Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (23)

23.

Тримата пристигнаха в Рим след едночасово пътуване с влак от крайбрежното градче Анцио. Слязоха на гара „Термини“ късно следобед, почти двайсет и четири часа след като бяха зърнали Пеги на острова затвор Санто Стефано. На перона Холидей забеляза мъж в униформата на американски морски пехотинец, който посрещаше приятел, и мигом го заговори. Оказа се, че непознатият е завършил „Уест Пойнт“, макар и доста преди Холидей да постъпи там. Морският пехотинец служеше в охраната на американското посолство и упъти Холидей как да открие старото палацо на Виа Венето, като освен това му съобщи няколко имена, които да улеснят достъпа му до сградата.

Когато стигнаха посолството, Холидей влезе вътре и премина пълна проверка, докато Рафи и Тайдимън го чакаха под тентата на Café de Paris от другата страна на улицата. Час по-късно Холидей излезе и се присъедини към спътниците си в кафенето. Следвайки съвета, който той бе получил в посолството, тримата взеха друго такси, което ги преведе през хаотичния център на Вечния град и се насочи на северозапад. Подминаха високите стени на Ватикана и слязоха пред хотел „Алиманди“ на Виале Ватикано №99.

Пететажната сграда, която някога е била полицейски участък, а впоследствие дом за пенсионирани полицаи, бе превърната в четиризвезден хотел, допълнен от ресторант-градина на покрива, откъдето се откриваше панорамен изглед към централния вход за музеите на Ватикана и Сикстинската капела.

— Как точно ще процедираме? — попита Рафи, докато се настаняваха в апартамента си.

Холидей излезе на балкона и зарея поглед над покривите на Ватикана. Неизменна част от Църквата от епохата на Константин преди хиляда и петстотин години, Ватиканът изглеждаше точно такъв, какъвто е бил винаги — държава-крепост, оградена от високи каменни стени и хилядолетни традиции. Освен това беше и най-голямата корпорация в света, собственост на едно лице или организация. И сега Холидей се канеше да се изправи срещу нея. Трябва да съм полудял, каза си той.

Издиша дълбоко и почувства познато дразнене в задната част на гърлото — спомен от времето, когато беше пушил по два пакета „Кемъл“ без филтър на ден. Докато стоеше на балкона, озарен от топлите лъчи на следобедното слънце, той съзнаваше, че може да пропуши всеки миг, макар да не го бе правил близо двайсет години. Погледна надолу към павирания площад, който се простираше пред високите сводести порти в стените на Ватикана. Край него бяха наредени колички със сувенири и сладолед, досущ като риби прилепало, които чистят зъбите на някоя акула. Въздъхна отново и се върна в стаята.

— Как точно ще процедираме? — повтори въпроса си Рафи.

— Може и да не се получи — отвърна Холидей.

— Наистина ли смяташ, че Пеги е там? — попита Рафи.

— Вероятно не, но пътят ни към нея минава оттук.

— И как ще направим този фокус? — обади се и Тайдимън, докато се настаняваше на тапицирания с коприна фотьойл.

Холидей отново зарея поглед през вратите, които водеха към балкона.

— Първо ще трябва да намерим подходящата птичка, след което да я подмамим вън от клетката и да я накараме да запее.

— И как ще намерим тази птичка? — попита Тайдимън.

— Ще й се обадим по телефона.

В крайна сметка всичко протече удивително гладко. Проведеният телефонен разговор с Понтифическия институт по християнска археология на Виа Наполеоне III и споменаването на неговото собствено име, както и тези на Содалитиум Пианум и Валтер Рауф в едно изречение, му гарантира любезен отговор, който на свой ред доведе по позвъняване от Втори отдел на Държавния секретариат на Ватикана. Служителят благодари на Холидей за проявения интерес и го покани, в случай че желае да извърши по-задълбочени проучвания, да посети Григорианския египетски музей на следващия ден по обед. Чиновникът не го спомена изрично, но внушението му беше повече от недвусмислено: ако Холидей наистина възнамерява „да задоволи гореспоменатия интерес“, би трябвало да дойде сам.

— Наистина ли ще отидеш сам? — попита Рафи.

— Не, разбира се — отвърна Холидей. — Искам ти да ме следваш, а Емил да следва теб. Почти сигурно ще бъда поставен под наблюдение, но искам да видя колко души ще отделят за целта.

