Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (28)

28.

— Колко време ще останем тук? — обърна се Холидей към бармана. Сетне извади петдесет евро от парите, които Карузо му бе дал, и ги постави на барплота от черешово дърво.

Мъжът изгледа с презрение сгънатата банкнота, а кърпата в ръцете му продължи да лъска безупречно чистите старомодни чаши.

— Двайсет минути, signore, само за смяна на машинистите — отвърна той. — Внимавайте да не изпуснете влака, signore — допълни той с такъв тон, сякаш искаше да се случи тъкмо това.

— Благодаря — отвърна Холидей. Замисли се за миг дали да не прибере банкнотата обратно в джоба си, но в крайна сметка я остави на барплота. Напусна бара и тръгна назад, премина през три вагона, докато открие отключена врата, и слезе на гарата. Самият перон беше сух, но във въздуха още се носеше острият, но свеж дъх на дъжд.

Перонът приличаше на всеки друг перон по света: продълговата платформа от покрит с петна цимент, жълта предупредителна линия, която да сигнализира на пътниците, че се намират прекалено близо до релсите, ярко промишлено осветление, което превръща нощта в ден. Над главата му се нижеше плетеница от жици, част от електрическата мрежа, която захранваше повечето европейски локомотиви.

На перона имаше само четирима души: млада двойка с раници, която се целуваше под рекламата на нещо, наречено „Заза“, работник от поддръжката с нахлупена ниско над челото бейзболна шапка и син гащеризон, който метеше, и мъж в тренчкот, напомнящ на младия Питър Фолк от телевизионния сериал „Коломбо“. Той носеше олющено старомодно куфарче и омачкан костюм. Когато видя Холидей, махна му с ръка и тръгна към него. Холидей не помръдна от мястото си. Мъжът се приближи към него и го поздрави. Обувките му бяха черни, излъскани до блясък.

— Подполковник Холидей? — попита инспектор Коломбо. Имаше дрезгав глас, който свидетелстваше за прекомерна употреба на алкохол и цигари. Несъмнено бе американец, тъй като говореше с равна интонация, както правят жителите на Средния запад. Илинойс или Канзас може би. Изражението му бе тревожно, напрегнато.

— Вие трябва да сте Цинер — отвърна Холидей.

— От плът и кръв — усмихна се мъжът с мърлявия тренчкот и протегна ръка. На третия му пръст имаше голям пръстен, който свидетелстваше, че приносителят му е завършил „Уест Пойнт“.

Холидей пое протегнатата ръка.

— Какво бижу прекрасно от вашето училище — отбеляза той, свел поглед към големия златен пръстен с голям камък с цвят на рубин, инкрустиран в центъра.

Мъжът се сепна, изглеждаше объркан. Сетне разбра какво намеква Холидей.

— А, да, имате предвид пръстена — каза той и кимна. Сетне завъртя масивното златно бижу около пръста си. Пръстенът му беше доста широк.

— Каква е ситуацията? — попита Холидей.

— Можеше да бъде и по-добра — отвърна Цинер. — Онези чехи, Пешек и жена му, са пристигнали днес във Венеция. Забелязали са ги на летището в Тревизо, където са кацнали с полет от Прага. Нямат представа, че сме ги засекли, но въпреки това са изключително предпазливи. Предполагаме, че са получили задача да ликвидират вас и вашите спътници. Затова се налага да слезете от влака по-рано.

— Къде?

Цинер се огледа неспокойно.

— Не можем да разговаряме тук — заяви той. — Да се качим във влака. — Отново огледа притеснено перона. Двамата влюбени на пейката продължаваха да не обръщат внимание на околните. Чистачът си беше отишъл. В далечината прозвуча смях, сетне настъпи тишина.

Качиха се във влака през първата отворена врата. На перона слязоха няколко стюарди в тъмносини униформи, за да огледат за закъснели пътници. Цинер и Холидей тръгнаха от вагон във вагон.

Преминаха и през трите елегантно обзаведени вагон-ресторанта, подготвени вече за закуската с колосани ленени салфетки във формата на корона, сребърни прибори, искрящи на приглушената светлина, кристална ваза по средата на всяка маса в очакване на току-що откъснати цветя. Мъжът в тренчкота погледна билета си и най-сетне намери своето купе.

— Ето го — каза той и отвори вратата. Отстъпи встрани, за да направи място на Холидей.

