Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (2)

2.

— Разказвай — подкани го Холидей, докато приготвяше нова кана кафе.

Рафи седеше унил край кухненската маса. Лицето му беше бледо и уморено. Той простена тихичко и се поизправи на стола си.

— Знаеш как се развиха нещата помежду ни — започна неуверено. Думите му прозвучаха по-скоро като въпрос.

Холидей сви рамене.

— Бяхте двойка — каза той. — След Азорите тя се върна в Йерусалим и остана там.

— Така е — отвърна Рафи и кимна. — Отначало сякаш искаше да се погрижи за мен след изписването ми от болницата, но по-късно… — Не довърши изречението.

— По-късно отношенията ви преминаха на друг етап — каза Холидей.

— Нещо такова — съгласи се Рафи.

Холидей откри две чаши в шкафа над кухненския плот, сетне отиде до хладилника и извади оттам кутийка сметана. Ръцете му, които сякаш не можеха да намерят покой, сега тършуваха за лъжички. Винаги се чувстваше неловко, когато му се налага да обсъжда собствените си връзки, да не говорим за тези на други хора, особено на Пеги. Със смъртта на чичо Хенри Холидей и далеч по-младата му братовчедка бяха осиротели. Връзката между тях беше много специална. А сега в нея се бе забъркал и този млад археолог.

— Да сте се скарали или нещо подобно? — попита Холидей наслуки. Загреба пълна шепа зърна и ги изсипа в малката кафемелачка. Машината забръмча и само след няколко секунди въздухът се изпълни с аромат на току-що смляно кафе.

— Не — отвърна Рафи и поклати глава. — Изобщо не сме се карали. Нищо подобно. Дори обсъждахме да направим нещата между нас… малко по-постоянни.

— Възнамерявали сте да се ожените? — попита изненадан Холидей. Пеги беше доста саможива, сама се описваше като заклет ерген, но в пола. Подобно решение определено не бе в стила й.

— Да, щяхме да стигнем и до това — призна нерадостно Рафи.

— И какво се случи?

— Пеги получи обаждане. От списание „Смитсониън“. Заявиха, че искат да й възложат някакъв проект. Знаеха, че е в Йерусалим, така че решението им да се спрат на нея изглеждаше повече от логично.

— Искали са да й поръчат фоторепортаж? — попита Холидей. Изсипа смляното кафе във френската преса на кухненския плот и наля вряла вода от чайника. Старото тенекиено джезве бе за него, френската преса — за гости.

— Не просто фоторепортаж, а статия с купища снимки към нея. Нещо като дневник на някакви разкопки. Идеята да напише материал й допадна. От известно време обмисляше да се захване с журналистика. Възнамеряваше да го направи за разнообразие или така поне смяташе — добави горчиво Рафи.

— За какви разкопки става въпрос? — попита Холидей.

— Френското дружество за библейска археология в Йерусалим организира експедиция в Египет и Либия. Един от ръководителите й, отец Шарл-Етиен Брасьор, проучвал някакви документи в архивите на Ватикана и попаднал на стари тамплиерски ръкописи.

— Във Ватикана? Та нали именно Римокатолическата църква разпуска ордена и изпраща последния му велик магистър на кладата? — възкликна Холидей.

— Текстовете, открити от Брасьор, са били конфискувани от съдебните чиновници на крал Филип по време на гоненията срещу Ордена — обясни Рафи. — Дошли са от някакво затънтено абатство, наречено Ла Кувертуарад, разположено в долината на река Дордона във Франция.

Холидей натисна буталото на френската преса и наля две чаши кафе. Отнесе ги до масата, постави едната пред своя приятел и се настани срещу него.

— Какво толкова интересно има в тези текстове, че е развълнувало така силно онзи доминиканец Брасьор?

Рафи отпи от чашата си с благодарност. Като че ли започваше да се отърсва от напрежението, изглеждаше ободрен, дори се поизправи на стола си, когато силната напитка се вля във вените му.

— Текстовете са били написани от цитерциански монах на име Ролан дьо Ено. Ено е бил секретар на Гийом дьо Сонак, великия магистър, ръководил тамплиерите по време на обсадата на Дамиета през 1249 г.

— Къде се намира Дамиета? — попита Холидей.

— В делтата на Нил, източно от Александрия.

— Добре, слушам те — кимна Холидей и си представи мислено картата на Египет с ветрилообразната делта на река Нил, разположена недалеч от Кайро.

