събитията от 11 септември 2001 г. са зрелищната кулминация на своеобразна рекламна кампания, организирана от Осама бен Ладен с цел издигане на авторитета му сред останалите ислямски терористи. През 90-те години единствените успехи, с които можеше да се похвали, бяха един неуспешен опит за убийство и взривовете в американските посолства в Дар ес Салам и Найроби. Вместо да бъде богатият любим син на арабски шейх, той се бе превърнал в господин Никой, при това в беден господин Никой. Малко преди Единайсети септември семейството му спря да плаща годишната му издръжка от седем милиона долара. Затова той организира кампания за набиране на средства. Братството не се различава в това отношение.

— Значи Док е прав… наистина става въпрос за пари — отбеляза Рафи.

— Братството е малка групировка, зад която не стоят влиятелни личности — продължи Дюко. — Когато Кадафи пое курс на сближаване с Америка, те просто изпаднаха в безтегловност. Територията, контролирана от Братството, се простира от Каре в покрайнините на падината Катара в Египет до оазиса Джагбуб в Източна Либия.

Старецът се изправи на стола си, опирайки длани на бюрото, и се запъти към дървените шкафове. Издърпа едно чекмедже и извади оттам светлобежова папка. Отнесе я до бюрото си, седна с въздишка и извади от нея фотография с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра. Плъзна я по бюрото към Холидей.

На нея бе заснет млад мъж със слънчеви очила, къси панталони и черна тениска с надпис: Бях там: Слънчево затъмнение, 29 март 2006. Зад него стояха двама мъже с чалми, които разговаряха край очукана тойота ленд крузър. В десния ъгъл на снимката се виждаха руините на каменни постройки.

— Фотографията е направена от канадски турист, който искал да заснеме затъмнението от 2006 г. Мястото са руините край малкия оазис Тазирбу в Централна Сахара. Двамата мъже, които разговарят, са Сюлейман ал Баруни отляво и Махмуд Текбали отдясно. — Холидей се вгледа внимателно в лицата им. Ал Баруни изглеждаше доста по-възрастен от своя събеседник. Изпитото му лице бе набраздено от дълбоки бръчки, тенът му беше доста мургав, а очите му бяха скрити зад скъпи очила „Серенгети“.

— Кои са те? — попита Рафи, който надзърташе зад рамото на Холидей.

— Текбали е високопоставен член на Братството, всъщност той е вторият човек в йерархията след Мустафа Ахмед бен Халим, основател и лидер на групировката.

— Защо тази снимка е толкова важна? — попита Холидей.

— Важна е, защото Сюлейман ал Баруни е ключов посредник при сделките, сключвани от човек на име Антонио Нери. Нери е ръководител на италиански престъпен синдикат, наречен Ла Санта, специализиран в контрабандата на стоки, трафика на жени, наркотици и ценни артефакти. Кадафи години наред громеше сатанинското зло, насаждано от пропитата с наркотици американска култура, а на практика бе подслонил лабораториите за морфин на марсилците. Освен това винаги ще има селски момичета, които искат да видят свят. Да не говорим, че иманярството и търговията с антики процъфтяват в Египет и Либия от хиляди години. — Старият адвокат сви увисналите си рамене в типичен галски жест. — Ватикана. Ла Санта. Братството.

— Олиото и водата — каза Рафи.

— Общи интереси — добави Холидей.

— Именно — усмихна се Дюко.