Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (7)

7.

На следващата сутрин отлетяха от „Лазурния бряг“, както се казваше летището в Ница, с овехтял боинг, боядисан в избелелите фирмени цветове на Мароканските кралски авиолинии. Самолетът беше не просто стар, а много стар; част от декоративните панели на тавана бяха закрепени с тиксо. Табличката за хранене на Рафи все падаше и той за малко да изсипе в скута си странната на вид каша с подозрителна миризма, поднесена им за закуска. По време на целия полет в салона се щураха напред-назад малки деца, които пищяха с всички сили. Стюардесите не им поднесоха никакви напитки, а тоалетните се запушиха след първия час. Холидей беше сигурен, че откъм не добре уплътнената врата на пилотската кабина прониква цигарен дим.

Оказа се, че пътуването им следва доста сложен маршрут — от Ница щяха да летят до парижкото летище „Орли“, след което да продължат към Казабланка, където ги очакваше престой от три часа за зареждане на самолета с гориво. От Казабланка щяха да продължат на север към Танжер, сетне да свият на изток към Оран, преди отново да спрат, този път в град Алжир.

Престоят им на пистата в Алжир се оказа необяснимо дълъг. През това време обаче им поднесоха обяд от арабски питки и странно на вид ястие, наречено тагине; беше кафяво и при добро желание можеше да мине за яхния. Имаше вкус на овче месо, подправено с кардамон, а купчинката яхния в чиниите им бе увенчана с лъжица воднисто кисело мляко. Някъде към този момент от пътуването им Холидей започна да осъзнава, че се намира много далеч не просто от Съединените щати или Европа, а от цивилизования свят въобще. Обзе го чувството, че участва в епизод от „Зоната на здрача“. В същото време обаче Рафи, който седеше до него, възприемаше случващото се като нещо напълно нормално. Холидей предположи, че единствено жителите на Средиземноморието са в състояние да оценят всички нюанси на подобен полет над Северна Африка.

След като прекараха цяла вечност на пистата на летище „Хуари Бумедиен“ в Алжир — през това време Холидей нямаше какво да прави, освен да се взира през мръсния илюминатор в овъгления скелет на самолет на „Еър Африка“, катастрофирал тук преди поне две десетилетия — боингът им най-сетне излетя. Но само за да кацне аварийно в Тунис поради „механичен технически проблем“, както се изрази пилотът. Въпросният проблем бе отстранен сравнително бързо, тъй като два часа и половина по-късно излетяха отново. Разбира се, междувременно декоративните панели на тавана изпопадаха, тоалетните преляха, а пътеката между седалките се превърна в същинско бунище, из което тичаха малки деца.

Три часа по-късно старият самолет навлезе в огромния облак гъст кафяв смог, надвиснал над Кайро. След още един час, изпълнен с досадно очакване — и след като Холидей се раздели дискретно със сгъната на четири петдесетдоларова банкнота — успяха най-сетне да минат през митническата и паспортната проверка и да се озоват сред изпълнената с непознати и предимно неприятни миризми атмосфера на древния град. След още четиресет минути, които прекараха в такси, се озоваха най-сетне пред богато украсената сграда на централната железопътна гара „Рамзес“.

Половин час по-късно, останали вече без капка сила, Холидей и Рафи се качиха на ранния сутрешен влак за Александрия. Напуснаха мрачните и занемарени покрайнини на Кайро само за да ги заменят с призрачните мъгли в делтата на Нил. Накрая пристигнаха пред голямата арка на града, който навремето английският писател Лорънс Даръл бе описал като Белия метрополис — Александрия.

С времето, необходимо им да се доберат до хотел „Риджънси“, разположен на крайбрежния булевард „Корниш“ с лице към морето и плажа, бяха прекарали почти двайсет и четири часа на път, при положение че преходът от Марсилия до Александрия би трябвало да им отнеме два пъти по-малко време.

На следващата сутрин, след като поръчаха закуска от пържени яйца в стаята си, Холидей позвъни на телефонния номер, който Рафи бе заснел в склада на Феликс Валадор, и установи, че той принадлежи на магазин за сувенири на улица „Масджид ел Атарине“.

— Какво ще правим? — попита Рафи. — Ще влезем и ще кажем: Здравейте, ние сме приятели на Феликс Валадор, затова разкажете ни всичко, което знаете? — каза той и стана от масата.