— След вас — отвърна Холидей.

Човекът в измачканото палто сви рамене и влезе в малкото купе. Холидей го последва.

Купето беше два пъти по-малко от апартамента, който Карузо им бе запазил. Леглото беше само едно, а масичката бе разположена до прозореца. Цинер се плъзна между леглото и масичката, сетне се пресегна и свали щората. Обърна се към Холидей и каза:

— Предпазливостта никога не е излишна. — Седна на леглото и потупа мястото до себе си, където лежеше прилежно сгънатото одеяло. — Седнете — подкани го Цинер. Порови в джобовете на тренчкота си и извади разписанието на италианските железници и сгъната карта. Остави и двете на масичката.

Холидей седна до него. Карузо беше абсолютно прав: върху уиндзорския възел на вратовръзката му имаше петно от горчица. От друга страна обаче, одеколонът му беше скъп — „Роже & Гале“, докато Холидей бе очаквал нещо по-евтино, „Олд Спайс“ например.

Цинер извади дебела, скъпа на вид химикалка от вътрешния си джоб, сетне отвори разписанието на влаковете. Погледна картата и откри мястото, което търсеше.

— Това е Болоня — заяви той. — Линията върви покрай река По, която минава на петдесетина километра северно от нас. Има едно градче, нарича се Понтелагоскуро, с около шест хиляди жители, нищо особено, но там има железопътен мост, който минава през реката. — Цинер замълча и погледна Холидей. — Слушате ли ме, подполковник?

— Да, слушам ви — кимна Холидей.

— При скоростта, с която се движим, би трябвало да стигнем там след около четиресет и пет минути. Мостът се използва както от високоскоростните влакове на „Евростар“, така и от по-бавните като този. Уредили сме светофарите на моста да светнат в червено и влакът ще спре, за да пропусне движещия се срещу него експрес на „Евростар“. Ще изминат десетина минути, преди машинистите да разберат, че срещу тях не идва влак и има някаква повреда в сигнализацията. Така ще разполагаме с достатъчно време, за да слезем от влака.

— А после?

— Покрай реката върви пътека. Теренът е равен, бреговете не са стръмни. Под моста ще ни чака лодка. Тя ще ни отведе нагоре по течението до Ферара. Оттам ще заминете за Швейцария със самолет.

— Много добре — каза Холидей. — Впечатлен съм от организацията, която сте създали за толкова кратко време.

— Това ни е работата — сви рамене Цинер и натисна химикалката. Нещо присветна. Лампите в купето примигнаха, явно имаше някакъв проблем в контактната мрежа. В този момент Цинер реши да нанесе своя удар. Холидей обаче го изпревари.

Беше нащрек и го очакваше. Цинер замахна с химикалката и описа дъга, но Холидей вдигна лявата си ръка, за да блокира удара, насочен към гърлото му. В същото време замахна с отворена длан, която стовари върху брадичката на Цинер.

Главата му отхвръкна, а краката му подскочиха нагоре и се забиха в масичката. Холидей се извърна, приклещи с лакът дясната ръка на Цинер и натисна, докато костта му изпращя. Цинер изкрещя, а Холидей използва същия лакът, за да го стовари върху носа и устата му. Така напълни устата на Цинер с кръв и счупени зъби и го принуди да замлъкне.

Без да се бави нито миг, хвана дясната китка на Цинер и я изви назад под невъзможен ъгъл. Отново се чу пукане на кости и смъртоносната химикалка падна от обездвижените пръсти на убиеца. Холидей я грабна, докато Цинер използваше лявата си ръка, за да тършува в палтото си.

Накрая фалшивият агент измъкна плосък автоматичен пистолет и се опита непохватно да свали спусъка му. Холидей не се поколеба. Използва същия удар, който Цинер бе пробвал да му нанесе, и заби иглата на замаскираната като химикалка спринцовка в гърлото на своя нападател. Конвулсии разтърсиха тялото на мъжа. Петите му затропаха по пода, а ръцете му заподскачаха като ударени от ток.

Очите му се облещиха и изцъклиха, а спазмите обхванаха и гърлото му. По устните му изби пяна и той нададе ужасяващи хъхрещи звуци. Накрая гърбът му се изви назад, а подутият му език се показа между зъбите. Тялото му подскочи в последен спазъм и той умря. Кожата на лицето му порозовя в гротескна пародия на руменина, а изцъклените му очи останаха вперени сякаш във вечността. Кураре, стрихнин или нещо подобно. Досущ като убиеца, който бе нападнал Холидей в „Уест Пойнт“. Подполковникът огледа Цинер. Ако бе реагирал с частица от секундата по-късно, сега той щеше да е мъртъв.

