Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (15)

15.

Събудиха се заедно с всички останали в лагера по изгрев-слънце на следващата сутрин. Холидей знаеше, че през цялата нощ пред палатката им е стоял пазач, тъй като го бе чул да си тананика тихичко. Песните му бяха тъжни и навяваха спомени за огромната пустиня, която току-що бяха прекосили. Холидей не заспа лесно, тъй като мислите му непрекъснато се връщаха към Пеги и случващото се с нея. Заяви на Рафи, че Алхазред ще умре, ако я нарани по какъвто и да било начин, но през тази безсънна нощ си обеща, че смъртта му няма да настъпи нито бързо, нито безболезнено.

Закуската се състоеше от силно черно кафе и тагела, дебела питка, наподобяваща палачинка, замесена от просено брашно и козе мляко, но без захар. Един туарег им донесе раниците, с които бяха потеглили от Сива, и те се преоблякоха в чисти дрехи. След това, както им бе обещал Алхазред, успяха да разгледат лагера. Холидей първи осъзна какво означават отделните елементи от него.

— Това е римска кастра — каза той, след като обиколи лагера за няколко минути. — Квадратно укрепление, разположено зад пясъчен насип и сух ров. Размери триста на триста метра. Всички палатки са подредени в редица. Голямата палатка в средата вероятно е на Алхазред. Това е военен лагер. Първият по-значим опит за градско планиране — каза той, докато двамата с Рафи се катереха по пясъчния хълм в южния край на лагера.

Пазачът туарег, който патрулираше по върха на насипа с преметнат на гърба автомат, ги огледа с присвити очи. Като мишени. Или като плячка.

— Оръжията им са чисто нови, доколкото виждам — отбеляза Рафи, когато стигнаха върха на пясъчния насип. — Алхазред е екипирал хората си добре.

— Това е автомат С7 — поясни Холидей, — канадска разработка на базата на американския М-18. Отново попадаме на канадско оръжие.

— Тайдимън е израснал в Канада, а майката на Алхазред е канадка, вероятно двамата имат доста контакти там. Доколкото зная, в страната има голяма ливанска диаспора, заселила се там доста отдавна.

— Канада е Швейцария за съвременния тероризъм — отвърна Холидей, докато оглеждаше лагера, който се простираше в краката им. — Виза се получава сравнително лесно, а границата със Съединените щати е дълга повече от шест хиляди километра. Можеш да тръгнеш през някоя нива в Саскачуан и да не разбереш кога си се озовал в Монтана. — Холидей поклати тревожно глава. Познаваше неколцина служители на Министерството на вътрешната сигурност, които го бяха уверили, че ако става въпрос за терористи и трафик на марихуана, канадската граница се нуждае от ограда в много по-голяма степен, отколкото мексиканската. — Казват, че по време на Виетнамската война най-много съветски шпиони са проникнали в Щатите през Ниагарския водопад. По онова време не е било възможно да се запишеш на туристическа обиколка на водопадите, без да се натъкнеш на някой тип с хавайска риза, който се казва Владимир.

— Интересно място — отбеляза Рафи с леко замечтан глас. — В университета имаше едно красиво момиче на име Джой Шлезинджър. Имаше страхотни… както и да е. Идваше от някакво място, наречено Медисин Хет. Що за име е това?^[1]

— Нямам никаква представа — отвърна Холидей, откъснат от мислите си. Обърна се и огледа широкия пустинен участък, който се простираше между тях и скалистите зъбери, разделящи лагера от пустинята под тях. Лагерът бе разположен на около три километра от подножието на острите, назъбени канари. Разстоянието бе напълно достатъчно да не позволи туарегите да бъдат обстрелвани от по-висока позиция. Щяха да забележат всеки враг от километри разстояние. Обърна се отново и огледа пазача. Туарегът носеше не само автомат, но и бинокъл „Леополд“ 10×50. Холидей впери поглед в хълмовете в далечината. Присви очи и ги заслони с длан.

— Какво гледаш? — попита Рафи.

— Виж там — посочи му Холидей. — Какво виждаш на разстояние около петстотин метра?

— Пясък — отвърна Рафи. — Ослепително бял пясък.

— Погледни по-внимателно.