— При всички случаи, свърнем ли встрани от централните улици на Александрия, ще се открояваме рязко от тълпата.

— В такъв случай се нуждаем от прикритие — отвърна Рафи.

— Обади се на пиколото и го попитай дали може да измисли нещо.

Това, което пиколото измисли, бе да повика на помощ братовчед си, шофьор на такси, млад мъж между двайсет и двайсет и пет, на име Фарадж. Десет минути след като пиколото му се обади, Фарадж се появи пред хотела в жълто-черна лада, която изглеждаше така, сякаш е участвала във война. Самият Фарадж бе висок и слаб, облечен в искрящо бяла галабия и също толкова бяла шапчица на темето. Носеше очила с дебели като на бутилка кока-кола стъкла, усмихваше се много и отчаяно искаше да се похвали с поне малка, макар и рехава, брадичка. Според пиколото младият Фарадж бил студент в университета, който карал такси само в свободното си време и говорел отличен английски.

— Говориш ли английски, Фарадж? — попита го Рафи.

— Разбира се. Много отлично. Линзи Лоън.

— Линдзи Лоън? — попита леко обърканият Холидей.

— Разбира се — потвърди Фарадж и кимна. — Черна дупка. Много отлично — повтори той и запя. Гласът му се оказа изненадващо добър, нисък, топъл, мелодичен, досущ като египетски Бари Манилоу.

— Достатъчно — каза Холидей и вдигна ръка в знак на примирение. — Колко искаш за цял ден?

— Моля?

Пиколото се нахвърли срещу братовчед си с порой от гневни арабски думи. Последва кратък оживен разговор, в резултат на който пиколото се обърна ухилен към Холидей. Усмивката му разкри цяла редица златни зъби.

— Четиристотин лири — обяви пиколото.

Холидей изгледа въпросително Рафи.

— Около сто щатски долара… може би дори по-малко — отвърна израелецът.

— Става — прие Холидей.

Четиримата се здрависаха. Пиколото обаче продължи да стои с протегната ръка.

— Иска си парите предварително — поясни Рафи.

— Неговите пари?

— Той е агент на Фарадж. Ще приспадне своя дял и ако всичко е наред, ще му даде остатъка в края на деня.

— Американски долари? — попита Холидей пиколото.

— Разбира се. Отлично. — Явно това бяха най-популярните английски думи в семейството на пиколото и неговия братовчед.

Холидей отброи сумата и му подаде банкнотите. Пиколото излая някакви заповеди към Фарадж и младежът хукна да отвори задната врата на очукания си стар автомобил.

— Качи в автомобил, разбира се — каза широко ухиленият Фарадж.

Холидей и Рафи се настаниха на задната седалка. Напуснаха „Корниш“ с неговите каньони от модерни високи сгради и навлязоха сред лабиринта от прашни калдъръмени улички на стария град. След десетминутно друсане по неравните, осеяни с дупки улички се озоваха пред мястото, което търсеха. Фарадж паркира колата и започна да си тананика тихичко. Холидей и Рафи се запътиха към отсрещното заведение, което съчетаваше кафене и наргиле бар, и се настаниха край една миниатюрна пластмасова маса.

Пред кафенето висеше стар избелял надпис и на английски, и на руски, придружен от нарисувани на ръка чаша димящо турско кафе и наргиле, което тук наричаха шиша. От другата страна на тясната, но оживена уличка се намираше магазинът за сувенири „Абу Ибрахим“. Рафи поръча две чаши гъсто сладко кафе на що-годе приличен арабски и махна с ръка на сервитьора, който разнасяше богато украсено наргиле, изработено от месинг и стъкло. Масите около тях бяха заети от египтяни, които пушеха, пиеха кафе и бъбреха приятелски. При други обстоятелства това място би доставило повече наслада на Холидей.

По улицата мина магарешка каруца, натоварена с огромна купчина стари автомобилни гуми. Разнебитените тротоари бяха изпълнени с пешеходци, които се щураха напред-назад. Звуковият фон бе осигурен от четири милиона души, които отиваха на работа, пазаруваха, разхождаха се… Въздухът над града бе натежал от прахоляк, мирис на нагорещен асфалт и някакъв опияняващ аромат на ориенталски подправки и морска сол, която напомняше на Холидей за близостта до морето. Все пак тази миризма бе за предпочитане пред вонята на урина, която тегнеше над Кайро.