Рафи отиде до сергиите за сувенири от другата страна на Виале Ватикано и купи карти на музеите на Ватикана за всички. Григорианският египетски музей се намираше точно над главния вход и до него се стигаше по прочутата спираловидна стълба, използвана за сцена на последното убийство от „Кръстникът III“. Тримата щяха да влязат в музея на интервали от по пет минути и да останат разделени през цялото време. Не беше най-добрият план, но повече от това не можеха да направят.

В единайсет и половина на следващия ден Холидей напусна хотела, прекоси улицата и мина през високия сводест вход в каменната стена. Купи си съответните билети за музея и се качи на горния етаж по широката вита стълба. Когато се озова на нужния му етаж, зави наляво и тръгна по късия коридор, следвайки знаците, указващи залите, в които бяха изложени експонатите от Египетския музей. Забеляза свободна пейка, поставена срещу витрина с погребални урни, и седна на нея, за да изчака.

Няколко минути по-късно до него се настани мъж в тъмен костюм. Имаше черна коса и черни очи, а брадичката му бе посивяла. Явно не се беше бръснал от предния ден. Английският му беше безупречен, без следа от акцент. Обувките му бяха черни, лъснати до блясък и очевидно много скъпи. Защо ли никога не бе виждал свещеник с евтини обувки?

— Вие ли сте подполковник Холидей?

Не беше споменавал военния си чин в телефонния разговор.

— Знаете, че съм аз.

— Какво искате?

— Знаете какво искам — отвърна Холидей.

Пред тях мина млад мъж, отново свещеник, който носеше куфарче в ръка. Изглеждаше странно, тъй като всички куфарчета, раници и прочее по-обемист багаж трябваше да бъдат оставяни на съхранение в гардероба на партера. Когато младият мъж премина покрай тях, той поклати леко глава и продължи. По-възрастният свещеник на пейката видимо се отпусна. Кимна към витрината с погребални урни срещу тях и каза:

— Странни хора, не мислите ли? Да разделят тялото на части преди погребението!

— Приличат ми на нацистите, които също са рязали евреите на части, само и само да измъкнат златото от зъбите им.

— Зловеща аналогия, но предполагам, че имате предвид полковник Рауф — отвърна мъжът, седнал до него на пейката.

— Щандартенфюрер Рауф всъщност — каза Холидей.

— Той не е служил в редовната армия, а в СС^[1].

— Предполагам, че вие би трябвало да сте в състояние да направите подобно разграничение — промърмори другият.

— Кой сте вие? — попита Холидей.

— Можете да ме наричате Тома — отвърна свещеникът.

— Като Тома Неверни? — попита Холидей.

— Ако желаете — усмихна се леко онзи. — И така, с какво може да ви помогне Светата църква?

— Църквата може да ми върне моята братовчедка.

— Вашата братовчедка?

— Пеги Блексток. Фотографката, която взе участие във вашата експедиция в Либия, ръководена от човек на име Шарл-Етиен Брасьор. Експедицията би трябвало да се заеме с издирването на гробницата на Имхотеп. Вместо това обаче е търсила товар нацистко злато, изнесено от Германия през 1944 г. на борда на пленен американски бомбардировач, кръстен „Желанието на сърцето“.

— Изглежда разполагате с много подробна информация — отвърна отец Тома, като продължаваше да се усмихва.

— Отговорите винаги се крият в детайлите — каза Холидей.

— Доколкото зная от съобщенията в пресата, отец Брасьор и останалите членове на експедицията му са взети за заложници от терористична организация, която се представя като Братството на Изида.

— Членовете на Братството са пълни аматьори и никога не са взимали за заложници нито Пеги, нито Брасьор. Преди два дни братовчедка ми и отецът са били забелязани да се качват на хеликоптер на остров Санто Стефано на петдесетина мили оттук.

— И кой ги е видял? — попита отец Тома.

— Аз — отвърна невъзмутимо Холидей.

— Наистина ли? — възкликна отец Тома. — Явно сте доста способен човек.

— Представа си нямате на какво съм способен. Пеги и вашият човек Брасьор бяха съпровождани от Масимо Конти, който работи за престъпна организация, известна като Ла Санта. Това са същите хора, които са пренасяли златото на Рауф от Либия в Марсилия. Ваши подставени лица като Пешек и Кей, семейната двойка наемни убийци, която ликвидира Валадор. Отне ни известно време, но в крайна сметка научихме истината. Алхазред е открил златото, изгубено през 1944 година. Вероятно с него е трябвало да бъдат разплатени услуги, извършени от Ватикана. Свързал се е с вас и е сключил сделка, но вие сте го предали. Проблемът ви е бил, че Алхазред е скрил отново остатъка от кюлчетата. Сега Алхазред го няма, няма го и златото.