— Според текстовете Ено посетил някакъв коптски манастир в пустинята и там чул слухове за местонахождението на гробницата на Имхотеп. Имхотеп бил същински гений, нещо като Леонардо да Винчи на онази епоха.^[1] Имхотеп бил човекът, проектирал първите пирамиди и положил основите на медицината.

— Зная кой е Имхотеп — отвърна Холидей. — Тази история има ли край, или ще трябва да ти приготвя и вечеря?

— Съжалявам — каза Рафи. — Нещата са доста объркани, а и аз съм изморен.

— Продължавай — подкани го Холидей.

— Сведенията, оставени от Ено, съдържат достатъчно информация, която да позволи на съвременните учени да стигнат до манастира, но в тях няма и думичка за местонахождението на гробницата на Имхотеп. Намирането й би било невероятно постижение, но този библейски археолог, отец Брасьор, развил доста странната теория, че Имхотеп е архетип на Ной, онзи, който оцелял от потопа. Според мен няма никакви основания за подобно предположение, но пресата обича такива теории, така че Брасьор лесно намерил финансиране за експедицията.

— И какво се случило после? — попита Холидей. Стана, донесе френската преса и раздели съдържанието й по равно между своята чаша и тази на Вануну.

Рафи продължи:

— Потеглили от Йерусалим към Александрия, която трябвало да бъде нещо като сборен пункт — там щели да ги чакат колите, хранителните припаси, местните служители… Някъде между Ел Аламейн и Мерса Матрух били отвлечени от група, която се представя като Братството.

— Какво, по дяволите, е това Братство? — възкликна недоволно Холидей. Стомахът му се сви на топка и в него започна да се оформя неприятно предчувствие.

— Пълното му название е Братство на храма на Изида. Самите те се представят като ислямски аналог на тамплиерите, съществувал много преди да се появят първите кръстоносци. Някои предполагат, че появата му е свързана с разцвета на култа към Имхотеп в долината на Нил около 600 г. пр.н.е. Братството почита Имхотеп като Птах, бога на занаятите, но и на прераждането. Птах бил безсмъртен. Иначе казано, дърводелец, който се завърнал в света на живите. Сходствата с християнството са повече от очевидни. Братството смята, че християните, и най-вече католиците, са си присвоили Имхотеп под името Исус Христос. Самообявили са се за преки потомци на коптите и асасините, онази прочута секта надрусани шиити, и са се провъзгласили за единствените истински федаини, или борци за свобода според тяхната терминология.

— С други думи, терористи — заключи Холидей.

— Пълни откачалки — отвърна Рафи и сви рамене.

— Все тая. И това са хората, отвлекли Пеги?

— Да.

— Кога се е случило това?

— Кой ден сме днес?

— Двайсет и шести. Понеделник.

— В такъв случай… в четвъртък. Преди четири дни — отвърна Рафи, докато прокарваше пръсти през невчесаната си коса и се прозяваше.

— Какви са исканията им? — попита Холидей.

— Не са отправили никакви искания. Или поне не го бяха сторили до вчера, когато отлетях от „Бен Гурион“.

— Това не е добре — каза Холидей.

— Не е — призна Рафи. — Същото казват и приятелите ми в Мосад — отбеляза той, след което се прозя отново.

— Кога спа за последен път? — попита го Холидей.

— В самолета. Трябва да хапна нещо.

— В такъв случай ще ти уредя закуска — каза Холидей и стана от масата. — Какво ще кажеш да се поразходим?

— След четиринайсет часа на онези евтини седалки в самолета на „Ел Ал“? Разбира се, че искам да се поразтъпча. Къде отиваме?

— В Гранд Хол. Кафенето там отваря рано. Трябва ли храната да е непременно кашер?

— Точно в този момент бих погълнал сандвич с бекон с гарнитура от още бекон — отвърна израелският археолог.

— Изчакай само да се облека, а дотогава имаш ли нужда, можеш да ползваш банята в края на коридора.

Рафи се запъти към банята, а Холидей влезе в спалнята си. Пет минути по-късно се появи на прага облечен в старата, но удобна камуфлажна униформа с цвят на шоколадови бисквити, която бе използвал по време на Първата война в Залива. След още пет минути от банята излезе току-що избръснатият Рафи Вануну и двамата напуснаха къщата заедно. Утринният ветрец носеше приятна прохлада, а слънцето продължаваше да се изкачва над върховете на дърветата. Денят се очертаваше приятен. Докато Холидей заключваше вратата, прогърмя оръдието от Трофи Пойнт, разположено на осемстотин метра по-надолу по Вашингтон Роуд. Холидей спря и изкозирува кратко на фона на този салют, отекнал над целия кампус на Военната академия.