Пресегна се и измъкна автоматичния пистолет от безжизнената ръка на Цинер, сетне го прибра в джоба на сакото си. Свали пръстена от ръката на мъртвеца и го пусна в джоба си редом с оръжието.

— Там, където отиваш, това няма да ти трябва.

На вратата се почука тихо. Холидей подскочи.

— Biglietto^[1], signore — прозвуча тих глас. Неизвестно защо, кондукторът беше предположил, че е италианец.

— Momento — отвърна Холидей. Обърна се и започна да рови трескаво в джобовете на мъртвеца. Откри синьо-зеления плик и отиде до вратата. Угаси голямата лампа, открехна вратата едва-едва и подаде билета през отвора.

— Prego — каза кондукторът. Откъсна непохватно съответния отрязък и му подаде останалата част от билета през процепа. — Conserva il biglietto fino alla fine del viaggio, signore — добави той. — Пазете билета до края на пътуването, господине.

— Prego — отвърна Холидей.

— Buona serata^[2], signore — пожела вежливо кондукторът.

Холидей се вцепени за миг, но отвърна:

— Buona serata.

Заключи вратата, затвори очи, затаи дъх и отправи молитва към небесата.

Кондукторът продължи по коридора. Холидей задиша по-спокойно. Остана така продължително време, опрял гръб на вратата. Трупът на Цинер се открояваше като по-тъмна сянка в мрака. Според разписанието влакът трябваше да спре във Венеция около три сутринта. Никой обаче нямаше да събуди пътниците преди седем, когато щеше да дойде време за закуска. Сетне трябваше да започне туристическата обиколка из града на каналите и гондолите. Тя щеше да продължи седем часа. Времето не беше достатъчно, за да си осигурят добра преднина спрямо преследвачите, но с повече не разполагаха. Холидей включи отново осветлението. Стисна зъби и претърси по-усърдно джобовете на Цинер с надеждата да открие нещо, което да му бъде от полза.

Откри два паспорта, единият в черно и златисто — американски — на името на Питър Пол Цинер, четиресет и две годишен, роден в Чикаго, Илинойс. Снимката несъмнено бе доста стара, но след като хвърли бегъл поглед към тялото на леглото, реши, че може да му свърши работа. Другият бе дипломатически паспорт, издаден от Ватикана на името на Джон Парджетър от Торонто, Канада, което би могло да обясни необичайния му акцент. Според паспорта Парджетър беше официален фотограф на Светия престол. Лицето на снимката определено принадлежеше на мъртвеца върху леглото. Несъмнено работа на отец Тома. Имаше логика. Изглежда разполагаха със свои хора навсякъде, защо не и в американското посолство? Явно бяха разбрали за участието на Карузо и бяха изпратили Джон Парджетър да ликвидира Цинер и да заеме мястото му. И за малко да успеят.

Освен двата паспорта Холидей откри още портфейл с десет хиляди евро в едри банкноти, ключ, закачен на износен кожен ключодържател, сгъваем нож с костена дръжка и месингов гард, заглушител за полуавтоматичен пистолет „Валтер Р22“. На врата си мъртвецът носеше някакъв религиозен медальон. Гологлав и брадат свети Николай, излят от злато. Холидей се усмихна горчиво. Някой бе проявил чувство за хумор. Свети Николай беше покровителят на военното разузнаване.

Холидей взе ножа, заглушителя, ключа и портфейла. Не докосна медальона. Стана и погледна часовника си. След по-малко от двайсет минути щяха да стигнат онзи мост. Трябваше бързо да събуди останалите. Нямаха време. Отново изключи осветлението и отиде до вратата. Открехна я леко и огледа коридора. Нямаше никого, а лампите хвърляха приглушена светлина. Отвори вратата докрай, измъкна се от купето и я затвори след себе си.