— Не изглежда кой знае колко обещаващо, нали? — попита Рафи, без да откъсва поглед от магазина за сувенири.

— Така е — съгласи се Холидей.

Магазинът представляваше същински рог на изобилието от евтини сувенири, наредени по тесните рафтове с цел да грабнат погледа на туристите — боядисани в ярки цветове „репродукции“ на египетски артефакти, като се започне от пластмасови имитации в четворно умален мащаб на прочутата маска на Тутанкамон и се стигне до ключодържатели с миниатюрни фигурки на мумии. Имаше дори цяла лавица, запълнена с пластмасови фигурки на Брендън Фрейзър. На висок стол се бе настанил нисък мургав мъж в бяла риза с къси ръкави, черни панталони и сандали, пушеше цигара и оглеждаше лениво улицата. Вероятно беше собственикът. Абу Ибрахим. Привързан с верига за металната ролетка, която нощем затваряше магазина, стоеше старичък скутер.

— Докато работех върху доктората си в Оксфорд, изгледах една стара черно-бяла комедия с Алекс Гинес, наречена „Бандата от Лавъндър Хил“. Шайка идиоти решава да открадне златни кюлчета, да ги претопи в миниатюрни Айфелови кули и да ги изнесе от Англия като евтини сувенири. Възможно е нашият приятел да се опитва да направи тъкмо това.

— Съмнявам се — отвърна Холидей. — Обзалагам се, че всички тези неща са произведени в Китай. Освен това златото, което видяхме в дома на Валадор, бе непокътнато, а не разтопено или преработено.

— Къде тогава се крие далаверата, която въртят? — попита Рафи. — Валадор не би записал този номер току-така.

Холидей се замисли продължително. Мъжът с бялата риза, който седеше от другата страна на прашната улица, допуши цигарата си и пусна угарката в джоба си. Пристигна кафето им. Холидей добави две лъжички захар от купичката, поставена по средата на масата, сетне отпи от гъстата горчиво-сладка течност. Изминаха десет минути, откакто бяха седнали в това кафене, а в магазина за сувенири не бе влязъл нито един клиент, но това очевидно не притесняваше мъжа с бялата риза.

— Жапризо е умно ченге — каза най-сетне Холидей. — След като ти си видял онзи телефонен номер, записан на стената, значи и той го е видял.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рафи.

— Жапризо знае, че Валадор е контрабандист, че пренася антики, а сега и златни кюлчета. Знае също така, че египетските полицейски служби, които следят за опазването на културното наследство, не са имунизирани срещу корупция. Свърже ли се с тях и направи ли опит да проследи този човек на негова територия, ще затъне в блатото на бюрокрацията. Ние обаче нямаме неговите проблеми.

— С други думи, вършим това вместо него? — попита Рафи.

— Защо не? — отвърна Холидей. — Какво би загубил той?

— Какво ще правим сега?

— Ще седим, ще пием кафе, ще говорим за жени, oui? — отвърна с усмивка Холидей в нескопосан опит да имитира френския полицай.

— Говориш като инспектор Клузо в „Розовата пантера“ — каза Рафи и се засмя.

— Млъкни и си пий кафето.

След два часа и половина Холидей започна да се изпълва със симпатия към полицаите, които следяха престъпници и заподозрени. Стомахът му вече се бунтуваше от погълнатото огромно количество кафе. Очите му сълзяха от непрестанното взиране срещу слънцето и целия този прахоляк, който се носеше наоколо.

— Става нещо — сепна се Рафи.

Холидей примигна, осъзнал изневиделица, че е задрямал, а на масата пред него изстива поредната чаша кафе. Мъжът в бялата риза смъкваше металната ролетка пред магазина си. Холидей хвърли на масата шепа банкноти и стана.

— Връщаме се в таксито — каза той.

Тръгнаха по улицата към мястото, където ги очакваше Фарадж и похъркваше, покрил лицето си с вестник.

— Качва се на мотопеда — каза Рафи.

— Къде ли отива?

— Мисля, че идва в нашата посока. Ще мине точно покрай нас.