— Започва поредният Ден З — отбеляза той, докато двамата с Рафи закрачиха по алеята. — Господ да ни е на помощ!

— Какъв е този Ден З? — попита Рафи.

— Пристигането на новобранците. Хиляда и двеста хлапета, придружени от своите майки, бащи, братя, сестри, приятелки, приятели, понякога дори и съседи. Академията се превръща в същински цирк.

— В шест и половина сутринта?

— Армията предпочита тази лудост да започне колкото се може по-рано — засмя се Холидей. — Ако извадим късмет, ще си спестим по-голямата част от нея.

Вървяха по Алеята на професорите. Голяма част от къщите изглеждаха изоставени. Повечето офицери и цивилни преподаватели в Уест Пойнт или бяха излезли в отпуск, или караха някакви курсове другаде.

Двамата стигнаха ъгъла на Алеята на професорите и Джеферсън Роуд, след което свиха на запад, подминаха Квартира №100 и паметника на Тейър^[2]. В далечината пред тях се извисяваше сивкавата грамада на Вашингтон Хол с конната статуя на Вашингтон пред двете крила на огромната сграда. На хълма зад нея се издигаше неоготическата протестантска черква, известна като Параклиса на кадета. От вратите на Вашингтон Хол вече излизаха новобранци, облечени в черно-бели анцузи, които щяха да се превърнат в техни неизменни одежди, подчертаващи ниския им статус в академията, до получаването на същински униформи, което щеше да стане доста по-късно в хода на обучението им. От време на време забелязваха някой униформен второкурсник с червен шарф на пояса, който се опитваше да строи, доколкото може, изгубилите ума и дума новобранци.

— Изглеждат така, сякаш са попаднали в ада — ухили се Рафи при вида на уплашените младежи и девойки, които въпреки всичко се опитваха да запазят спокойните си, дори невъзмутими изражения.

— Това е идеята — отвърна Холидей. — Отчуждаване и откъсване от миналото. Шокова терапия, наподобяваща прекъсването на пъпната връв.

— Имаш право — каза израелецът.

Излязоха на широкия бетонов плац пред Вашингтон Хол и започнаха да си проправят път сред притеснени новобранци, които се щураха насам-натам като ята малки рибки. На плаца вляво започваха да се събират роднини и приятели, които наподобяваха зяпачи, събрали се на екзекуция.

Тъкмо минаваха покрай паметника на Вашингтон, когато един курсант стана от мястото си и тръгна срещу тях. Бе облечен в парадна униформа с шест златни нашивки на командир на отделение и чифт грозновати очила от онези, които наричаха очила за контрол на раждаемостта, защото никое момиче не би се съгласило да излезе с някой, който ги носи. Изглеждаше по-възрастен от повечето курсанти, а по лицето му бе набола брада. На показалеца на лявата си ръка носеше пръстен на „Уест Пойнт“. Дясната му ръка бе потънала в джоба на униформените му панталони. Младежът се усмихна глуповато.

— Извинете, сър, изгубил съм си…

Холидей реагира, без да се замисли. Блъсна силно Рафи встрани, при което израелският археолог се просна на земята. Едновременно с това заби юмрук в лицето на курсанта с такава сила, че почувства как хрущялът на носа му изпращява. Сграбчи го за китката на дясната ръка в мига, в който тя се измъкна от джоба, сетне постави крак зад коляното на предния крак на курсанта и завъртя китката му, която се скърши като суха клонка.

Младежът изпищя и падна, а Холидей продължи да стиска ръката му. Рафи се изправи с олюляване на крака и на паважа около тях започна да се събира малка тълпа. С периферното си зрение подполковникът видя към тях да тичат курсанти с червени шарфове. Младежът на земята като че ли се превиваше от болка в продължение на няколко секунди, след което притихна. Впери мрачен поглед в Холидей и заскърца със зъби.

— Кой си ти, по дяволите? — извика Холидей. — Зная, че не си курсант.

Младежът се разтресе в конвулсии и петите му заудряха по земята. Очите му се подбелиха, а устните му се покриха с бяла пяна.

— Мили боже! — прошепна Рафи, който не можеше да откъсне поглед от него. — Той умира!

Холидей кимна към черния предмет от въглеродна стомана, който лежеше на земята до младежа в униформата на курсант от „Уест Пойнт“.

— Това там е военен автоматичен нож — обясни му Холидей. — Искаше да ме убие. Той е наемен убиец.