Тръгна по коридора, като пристъпваше съвсем тихо, и влезе в следващия вагон. Стюардът дремеше в тясната си ниша до тоалетната. Холидей мина покрай него и продължи. Следващият вагон беше неговият. Вратата на малкото купе на Марио бе затворена. Холидей продължи по коридора към номер седем, като се молеше Тайдимън да е оставил отключено. Натисна месинговата дръжка и въздъхна с облекчение, когато вратата се отвори с лекота. Пристъпи в стаята и се обърна, за да я затвори след себе си.

Времето спря.

Нощната лампа на тавана, която излъчваше приглушена виолетова светлина, беше включена. На пода бе приклекнал човек в тъмносин гащеризон и ровеше в куфарите. Метачът от гарата в Болоня. Емил Тайдимън лежеше проснат в леглото си със затворени очи и зейнала рана върху прерязаното си гърло. Кръвта му продължаваше да капе по подгизналите в червено чаршафи. Убит в съня си от крадец, промъкнал се посред нощ. Не беше имал никакъв шанс.

Мъжът в гащеризона стана и се обърна. В ръката си държеше голям боен нож. Холидей зяпна ужасен. Това беше Рафик Алхазред, с изпито, измъчено лице и див, отчаян поглед в очите. Втурна се към Холидей.

— Уад ал харам! — изсъска той и замахна с ножа. — Копеле мръсно!

Преди много години един сержант инструктор с необикновеното и злощастно име Франсис Мариън бе обяснил на Холидей, че само пълен глупак може да говори по време на бой с ножове и само пълен глупак може да се опита да те прониже като Антъни Пъркинс в „Психо“.

Холидей реагира именно както го бе учил Франсис Мариън. Изрита Алхазред в капачката, сетне заби коляно в слабините му и използва ръба на дланта си, за да счупи хрущяла на носа му.

Ножът на Алхазред се отклони от ръката на Холидей, но все пак успя да разреже сакото му и да го рани. Потече кръв, но Алхазред вече лежеше по лице на пода. Холидей не обърна никакво внимание на раната, а продължи атаката си.

Стъпи с всичка сила върху китката на Алхазред, обезоръжи го и опря коляно под врата му, след което го счупи с остро изпукване. Изправи се на крака. Дишаше тежко, а от ръката му се стичаше кръв.

— Страхлив кучи син — изрече бавно Холидей. — Ти уби приятеля ми! — каза той и се подпря на стената, за да възстанови дишането си.

Влакът забави ход, сетне спря. Бяха стигнали моста на река По.

Холидей опита да отвори вратата между двете купета. Беше заключена. Потропа силно.

— Рафи!

След минутка отвътре долетя стон.

— Кой е? — попита Рафи.

— Док. Отвори!

— Колко е часът? — прозвуча съненият глас на Пеги.

— Отвори проклетата врата!

Чу се въздишка, последвана от ново охкане. Резето се плъзна назад и вратата се отвори. На прага стоеше Рафи и го гледаше със замъглени очи. Беше със същите дрехи. Пеги седеше на кушетката зад него. Косата й бе разрошена. Рафи като че ли още спеше, но все пак забеляза вида на Холидей и кръвта по ръката му.

— Какво, по дяволите… — Сетне видя и сцената в съседното купе. — Мили боже! — прошепна археологът. — Какво се е случило?

— Дълга история — отвърна Холидей. Влезе в купето им и затвори вратата. — Тайдимън е мъртъв. Трябва веднага да слезем от влака.

— Но… — започна Пеги, която все още не разбираше какво се случва.

— Не спори, хлапе, няма време — отвърна Холидей, отвори вратата към коридора и се огледа. Пусто. Всички спяха. През прозорците в коридора се виждаха жълтеникавите светлини на другите вагони, отразени в сякаш неподвижните черни води на реката. Нагоре по течението се простираше неголяма промишлена зона, разположена в покрайнините на малко градче. Виждаше се и мост за автомобили и камиони.

— Побързайте — подкани ги той.

Макар и полузаспали, Рафи и Пеги последваха Холидей, който излезе в коридора и тръгна към вратата, която свързваше двата вагона. Отвори я и се озова на тясната платформа между тях. Марио се бе събудил при спирането на влака и бе излязъл да провери какво става. Беше отворил вратата, спуснал стъпалата и слязъл долу, за да види на какво се дължи това непредвидено спиране.

Марио видя първо Холидей, сетне Рафи и Пеги. Поклати глава и тръгна към тях, като махаше оживено с ръце, докато обувките му скърцаха по чакъла.