— Следвай скутера — нареди Холидей.

Зад гърба им се разнесе пронизителният вой — досущ като на шевна машина — на малкия двутактов двигател.

— Скутер? — повтори учудено Фарадж.

Холидей имитира с ръце въртенето на ръчките на мотопед.

— Бръммм, бръммм. Скутер!

— А! — възкликна Фарадж. — Бръммм! Скутер! Да. Отлично, разбира се!

Мъжът от магазина за сувенири мина покрай тях.

— Следвай го! — извика Холидей и посочи мишената им.

Фарадж най-после схвана какво се иска от него. Запали двигателя, включи на скорост и се спусна след мотопеда.

— Следвай! Отлично! — засмя се Фарадж, докато слаломираше из уличния трафик от единия до другия тротоар като екстремен скиор. Пешеходците отскачаха уплашено от пътя му, каруцарите с магарешките си каручки псуваха на арабски, останалите шофьори натискаха гневно клаксоните. Пред тях скутерът се носеше из лабиринта от тесни улички с остри завои, без мъжът с бялата риза да погледне назад. Преследването продължаваше вече двайсетина напрегнати минути и скутерът явно се насочваше към морето.

— Къде, по дяволите, отива? — измърмори Рафи и протегна врат с надеждата да открие някой познат ориентир. Озоваха се на широк булевард и зърнаха улична табела, която ги информираше, че се движат на запад по булевард „Гамал Абдел Насър“. Миг по-късно мотопедът сви вдясно и навлезе в нов лабиринт от улички.

Фарадж се обърна на мястото си, целият сияеше от щастие и не обръщаше никакво внимание на натоварения трафик около тях.

— Уинстън Чърчил!

Холидей се приведе напред и буквално завъртя главата му към волана.

— Гледай пътя!

— Уинстън Чърчил! — извика отново Фарадж. — Ал Капоне! МИ-6! Бонд, Джеймс Бонд! Пуси Галор! Отлично! Разбира се!

— Този полудя! — отбеляза Рафи.

— А може би не — отвърна Холидей, докато заобикаляха стар яркожълт трамвай от петдесетте. На задната му броня се бяха покачили половин дузина полуголи хлапета, за да се повозят безплатно. Минутка по-късно таксито излезе на площад, обрамчен с палми. От другата страна на улицата, почти на самия морски бряг, се издигаше малък луксозен хотел със знака на „Софител“ на покрива. Проследиха с поглед как скутерът пресича площада и спира пред хотела. Фарадж паркира таксито от другата страна на улицата и посочи сградата. Завъртя се на седалката и гордо каза:

— Уинстън Чърчил! Съмърсет Моъм!

— Това е хотел „Сесил“ — засмя се Холидей. — Фарадж е прав. Чърчил е отсядал тук по време на войната, както и Моъм. А онези от МИ-6 са държали няколко апартамента години наред.

— Какво ли търси тук нашият приятел със скутера? — зачуди се Рафи.

Мъжът с бялата риза затика скутера към сянката, осигурена от сградата на хотела, паркира го отстрани, сетне зави зад ъгъла. Запъти се право към портиера, възрастен мъж с кафява униформа, украсена със златни ширити и еполети, и с фес на главата. Подаде му нещо, при което портиерът го погледна и влезе в хотела. Мъжът с бялата риза запали цигара и изчака под тентата на входа, обхождайки с поглед площада.

Няколко минути по-късно пред хотела спря чисто нов кобалтовосин „Ситроен С6“ най-луксозният седан на френската марка. Едно от момчетата, които паркираха колите на гостите, скочи на крака и се завтече да отвори вратата на шофьора. Мъжът от магазина за сувенири му подаде няколко банкноти и се настани зад волана.

— Интересно — отбеляза Холидей. — По всичко изглежда, че господин Абу Ибрахим води двойствен живот.

— Едва ли си е купил тази кола от продажбата на сувенири — каза Рафи, когато момчето от паркинга затвори шофьорската врата.

Фарадж отново си затананика.

— Stor-y for-me? Нямах представа, че мразя толкова Линдзи Лоън — промърмори Рафи.

Ситроенът потегли.

Холидей потупа Фарадж по рамото.

— Следвай го.

И Фарадж го последва, без да престава да си тананика.