На Рафи му се стори, че под ярките слънчеви лъчи се очертава едва забележима по-тъмна ивица.

— Път?

— Само че този път не води никъде — промърмори Холидей. — Погледни пак.

Рафи погледна отново. „Пътят“ приличаше на ивица утъпкан пясък с дължина осемстотин-деветстотин метра.

— Какъв е този път, който не води никъде? — намръщи се археологът.

Някъде в далечината прозвуча бръмчене като от комар, което обаче с всяка измината секунда ставаше все по-силно и по-силно.

— Писта — отвърна Холидей и вдигна поглед. — Тези типове разполагат със самолет.

Минута по-късно откъм запад наистина се появи самолет, снижи се над високото плато и зави на юг. Беше стар модел с две опашни греди, свързани помежду си с хоризонтален стабилизатор, образувайки по този начин двойна опашка. Когато самолетът започна да захожда към пистата, пазачът, застанал върху насипа, свали автомата от гърба си и хукна към тях, като го размахваше възбудено.

— Ед ’хаб! Ед хаб! — крещеше той.

— Май трябва да слезем — каза Рафи.

Колелата на самолета докоснаха пясъка и воят на двигателите се усили, тъй като пилотът включи обратна тяга. Пазачът спря и се прицели в тях.

— Мисля, че си прав — съгласи се Холидей.

Двамата се спуснаха по пясъчния хълм. Пазачът като че ли се успокои. Холидей и Рафи тръгнаха между наредените в редици палатки с форма на иглу и се насочиха към кошарата за камили, разположена по средата на лагера.

— За какво беше всичко това? — учуди се Рафи, обърна глава и погледна към пазача. Туарегът се бе върнал към обичайното си занимание и патрулираше по насипа.

— Може да не е искал да видим самолета — предположи Холидей.

— Че защо? Бездруго не можем да го подкараме!

— Летял съм на такива самолети във Виетнам, и то доста — отвърна Холидей. — Този специално е модел „Чесна Скаймастър“. Военната им версия е известна като О2 или Патица. С тях издирвахме свалени пилоти или определяхме цели за артилерийски обстрел. Превозваха мен и хората ми до Камбоджа и Лаос. Дори направиха филм за един такъв самолет. Мисля, че се наричаше „Код Спасение“. С Дани Глоувър и Джийн Хекман, любимия актьор на онова френско ченге.

— Този мръсник Попай Дойл! — имитира Холидей доста умело гласа на Луи Жапризо, капитана от марсилската полиция. — Джийн Хекман това… Джийн Хекман онова…

— Можем ли да се измъкнем с него? — попита Рафи.

— Максималното разстояние, което може да прелети, е около две хиляди километра. Можем да стигнем до Египет, вероятно дори до Тунис. Стига някой от нас да може да го управлява, разбира се.

— Там е работата, че не можем — замисли се Рафи. — Пеги обаче би могла. Тя има разрешително за пилот, нали?

— Нямам представа дали се е обучавала на двумоторни самолети. При това единият двигател на този модел е разположен отпред, другият — отзад.

— По-добре с пилот на едномоторен самолет, отколкото без пилот.

— Първо трябва да я намерим — каза Холидей.

— Нали затова сме тук — отвърна Рафи и думите му прозвучаха като предизвикателство.

Към четири и половина следобед не бяха направили и крачка, която да ги приближи до намирането на Пеги. Единственото, която успяха да постигнат за това време, бе да определят точния брой на обитателите на лагера — двеста и двайсет — да установят, че смесеното стадо от кози и овце излъчва несравнимо по-голямо зловоние от равното по численост стадо камили. Холидей остана изненадан от обстоятелството, че козите и камилите дават толкова сладко мляко, а миризмата, която излъчват, може да бъде класифицирана като комбинация от задръстена клоака и мокри вълнени ръкавици, поставени върху стара печка с реотани.

Рафик Алхазред ги пресрещна тъкмо когато се бяха запътили към отредената им палатка. Беше облечен почти по същия начин, както и предния ден, но сега седеше зад волана на чисто нов, леко прашен джип „Тойота Ленд крузър“, по който нямаше и петънце от мръсотия. Големият автомобил изглеждаше така, сякаш се бе движил само по улиците на някой голям град, а не из пустинята. На предната му врата стоеше надпис:

Управление на старините, музеите и паметниците на Либия

Проект „Фезан“

Британска академия на науките Кралски колеж, Лондон

Дружество за либийски проучвания

Отдолу имаше текст на арабски, който най-вероятно беше превод на английските надписи.