— No, no, signori, prego. Не, не, господа, моля. Останете във влака. Няма причини за безпокойство. Спряхме само заради segnale di ferroviario… как се казва… сигнала за влака, да? Моля, върнете се във влака.

Едва тогава видя кръвта, която капеше от ръката на Холидей и пребледня.

Холидей извади валтера от джоба си и го насочи към униформения служител на влака.

— Signore? — прошепна стюардът.

— Назад! — нареди му Холидей и слезе по стъпалата, без да сваля оръжието.

Стюардът се подчини, без да откъсва поглед от плоския черен пистолет. Със свободната си ръка Холидей махна на Рафи и Пеги да го последват. Свали пистолета до бедрото си, докато двамата слязат по стълбите.

Холидей погледна наляво по протежение на влака. Железопътният мост се състоеше от две стоманени секции, разположени една до друга. През всяка от тях преминаваха релси, които се сплитаха точно пред стрелката и се разделяха малко след нея. Точно пред локомотива имаше светофар с две червени светлини, разположени една над друга. Изведнъж горната светлина угасна, а долната грейна в зелено. Бреговете на реката се простираха на около двеста метра от тях. Локомотивът изсвири пронизително.

— Марио, искам да ме изслушаш много внимателно — каза Холидей с твърд, но спокоен глас.

— Да, signore.

— Искам да се качиш във влака и да се върнеш в купето си.

— Да, signore — отвърна Марио и кимна.

— Не излизай оттам. Ако те видя отново, ако влакът спре или ако някой тръгне да ни гони, ще се върна и ще те убия, capisce?

— Да, signore.

— Добре. Действай.

Холидей направи крачка встрани и позволи на Марио да мине покрай него. Локомотивът изсвири отново. Стюардът прибра стъпалата и затвори вратата. Холидей погледна към влака. Най-вероятно Марио вече звънеше на кондуктора.

— Какво ще правим сега? — попита Рафи.

— Ще тичаме — отвърна Холидей.

Той хукна първи. Слезе от железопътния насип и се насочи право към реката, озарена от жълтеникавите отражения на светлините в промишлената зона между двата моста. Влакът потегли зад гърба им. Свирката прозвуча за трети път и Холидей видя сигнала на светофара пред тях да се променя — и двете светлини грейнаха в зелено. Все още никой не бе вдигнал тревога. Влакът започна да набира скорост и Холидей се изпълни с надежда. Може би наистина щяха да успеят да се измъкнат. Локомотивът достигна моста и колелата на вагоните затракаха силно по релсите.

Добраха се до първите колони на моста и Холидей видя тясната пътека, която се виеше покрай брега, точно както фалшивият Цинер я бе описал. Той спря, наведе се с ръце, опрени на коленете, и се опита да възстанови дишането си. Рафи и Пеги го настигнаха след секунди.

— Какво става? — попита Рафи. — Нали щеше да се срещнеш с Цинер? На всичко отгоре Тайдимън е мъртъв…

— Цинер също е мъртъв… или поне онзи, който се представи за Цинер. Беше от хората на свещеника. Не беше истинският Цинер.

Влакът премина с грохот покрай тях. Релсите опустяха след него. Никой не се виждаше по тях. Никой не ги преследваше. Марио е взел думите ми на сериозно, каза си Холидей. Извади пълнителя на валтера и провери патроните. Беше пълен до горе. Върна го на място и той изщрака силно.

— А какво правим тук? — попита разтревожена Пеги.

— Това е маршрутът за бягство на Цинер — обясни Холидей. — Сега ние ще го използваме, за да избягаме. — Порови в джоба си и измъкна заглушителя, след което го нави върху късото дуло на пистолета.

Рафи зяпна оръжието.

— Проблеми ли очакваш?

— Човек никога не знае — отвърна Холидей. — Лодката на Цинер би трябвало да е тук някъде. Нищо чудно да не е оставена без надзор.

— Не искам Пеги да пострада — предупреди го израелецът и обви с ръка раменете й.

Тя се отдръпна.

— Мога да се справя сама, Рафи — отвърна подразнена.

— Във всеки случай, най-добре и двамата да останете тук. Не мърдайте от това място, докато не започна да свиря „Дикси“.

— Какво е това „Дикси“? — попита Рафи.

— Нещо като „Хава Нагила“^[3] за американци от южните щати — обясни му Пеги.

Рафи я погледна объркан.