— Забавна история, подполковник.

— Но не се съмнявам, че е много близка до истината.

Отец Тома въздъхна многострадално.

— Какво предлагате?

— Давате ни Пеги, ние ви даваме златото. По мои сметки то е около три тона. Ще стигне, за да финансирате мръсната дейност на вашата групичка за известно време.

— И коя е тази мръсна групичка? — попита все така любезно отец Тома.

— През годините сте действали под най-различни имена. В епохата на тамплиерите сте били известни като Органум Санктум, или Инструмент Божи. През двайсетте и трийсетте години на миналия век сте се наричали Содалитиум Пианум, Братството на Пий. По време на Студената война сте били Пропаганда Дуе, или П2. Църквата е трябвало да може да отрече във всеки момент своята съпричастност, досущ като онези водопроводчици на Никсън от аферата „Уотъргейт“. Тя се е нуждаела от хора, които да вършат мръсната й работа. През XII в. английският крал Хенри II възкликнал: „Кой ще ме отърве от този досаден свещеник?“. Мигом се отзовали четирима „доброволци“, които убили Кентърбърийския архиепископ Томас Бекет. Всяка голяма корпорация се нуждае от услугите на такива хора. А вие сте затънали до шия в това блато.

— И защо такава забележителна организация като описаната от вас ще отвлича фотожурналист като братовчедка ви Пеги Блексток? — отвърна отец Тома.

— Попитайте онзи плешивия, който беше в хеликоптера, онзи, който преби приятеля ми Рафи Вануну преди година. Попитайте онзи мъртвец в Йерусалим, който се опита да убие двама ни с Пеги заради един тамплиерски меч. Още тогава сте знаели каква е истинската тайна на тамплиерите, истинската тайна, свързана с тяхното съществуване и в наши дни, която е скрита в онзи малък бележник, който Хелдер Родригеш ми предаде, преди да умре. Десет хиляди следи, които водят към активи на стойност един трилион долара. Доста власт за някой, който знае как да я упражни. Затова сте отвлекли Пеги, и то при първата възможност, която ви се е удала. За вас тя е примамка. Знаели сте, че ще я потърся, и се оказахте прави — каза Холидей и се изправи. — Ето ме, аз съм тук. Вие сте на ход — добави той.

— Имате ли доказателства за тези възмутителни обвинения? — попита спокойно отец Тома, вперил поглед в него.

— Не се нуждая от доказателства, след като разполагам със златото — отвърна Холидей.

Отец Тома се изправи.

— Отседнали сте в хотел „Алиманди“, нали?

— От другата страна на улицата.

— Ще се свържем с вас. Скоро — обеща отец Тома. — Беше ми приятно, подполковник Холидей. — Свещеникът се завъртя на токовете на скъпите си обувки и се отдалечи.

 

 

— Приеха ли предложението ти? — попита Рафи, когато се срещнаха в хотела.

— Донякъде — отвърна Холидей. — Мисля, че се притесняваха да не записвам разговора.

— Мъжът с дипломатическото куфарче? — попита Тайдимън.

— Така мисля — кимна Холидей. — В него имаше детектор против подслушване.

— Много са предпазливи — отбеляза Рафи.

— Могат да ни размотават доста време — каза Холидей. — Това ме тревожи. Знаят, че можем да загубим повече от тях. Не е нужно да се съобразяват с нас.

— Не съм сигурен — отвърна Тайдимън и отпи от чашата великолепно кафе, поръчано по румсървиса. — Те са алчни, както и всички като тях. Като Алхазред. Като онзи нещастник Валадор в Марсилия, контрабандистът, пренасял златото.

— Което ги прави много опасни — напомни му Холидей. — Не забравяй онези чешки убийци Пешек и Кей, които забиха игла в мозъка на Валадор. Не забравяй, че се опитаха да убият и мен и Пеги, и най-вероятно ще опитат отново. Не се съмнявам в това.

— Разбира се — съгласи се Тайдимън. — Алчността прави хората опасни. Но ги прави и уязвими. Именно така ще спечелим тази игра, приятелю, като се възползваме от тяхната уязвимост.