— Джипът е мой, а табелата е съвсем истинска — каза Алхазред. — Преоблечете се в робите, с които дойдохте. Правим го заради маскировката. Моля ви, побързайте — добави той. — Ще ви чакам тук.

Холидей и Рафи се преоблякоха, сетне се качиха в колата, загърнати в роби от главата до петите, допълнени от муселинови шалове, увити около долната част на лицата им. На една от подвижните седалки в багажника се настани истински туарег. На пръв поглед не носеше оръжие, но Холидей беше сигурен, че го крие някъде из диплите на индиговосинята си дреха.

— Спрат ли ни, не казвайте нито дума. Отвори ли си някой от вас устата, моят приятел Елхаджи ще му пререже гърлото, преди да мигне. Не се тревожете. Всичко с мястото на разкопките е наред. Там се работи вече повече от десет години: копачите идват и си отиват непрекъснато, никой вече не познава никого, което е предимство за нас.

Алхазред напусна лагера през отвор в северната част на пясъчния вал, който заобикаляше лагера, след което незабавно сви на изток и пое право към устието на дългата близо трийсет километра долина. Тъмните базалтови скали, надвиснали зловещо от двете им страни, бързо скриха лагера от погледите им.

— Е, подполковник, какво мислите за моята временна квартира?

— Много ми прилича на римски военен лагер — отвърна Холидей. — Уверен съм, че сходството не е случайно.

— Точно така, точно така — отбеляза доволен Алхазред. — Като студент прекарах доста време в Баалбек, в долината Бекаа. Невероятно място, което е в състояние да впечатли всеки млад човек.

— Император Веспасиан също е останал впечатлен — продължи Холидей.

Рафи го погледна изненадано, сетне отмести поглед.

Холидей обаче продължи:

— Макар да се съмнявам, че синът му Траян е останал доволен от пророчеството на оракула, който му предрекъл, че ще загине във войната с партите.

— Така е — съгласи се Алхазред.

Продължаваха да се движат из долината. Още в самото й начало той зави на север и най-неочаквано колелата на тойотата стъпиха на паваж. Срещнаха и още едно свидетелство за присъствието на цивилизацията по тези места — стар, отдавна избелял билборд, рекламиращ кока-кола на руски език.

— Спомен от доброто старо време — засмя се Алхазред.

Господи, този се държи, все едно сме първи приятели, помисли си Холидей. Отначало заплашва да ни пререже гърлата, сетне започва да пуска шеги. Да, Алхазред определено не беше с всичкия си.

Продължиха на изток по модерна магистрала в продължение на двайсетина километра, задминавайки големи товарни камиони, раздрънкани стари лади и магарешки каруци, запътили се към пазара, натоварени догоре със селскостопанска продукция. Сградите от двете страни на пътя бяха предимно кирпичени, но се срещаха и модерни бензиностанции на „Тамойл“ с големи синьо-бели неонови табели над колонките. Малцината пътници, които срещнаха, бяха облечени в неизменните индиговосини роби. Никой не им обърна никакво внимание, явно табелите на джипа играеха ролята на „Сезам отвори се“.

Изведнъж, без никакво предупреждение, Алхазред включи задвижването на четирите колела, свърна рязко на север и подкара големия джип през покритата с твърд пясък пустиня. Насочиха се право през равнината, покрай огромните дюни на Ерг Мурзук, които се издигаха като гигантски натрупани от вятъра купчини пясък в далечния край на широката долина. Слънцето се снижаваше бавно над хоризонта право срещу тях и хвърляше дълги сенки, които се влачеха подир джипа.

— Ще влезем през задния вход, така да се каже — обясни Алхазред. — Предпочитам да бъдем по-дискретни, не да се появим с фанфари.

Холидей и Рафи не отговориха нищо; продължаваха да гледат през прозорците. Видяха няколко изолирани палмови горички и тясно езерце, което на друго място биха нарекли най-вероятно гьол.