— Просто останете тук, докато не изсвиря — повтори Холидей.

Тръгна по пътеката между мостовете и свърна под левия от тях. Брегът бе обрасъл в ракити и елши и скриваше пътеката откъм реката. Светлините на моста останаха далеч зад гърба му и пътеката пред него тънеше в непрогледен мрак. Чуваше плискането на водата, която се разбиваше в меката тинеста почва на брега. Сетне чу и малко по-различен звук, вълни, които се разбиваха в корпуса на малка лодка.

От мрака право пред Холидей изскочи висока и слаба като върлина фигура. Мъжът бе облечен в черен пуловер и беше метнал нещо през рамо… да, очертанията му бяха добре познати, стара бойна карабина „Колт Командо“, компактна версия на автомата М-16. Тъмният силует свали оръжието от рамото си.

— Padre? — прошепна дрезгаво мъжът. Стоеше на не повече от петнайсет метра от Холидей.

Холидей не го изчака да свали карабината и да вкара патрон в цевта. Вдигна валтера с две ръце, насочи го към гърдите му и стреля шест пъти — бързо и на равни интервали. Тихият пукот напомняше на чупене на съчки.

Какъвто и да беше Цинер, очевидно бе подходил професионално към поставената му задача. Толкова тихи изстрели означаваха само едно — дозвукова скорост на стрелбата. А предвид обстоятелството, че се намираха в Италия, това най-вероятно означаваше амуниции „Фиочи Супер Мач“. Мъжът с карабината се строполи на земята като чувал с картофи и заби лице в калта.

— Не — отвърна Холидей, — не съм онзи убиец, твоят padre.

Изчака още малко. Не се чу нито звук и нито една тревичка не помръдна. Единствените шумове, които долавяше, идваха откъм реката. Пристъпи към мъжа, проснат на земята, насочил пистолета към тила му. Приклекна и провери пулса му. Нищо, както би могло да се очаква от това разстояние. Изправи се на крака.

Във водите на реката зад мъртвеца се полюшваше старомодна, но елегантна дървена моторница, привързана за малък кей от напукан ронлив бетон, най-вероятно излят по времето, когато са били строени мостовете. Холидей беше виждал подобна преди години край руините, останали от вилата на Милошевич на Дунав.

Моторницата беше италианска, модел „Рива Акварама“, известен като ферарито на моторните лодки, махагонова мечта, построена през шейсетте, за да засенчи всички останали. Деветметровата моторница разполагаше с двигатели „Кадилак“ и пореше вълните със скорост от близо деветдесет километра в час.

Преди това обаче Холидей трябваше да свърши нещо друго. Разви заглушителя от дулото на пистолета и го прибра в джоба си. Измъкна карабината изпод тялото и я захвърли във водата. Сетне хвана трупа под мишниците, замъкна го по каменистия бряг и го претърколи сред най-гъстата растителност. Пеги бе видяла достатъчно смърт, можеше да й спести поне този труп.

Остана доволен от резултата, обърна се, върна се по пътеката и засвири първите ноти от старата мелодия, превърнала се преди много години в химн на една отдавна разбита армия.^[4] Докато свиреше, Холидей почувства ужасна умора, сякаш огромна тежест се бе стоварила на раменете му, последвана от странното усещане за загуба, което съпровождаше края на всяка битка. Изсвири още няколко ноти и се върна при лодката.

Стъпи на елегантно извитата дървена палуба и измъкна кожения ключодържател от джоба си. Настани се зад белия бакелитен волан, пъхна ключа в контакта и завъртя стартера. Мощният двигател се закашля, но забоботи гърлено и бързо влезе в ритъм. Миг по-късно Холидей завъртя стартера и на втория двигател, който не закъсня да се присъедини към своя близнак.

Побутна дросела леко напред и приглушеното боботене премина в същински рев. Холидей се усмихна. Двигателите ръмжаха като два тигъра на каишки. Да, Емил Тайдимън щеше да хареса това, каза си той и помръкна. В този миг от мрака се появиха Рафи и Пеги и когато ги видя, Холидей се усмихна отново.

Рафи зяпна моторницата.

— Мили боже! — възкликна той.

— Супер — присъедини се и Пеги. — Може ли да карам?

— Не — отвърна Холидей. — Развържи въжето и се качвай. Прибираме се у дома.

И те направиха тъкмо това.