В далечината започнаха да изникват силуетите на руините, голи стени от кирпичени тухли, останали без покрив, които свидетелстваха, че тук някога е имало голям оживен град. Къщите бяха издигнати толкова нагъсто, че създаваха впечатлението за огромен лабиринт.

— Това е градът от римската епоха, първи и втори век.

— Но не отиваме там? — предположи Рафи.

— Не. Гробниците са далеч по-стари от него.

Подминаха древните руини и свиха вдясно. Не бяха срещнали жива душа, откакто напуснаха магистралата. Изведнъж зад една канара изскочи „ГАЗ Тигър“, руският аналог на бронирания „Хамър“. През люка се бе проврял либийски войник с кафява камуфлажна униформа. Дланите му здраво стискаха ръкохватките на огромната петдесеткалиброва картечница.

— Проблеми? — попита напрегнато Холидей, докато големият брониран джип се носеше право към тях.

— Съмнявам се — отвърна Алхазред, без да извърне глава. — Прекалено са мързеливи. Спрат ли ни, ще трябва да пишат доклад за инцидента, а те, подобно на всички войници по света, мразят бюрократщината.

— Наблизо има ли военна база? — попита Холидей, изненадан, че досега армията не се е натъкнала на шайката туареги терористи, ръководена от Алхазред.

— Не, само малко жандармерийско поделение — отвърна Алхазред. — Сигурно са излезли, за да пият вино, да пушат или заради нещо друго. Няма да ни създадат проблеми, уверявам ви.

Оказа се прав. Бронираната машина доближи тойотата им на десет-дванайсет метра и тогава шофьорът й видя знака на предната врата и само махна с ръка на Алхазред. Той отвърна на поздрава му, усмихна се и армейският джип продължи по пътя си. Няколко секунди по-късно се скри от погледите им.

Холидей въздъхна с облекчение.

— Видяхте ли? — отвърна самодоволно Алхазред. — Никакви проблеми.

Това е добре, помисли си Холидей. След двете седмици в пустинята кожата на лицето му бе изгоряла, по-скоро беше почервенял като преварен рак, отколкото помургавял. Вероятно Рафи можеше да мине за туарег, но Холидей знаеше, че макар и облечен в индиговосиня роба, никой не би го взел за местен.

Десет минути по-късно достигнаха древните гробници, Алхазред намали скоростта и поведе колата сред лабиринта от постройки, издигнати от блокчета каменна сол. Блокчетата бяха грубо одялани, на цвят малко по-тъмни от пустинята около тях. Приличаха на миниатюрни пирамиди с пресечен връх и височина три-четири метра. Някои имаха по едно-две прозорчета отстрани, други бяха плътно иззидани.

Всяка от тези квадратни пирамиди бе разположена на петнайсетина метра от съседните. По-старите гробници, онези, които бяха разположени далеч на север, бяха толкова обрулени от вятъра, че бяха загубили формата си и се бяха превърнали в почти безформени купчини, които приличаха на пчелни кошери. Затова ги наричаха кошерни гробници.

— Във всяка гробница има по една мумия, обикновено погребана изправена — отбеляза Алхазред, докато спираше пред една от най-старите постройки. — Поставяли са мумията на покойника, заобиколена от неговите или нейните вещи, и са запълвали гробницата с пясък.

— Тук са погребани мумии? Като в „Проклятието на мумията“? — попита Холидей.

— Да — отвърна Алхазред. — Наоколо има множество езерца, които осигуряват натрон. Това е улеснявало процеса. Специалистите смятат, че именно Фезан е мястото, където са положени основите на мумифицирането.

— Какво е натрон?

— Разновидност на содата, която се среща в природата — обясни Рафи. — Натриев карбонат декахидрат, ако трябва да бъда точен, или природна сода. Изсушава човешката плът като сушено говеждо, освен това е естествен инсектицид и прогонва насекомите. Сухият въздух в пустинята върши останалата част от работата.

— Четиресет дни във вана с натрон и тялото ви ще изкара цяла вечност — каза Алхазред, грабна големия фенер, който бе оставил на седалката до себе си, и отвори вратата. Обърна се назад, усмихна се на Холидей и Рафи и ги подкани: — Хайде, господа, пристигнахме. Гробницата на Имхотеп ви очаква.